Стеф, 
.
Ами да помрънкавм и аз малко, де.
.Ами да помрънкавм и аз малко, де.
- Публикувана: 28 септ. 2007, 14:47 ч.
- Последно мнение: 29 септ. 2007, 16:28 ч.
Изморявате ли се?
Година и осем месеца.........цяла вечност, последните две седмици от цикъла - живо мъчение...........като дойде лелката - пропадам вдън земя.... И всеки път си казвам, че край! Това е - никакви доктори повече, никакви хапчета, никакви тестове, никакви температури.... докато ми свърши М. И после пак намирам надежда и започвам отначало.... и пак разочарования...., но става все по-трудно да вярвам...... Уморих се. Наистина. От този порочен, омагьосан, злокобен кръг.....
И аз съм в същото положение 
И аз съм в кюпа, но поне зная че не става като ти се иска.
С първото ми дете не стана около 7-8 месеца, що сълзи, що рев изревах.
После, като опитвахме за второ, около година не стана, а като стана в денят, в който разбрах че съм бременна прокървих.
От този месец пак започваме и не ми се иска още да се замислям кога и как, а да мисля позитивно- когато, тогава /да ме пита човек к`во ли правя тук да чета, ама..../
С първото ми дете не стана около 7-8 месеца, що сълзи, що рев изревах.
После, като опитвахме за второ, около година не стана, а като стана в денят, в който разбрах че съм бременна прокървих.
От този месец пак започваме и не ми се иска още да се замислям кога и как, а да мисля позитивно- когато, тогава /да ме пита човек к`во ли правя тук да чета, ама..../
Уморена съм и аз вече, уморена и като че ли примирена.
Аз също минах през двете крайности-отчаяние,но и оптимизъм,и все още от време на време ме прихваща по някое от двете.Опитваме от около година и малко,но като си преглеждах календара наскоро установих,че от цялото това време сме ловували в подходящите моменти/когато съм си засичала ову с тестове/ точно 4 или 5 месеца,в единия от които бях заченала,но зародиша не успя да се имплантира.
Всеки път като видя малко бебче и ми се къса сърцето,последният път беше днес,когато видях едно мъниче на 1 месец и си помислих "Боже,кога ще ме дариш с това най-голямо щастие?"
Все пак каквото и да става всички тук имаме една мечта и мисля че ще направим и невъзможното по пътя към нея,макар,че този път понякога е осеян с доста изпитания.
Всеки път като видя малко бебче и ми се къса сърцето,последният път беше днес,когато видях едно мъниче на 1 месец и си помислих "Боже,кога ще ме дариш с това най-голямо щастие?"
Все пак каквото и да става всички тук имаме една мечта и мисля че ще направим и невъзможното по пътя към нея,макар,че този път понякога е осеян с доста изпитания.
Ох, и аз съм с вас 
Вече 9 месеца опити. Както казват другите весели ми е докато ми дойде и след това падам от високо и много боли. Веднъж се излъгах да правя тест при 3 дена закъснение и после бях м ного разочарована. Незнам защо но този месец още от началото съм много позитивно настроена и съм си казала, че този път ще стане, дано пак да не слезна на земята по бързия начин. Два дни ме боли матката ужасно. Дано вече да е станало. Няма да се примиря докато не видя
Виждам, че много от вас чакат повече от година. Не се отчайвайте напълно, винаги трябва да има искрица надежда в сърцата ви.
От както съм сред вас ми е много хубаво, давате ми кураж. Аз повече чета отколкото да пиша но се радвам, че съм тук
Вече 9 месеца опити. Както казват другите весели ми е докато ми дойде и след това падам от високо и много боли. Веднъж се излъгах да правя тест при 3 дена закъснение и после бях м ного разочарована. Незнам защо но този месец още от началото съм много позитивно настроена и съм си казала, че този път ще стане, дано пак да не слезна на земята по бързия начин. Два дни ме боли матката ужасно. Дано вече да е станало. Няма да се примиря докато не видя
Виждам, че много от вас чакат повече от година. Не се отчайвайте напълно, винаги трябва да има искрица надежда в сърцата ви.
От както съм сред вас ми е много хубаво, давате ми кураж. Аз повече чета отколкото да пиша но се радвам, че съм тук
Не знам какво да кажа. Изморена съм, да! Измина 1г. и 4м. в упорити опити. Уморих се да чакам, уморих се да се надявам, уморих се да вярвам! Вече не си спомням как живеех преди, не знам какво ме радваше и за какво мечтаех. Напоследък обаче забелязвам, че се чувствам много по-добре, когато правя нещо по въпроса отколкото, когато съм си казала:"Зарязвам лекари, тестове и изследвания!" Сега ме крепи вярата, че след поредната лекарска намеса, която ми предстои другия месец /оперативна хистероскопия/ нещата ще си дойдат на мястото. Въпреки това вече правя планове да минавам на АРТ. Просто трябва да стане скоро, иначе ще изперкам тотално.
И аз съм безумно уморена и обезверена; дъщеря ми е почти на 8, като цели седем години се пазехме, винаги съм искала две деца, но исках да забременея в "подходящия " момент;сега ми е и смешно, и тъпо заради самонадеяността ми; цялата лутеална фаза от цикъла ми всеки месец е трагикомедия-минавам от краен оптимизъм в краен песимизъм, въобще някаква тотална шизофрения ме тресе; хващам се и аз на моменти, че всъщност въобще като че ли не вярвам, че ще изживея щастието пак да стана майка....незнам
здравейте!
не съм писала тук до сега. но сега тази тема е напълно в унисон с настроението ми.
Чувството на умора ми е толкова познато. Мисля, че тя се дължи точно на тези смени - еуфориите, редуващи се с дълбок песимизъм. На усилията да се държиш нормално, да не драматизираш излишно. Да приемеш за "нормално" "дебненето" на овулацията, "програмирането", макар и подсъзнателно на контактите в най-подходящия момент, последващото вторачване и в най-малкия и въображаем признак на бременност...
От известно време си мисля, че наистина би било прекрасно да успея да превъзмогна всички тези подробности.
Да се съсредоточа върху нещо позитивно, което ще ме накара да се почувствам наистина щастлива и пълноценна.
Нещо, което да ме накара да забравя цялата тази сложна програма, която волно или неволно следвам от близо 2 години...
Трудно е. Но усещам, че се чувствам по-спокойна и по-весела, в моментите, които "открадвам" само за себе. Когато намирам време да направя нещо, което обичам, което ми е интересно. Колкото и да са кратки и редки, но те ме зареждат и отпускат. Тогава и умората се отдръпва....
Временно, разбира се...
До следващия цикъл..
не съм писала тук до сега. но сега тази тема е напълно в унисон с настроението ми.
Чувството на умора ми е толкова познато. Мисля, че тя се дължи точно на тези смени - еуфориите, редуващи се с дълбок песимизъм. На усилията да се държиш нормално, да не драматизираш излишно. Да приемеш за "нормално" "дебненето" на овулацията, "програмирането", макар и подсъзнателно на контактите в най-подходящия момент, последващото вторачване и в най-малкия и въображаем признак на бременност...
От известно време си мисля, че наистина би било прекрасно да успея да превъзмогна всички тези подробности.
Да се съсредоточа върху нещо позитивно, което ще ме накара да се почувствам наистина щастлива и пълноценна.
Нещо, което да ме накара да забравя цялата тази сложна програма, която волно или неволно следвам от близо 2 години...
Трудно е. Но усещам, че се чувствам по-спокойна и по-весела, в моментите, които "открадвам" само за себе. Когато намирам време да направя нещо, което обичам, което ми е интересно. Колкото и да са кратки и редки, но те ме зареждат и отпускат. Тогава и умората се отдръпва....
Временно, разбира се...
До следващия цикъл..