Здравей wife , зачетох се във форума и реших да се регистрирам специално заради теб, без да съм "чела и подготвена", защото и аз имам същия проблем, ако може да се нарече проблем. Не е нужно да променяш отношението си спрямо съпруга си, да се държиш изкуствено или да го съжаляваш. Още първите месеци след брака ни разбрах, че съпругът ми е осиновен, почувствах огромно състрадание и съжаление, направих и невъзможното за да му дам истински семеен уют и любов, друг е въпросът че не се получи. Въпреки, че от самото начало предполагах че е осиновен, защото въобще не приличаше на родителите си, те бяха възрастни, той единствено дете, не общуваше с роднините си. Той така и не ми сподели истината, а щом е знаел трябваше да бъде искрен и да ми се довери, въпреки че това нямаше да промени чувствата ми към него. Също е много труден и променлив характер, все още носи травмата и раната в душата си. Не можах да го променя, а може би не е трябвало. Много нерви ми костваше животът с тази объркана душа, постоянните конфликти, липсата на каквато и да е топлина и нежност от негова страна, недоволството му от общуването ми с моите близки и т.и т.н.. Разведохме се, но сега виждам чертите му в нашето дете, сякаш генетично са го пропили, същото поведение, същото отношение към околните, същата борба на две Аз в едно тяло, същите страхове, същите болести, дори предпочитанието към ромска музика и приятелства, а аз не знам произхода на мъжа си, въпреки че беше бял...Не се мъчи да променяш каквото и да е, ако те цени- няма по- хубаво от това, другото просто няма как да се промени. Трудно му е да ти сподели, защото не е имало с кой да споделя, нещата са сложни, но и прости, зависи гледнага точка.