Здравейте,
искам да споделя....
Днес, след поредната нервна криза, се чувствам виновна и изцедена. Незнам как да напиша всичко, така че да се разбере най-добре....
Чакам трето дете - изненада ни изтърсачето, но....както и да е, решихме да си го родим....
Второто ми е на 2 год. и 3 мес. Не сме мизерстващо семейство, кажи-речи всичко си е на мястото. Старая се с всички сили да съм добра, но....НЕ СТАВА.
Всичко ме изнервя ужасно, изпълвам се с ярост до такава степен, че ми иде.....срам ме е да го кажа, но много ми тежи - иде ми да си изхвърля децата през прозореца....
Изпитвам такава ярост, че дори не ми е жал като плаче и си протяга ръчичките към мен - а той /средния син/ ми е уж слабост и давам всичко за него....
Днес си прещипа ръчичката на вратата и...не спря да реве час и половина.....Просто изпаднах в шок от това, а и той по принцип реве така за всичко.... Големия ми син /на 14 г./ просто умишлено ме тероризира и се подсмихва, когато ме докара до истерия и се разплача..... Мъжът ми нищо не разбира, гледа ме тъпо и просто говори неща , от които да побеснявам още повече, нещо от рода на "какво ти пречат децата"....А аз ги обичам, не ми пречат, напротив, но не издържам понякога.
Смущава ме много тази ярост, в която изпадам - страх ме е да не нараня децата си..... Дали наистина съм способна или просто съм много зле с нервите....
Мъка ми е, хора, толкова ми е тежко, че ми се ще да умра, за да отърва от себе си хората, които обичам.... то май наистина ще е отърваване за тях.....
Живея с вечно чувство за вина и самота - май не съм добре психически ли, какво ли.....
при мен това не е моментно състояние - винаги се чувствам сама и тъжна, просто състояние на духа е май.....
Дайте ми съвет при кого да отида, искам да се справя....
искам да споделя....
Днес, след поредната нервна криза, се чувствам виновна и изцедена. Незнам как да напиша всичко, така че да се разбере най-добре....
Чакам трето дете - изненада ни изтърсачето, но....както и да е, решихме да си го родим....
Второто ми е на 2 год. и 3 мес. Не сме мизерстващо семейство, кажи-речи всичко си е на мястото. Старая се с всички сили да съм добра, но....НЕ СТАВА.
Всичко ме изнервя ужасно, изпълвам се с ярост до такава степен, че ми иде.....срам ме е да го кажа, но много ми тежи - иде ми да си изхвърля децата през прозореца....
Изпитвам такава ярост, че дори не ми е жал като плаче и си протяга ръчичките към мен - а той /средния син/ ми е уж слабост и давам всичко за него....
Днес си прещипа ръчичката на вратата и...не спря да реве час и половина.....Просто изпаднах в шок от това, а и той по принцип реве така за всичко.... Големия ми син /на 14 г./ просто умишлено ме тероризира и се подсмихва, когато ме докара до истерия и се разплача..... Мъжът ми нищо не разбира, гледа ме тъпо и просто говори неща , от които да побеснявам още повече, нещо от рода на "какво ти пречат децата"....А аз ги обичам, не ми пречат, напротив, но не издържам понякога.
Смущава ме много тази ярост, в която изпадам - страх ме е да не нараня децата си..... Дали наистина съм способна или просто съм много зле с нервите....
Мъка ми е, хора, толкова ми е тежко, че ми се ще да умра, за да отърва от себе си хората, които обичам.... то май наистина ще е отърваване за тях.....
Живея с вечно чувство за вина и самота - май не съм добре психически ли, какво ли.....
при мен това не е моментно състояние - винаги се чувствам сама и тъжна, просто състояние на духа е май.....
Дайте ми съвет при кого да отида, искам да се справя....
Това ако ми се случи на мен сигурно бих била също толкова нервна. Аз също съм голям нервак и това беше и една от причините да започна работа, докато децата бяха още бебета. Просто.... срам ме е, но нямам нерви.... Сутрин и вечер и събота и неделя се грижа изцяло за тях, мога да им се радвам, мога да бъда спокойна, да караме колело, да ходим на Витоша, или пък да си седим в къщи и да четем книжки. Изобщо си изкарваме страхотно.... НО ако през цялото време трябва да съм с тях, е, казвам ти ще изперкам - ама не на шега.... Човек има нужда от разнообразие и гледай да си го осигуриш. Но ако наистина ти е минавало през акъла да ги хвърляш през прозореца... потърси адекватна помощ, защото без да се усетиш може да потънеш в дупката на депресията. Имаше една тема за следродилната депресия и че човек първо трябва да признае пред себе си, че има нужда от помощ и след това да я потърси докато е време! 
Мисили и за бебчето, което носиш, за да не навредиш и на него, защото то усеща всяко твое неразположение. Спокойствието през бременността ще ти донесе едно спокойно и щастливо бебе казвам ти го от личен опит. 
Децата си искат своето внимание и с право, но истината е , че трябва и почивка и разнообразие, може би и при теб в известна степен е така. Ходихме това лято на море, всичко организирано, цялото семейство на куп, нещо , което ме радва и нервни изблици нямаше?! 
, а аз им показвах средни пръсти. Толкова злоба се бе насъбрала в мен, че не можех по друг начин да я изразя. След 7-мия - 8 -мия месец, се успокоих, извиних се и те ми простиха (уж 
не може ли просто хората с положителенен или отрицателен опит от нещо да го споделят, без да се бият с другата страна и да водят теоретични спорове?!
и това ме кара да мисля,че все повече хора са склонни да споделят без да се притесняват,което доказва,че не си единствен и не трябва да се срамуваш,а да потърсиш помощ!!!всеки сам да избере начина по който ще го осъществи,хомеопат,психиатър,психотерапевт и тн.........НО да си обърне внимание ,а не да го отлага защото със сигурност знам че от самосебеси не минава.Аз го имам същият проблем като на авторката,със същата разлика между децата само дето голямото ми е мома,а и не съм бременна