Самотната бременност - как, кога, защо?

Радвайте се, че сте се отървали.

Мойто живее дома, псува, крещи и троши, последно лаптопа ми метна на пода, със злоба, до го строши, ама не успя.

На логичния въпрос за кво търпя, ми като си идва и децата викат "татиииии, обичам те!", въпреки псувните му към тях.

Ами повечето заради това сме търпяли. Не заради красивите им очи.
Детето ми знае за всичко, което направи баща му. Ходи на пазар с мен и носеше тежки чанти. Сега Ицко пазарува, хвърля боклука и помага повече отколкото баща е правил докато беше с нас. Вижда, че не ни оставя пари и е принудено да се лишава от много неща. Даже рожденният ден на Ицко ще е много семпъл, а на детето друго му се иска. Вижда как обещава да дойде и после пропуска. На телефона си обаче сложи същата мелодия като тази на баща си. Пита ме дали може да разказва на бебето за татко му. Ето заради тази любов съм търпяла.
За бебето вече ще е различно.
На първо място винаги съм искала баща за децата си.

Пърдим бе, ама само насаме и в тоалетната...
Сори за офф-а

Каси, много въпроси ...повечето от тях без отговори-или за всяка различно. 
знаете моята история. повечето от вас я знаят. аз също бях сама по време на бременността. от 3тия месец до 9тия. рев, цигари...понякога напълно крайни мисли на отчаяние. защо, как, дали-постоянно тия въпроси в главата. почти никога не можем да разберем защо така се е получило. най-лошото при мен беше, че бях действително сама, в смисъл не само че бащата на детето ми не беше до мене, а и всичките ми приятелки по това време бяха в командировки, на почивки ...и аз живеех сама между четири стени.сама със сянката си, както каза 1 човек. и с постоянните въпроси, обвинения и самообвинения. скандали по телефона и раздираща болка, постоянни емоционални кризи. просто сама! никаква позитивна мисъл, никаква подкрепа.около мен близките жалеят за ''очернения ми живот на 21''.стояла съм вкъщи с пуснат телевизор , за да не се чувствам сама. обиколки из малкия ми апартамент, за да не издивея съвсем. а имах нужда от човека, когото обичах. най-лошото или най-хубавото при мен беше, че аз така и никога не го намразих, а напротив. навън над 35 градуса , а моят корем до брадата-тежка като слон, краката ми подути...изляза ли навън все виждам някоя двойка прегърнати, недай Боже да е бременна , гушната от мъжа си и ...рев от болка. рев по улиците- какво пък на бременните им е позволено...живот на заем .или по задължение, или заради някаква вътрешна сила. истината е , че тук момичетата АДСКИ много ми помогнаха. особено Сабина. издържах благодарение на тях в такива моменти имаш нуждата просто да знаеш, че това се преживява някакси.
след кошмарно и пак самотно раждане в страхове, всичко завърши с 1 прекрасно, здраво и спокойно бебе, което явно беше компенсацията ми за всичко ;лошо. 
това да си сама по време на бременността е нещо като да те набодат с гвоздеи жива и така да се разхождаш. тече кръв .от сърцето, от всякъде. после минава.или просто свикваш да живееш с гвоздеите , защото се появява съвсем нов свят , прекрасен, ухаещ на нещо само твое- светът на детето.

 

и аз не изключвах телевизора, защото откачах от самотата. дори нощем го оставях да работи, само и само да чувам човешки говор........

и всичко друго, което си написала е абсолютно вярно!
Само не съм съгласна да те оплакват, защото не си очернена!!!!!!!!!! Животът ти сега започва!!!!!!!!!!!!!! 

''Само не съм съгласна да те оплакват, защото не си очернена!!!!!!!!!!''

и аз не съм съгласна. по-скоро оплакват себе си, защото няма кой да ги оплаче тях. 
 

Отговор не намирам аз. Някак исках да знам... как се излиза от всичко това. Спомена мина, забравих го.... но някак в друг свят живея вече... Онзи безвъзвратно си отиде... Онзи нормалния.

casi, онзи свят не е нормалния, а приказния. Някои хора с късмет цял живот там прекарват, но са малко. Повечето сме в другия, реалния свят.

Вече не си задавам въпроси. На 2 пъти видях смъртта в лицето, от много близо. Оттогава не си тормозя съзнанието (или поне се опитвам) с нещо, което не мога да променя нито да му намеря отговор. Радвам се на всеки ден и всеки миг, дори и неприятен.

Canadianmom,

Поклон!!! 

Каси, стегни се, че пак си се разфокусирала нещо !

Каси, моята история е различна, но аз също ревах първата бремонст почти нонстоп
още повече че насила нашите поискаха да се оженя, а аз тогава мъжо го мразех почти
мразех май и тях за предателството - чувтвах се като Христос след целувката на Юда - а те щасливи, че съм оженена....
и други неща имаше, но не ми се пише
не четях форума - нямах време - бачках като луда и заспивах, дори без да съм вечеряла понякога
и змен ме спаси кръстницата на сина ми - моя прекрасна приятелка, която обичам много и на която ДАни дължи живота си /в това също вярвам/
втората бременост също карах след 6-ти месец на рев, цигари и вино.... след любоавните смс-и...но все пак признавам беше вече друго - не съм била така самотна както през първата - дори скарани и аз наранена през втората все пак бях с него....

но това е - исках да ти кажа, че съдбата поднася странни изненади на нас хората...и да си с някой - можеш да си по-самотен от друг дето е сам ама доволен от факта

а за омразата към тези в панталони - никога в живота си и в най-тежките си мигове не съм мразила мъжете като цяло - считала съм, че мога да мразя някого конкретно но би било твърде тежък товар за плещите ми да мразя мъжете като цяло
а и си ги обичам де не че заслужават

ЕЕеееех, майчета, много сте изстрадали!
Може би аз съм по-голям идиот и инат, или може би защото още от самото начало знаех, че съм сама, без никакви изгледи за помощ и любов, прекарах що годе нормално бременността си (малко остана до финала).
С "таткото" приключихме в момента, в който му съобщих новината. Даже не ме заболя, озлоби ме, исках да го убия, нарежа и хвърля на кучетата... Но, както пее Богдана "слава богу че имам приятели...". Господи, колко ми помогнаха милите ми! И продължават и сега и съм сигурна, че ще продължат.
Така че след първоначалния шок, нещата тръгнаха гладко, радвам се на всеки ден, който ме приближава към появата на дъщеричката ми, притихвам при всяко едно нейно поритване.
Е да, на консултации ходя сама или с приятели, да, леко ми се учестява пулса когато видя как татковците се вълнуват за отрочетата си, но такъв е живота.
В момента единствената ми тревога е бебчо да се роди жива и здрава и майната му на "таткото".

Незнам какво да кажа за това,освен 4е ме върна 5 години назад.А аз не искам да се сещам за този кошмар 
Искам само да кажа че вече не съм самотната която ревеше и вси4ко останало.Имам си един приятел на  4години(мъжага) който постоянно ми казва "Мами, ОБИЧАМ ТЕ",друго не искам.Аз съм щастлива сега друг е НЕЩАСТНИЯТ.Този който ми причини вси4ко това.Не съм вярвала 4е може да има такъв обрат в живота,ЧЕСТНО.   

И на мен
Ако живеехме в нормална държава, скъпичко щяха да им излязат простотийките на гърба на бременни жени...

Искам да кажа, че повечето от вас знаете за това.
Не знам защо реших да напиша самотната ми част от бременността. Другата вече я споделих. Просто да излея страданието си.
Та така след като го нямаше два дни моето БНД-уж беше отишъл да мисли, а той на екскурзийка с любовница и едни "семейни приятели" се върна и ми съобщи за положението. Изпълненията вече съм ги разказвала. Вечерта, когато трябваше да лягам стоях в леглото и треперех от нерви, тресях се в буквалния смисъл. Не можех да ревна, не можех да осъзная, не можех да повярвам, само треперех. Последваха дните, в които трябваше да разбера какво всъщност е станало. Не ядях, не можех да спя, ставах посред нощите и пише тук във форума. Беше ме страх, че ще иска децата ми. Боже, колко наивна съм била.
Тук е мястото отново да благодаря на всички момичета, които ми оказахте толкова голяма морална подкрепа.   
Реших да живея сама, а не да се върна при родителите.
Какво последва - изтичане на околоплодна течност. В последствие съм спряла да произвеждам такава. На една консултация докторът ми казва, че трябва да постъпя в болница. Там в болницата - ми казват, че е рано да се вади бебето, има риск да умре, ако не се повлия от терапията. Докторът ми каза - Забравяш какво става вън. На системи всеки ден, нямах здрава вена по ръцете си. Лежах, вливаха ми разни неща, а на мен сълзите ми стичаха по лицето, защото знаех, че през това време той си хойка насам натам. Много е тежко да ти казват да се стегнеш, а да не можеш, да знаеш, че носиш отговорност за друг човек и просто си длъжен заради него да си силен. Нещото се обади, когато една седмица вече бях лежала в болницата. Поиска да се върне в моя апартамент, докато ме няма, за да гледа детето. А то милото като щафета си го мятаха бабите и дядовците и лелите. При едните, при другите. Само, че без майка, без баща.  Отказах му.
След 16-17 дни ме изписаха. Всеки ден до болницата пеша, път проправих. Детето водих на училище и хайде на запис на тонове. След една седмица отново същото положение. Но вече по- безопасно детето да се роди. Още известно време на запис всеки ден, а понякога и по два пъти на ден. Пак в болница. След седмица лежане предизвикаха раждане. Много тежко, защото шийката ми не беше подготвена.
Не знам кой е казал на нещото, но 5-6 часа след раждането звънна да дойдел де ни види на другия ден. Казах му, че няма да го пуснат при бебето, а мен няма кво да ме гледа.
Та през дните вкъщи преди раждането допълнителен стрес от това, че Ицко трудно се справя с раздялата ни. Бащата звъни, че ще дойде, а не идва - съответно аз да отговарям защо. Звъниш му - не вдига. Толкова много мога да пиша, но основното го казах.

Сиси, все едно аз съм го писала...до последната малка подробност...
Искам да го забравя този период от живота ми! Не мога.
Никой, никога не би го разбрал, ако лично не е минал през тази помия.
Ти поне си имала другото детенце, давало ти е сила.
Аз се бях предала. Буквално.