Престъпление и/или наказание

а тя осъзнава ли сериозността на постъпката си?

Tам е проблемът, че тя осъзнава нещата малко по-късно. Има един етап на премисляне при нея и чак тогава започва да коментира по дадена случка и да размисля яко.
Така стана преди време и около смъртта на зайчето и.
Затова в момента не вземам мерки. 

Според мен трябва да вземеш мерки на часа. А осмислянето, когато дойде.
Дали да се радваш или да се тревожиш?
И двете.
Два различни аспекта на ситуацията са, които нямат нищо общо по между си. Любовта към книжките е похвална и е повод за радост , разбира се, но това не променя неприятният факт на кражбата.
Радвай се за едното, но вземи мерки за другото.
Не я наказвай, ако никога досега не е ставало въпрос що е то кражба и колко неприемлива е тя - обясни и и отидете заедно да платите книгата.
Но ако е ставало въпрос обаче и тя знае -  мисля, че тя трябва да понесе по приемлив за нагласите и начин последиците от постъпката.
Бих отишла с нея да върна книгата, но не бих и купила нова - например.
След време - когато осмисли и покаже, че е разбрала ще и я купя.

Не разбрах, платихте ли книгата?
Аз бих се скарала, бих обяснила постъпката (че това е кражба) и бих я пратила или завела да се извини и да я плати.
Мисля, че срамът от случката е достатъчно голямо наказание.

Не мисля, че си постъпила правилно. За мен твоето поведение говори "Ти вземай, пък аз ще плащам после".

В подобна ситуация бих накарала детето САМО да отиде и върне книгата, като се извини. И след известно време, след като видя, че осъзнава сериозността на постъпката си, бих й подарила жадуваната книжка.

Аз не бих наказала в случая ... по - скоро бих седнала да разнищим двете случката и да обясня, че не одобрявам подобни постъпки... възможно ли е да се е отплеснала, да не е разбрала добе какво казваш ... според мен изчакай още малко

Не прочетох най-интересното - какво стана след като видя книгата в ръцете й? Явно си се върнала и платила... Е, аз щях да постъпя другояче. Щях да я накарам сама да върне книгата и да се извини за постъпката си. Унизително, ама... щеше да го запомни. Още, щях да й кажа, че е трябвало да ме убеди да я купя, щом толкова е държала на нея. И ако беше поговорила нормално с мен, щеше да я има, а сега ше остане без книжка...
Всъщност, мисля си, че и ти имаш вина за случката. Или не си я доизслушала и разбрала. Или си я накарала да си мисли, че с теб не може да преговаря (с аргументи) И тя е нямала друг изход, понеже няма опит, освен да направи глупост.

Познаваш си детето.
Знаеш от какво ще се впечатли и какво ще го накара да те разбере.
Направи това, което е сработвало друг път - в случаи, когато е трябвало да запомни дадено правило за цял живот.

Аз мога да ти кажа какво бих направила по отношение на моето дете, но не знам дали е приложимо за Мирел.
Бих я накарала да върне книгата лично и да се извини, след което да й обясня как действа наказателната система и че ей там има един полицай, който крадците ги арестува.
Какво като е книга - точно защото е книга.

И аз така мисля. Случвало се е и на мое дете да открадне, но баща му го видя на паркинга. Според мене какво е откраднатото няма значение, или поне не се сещам за нещо, което да има значение. В нашия случай беше малка опаковка бонбони, на абсолютно незначителна сума. Отидоха с баща си обратно в магазина да върнат бонбоните и детето да се извини. Не ни е минало през ума да процедираме другояче. Не бяхме подготвени обаче за реакцията на жената в магазина: да махне с ръка, да се усмихне, че това било о'кей, и да му каже, че може да ги задържи.  Естествено, че не ги задържа, а ние пък трябваше да обясняваме, че ето на, има и възрастни, които не трябва да се слушат.

Веднъж излязохме с дъщеря ми от един магазин с малка пухена играчка в ръцете й.  Наистина ме поля вряла вода! Веднага я "сгънах" и тя като че ли бързо схвана сериозността на положението. Предложи ми тайно да иде да я върне, но не  - се съгласих. Полуразплакана ми обясни, че се страхува и срамува да я върне на продавачката. Отстъпих- върнахме се двете и аз обясних на продавачката, че е станала грешка- без да иска е задържала играчката в себе си. Продавачката излезе умно момиче и благодари на дъщеря ми, че навреме е открила грешката и върнала играчката.
Оттогава не се е случвало подобно нещо. Колкото и да е силно  желанието й да притежава нещо.

Случката се разви в събота следобед, малко преди магазина да затвори.
Аз бях готова да се върнем и да платим, но мъжът ми се намеси с негови си аргументи и оставихме нещата така.
До момента съм постъпила, както спомена Сикрет. Тя гледаше много уплашена през цялото време.
Смятам да се разходим до магазина пак в понеделник след училище.
Този път не съм съгласна с теб. Унизението не е най-добрият възпитател.
Проблемът е, че тя е хиперактивна с оня специален синдром (аман от диагнози ) и много трудно общувам с нея в моменти на засиняване, като този случай. Тя просто не чува и не вижда нищо край себе си, когато е вкопчена в нещо, затова се стигна и до това развитие на нещата.

Вечерница, абсолютно подкрепям мнението за връщането и публиното унижение в този случай. 
Помисли дали не я толерираш една идея повече от нормалното заради свръхактивността й? Не знам дали има степени в това, но моята племеница е със същия синдром и в 95% от случаите с нея се държим като с напълно обикновено дете и не я толерираме поради това.
Още повече поведението й след като сте се прибрали - чете си кижката...? Аз най-малкото бих й я прибрала.
Преди около месец дъщеря ми си беше тръгнала с топче пластелин от дет. градина /на 3 и половина е/. Четох й конско, взех й топчето, а на другия ден го върна с извинеие + парче от нейния пластелин в градината.

На повечето хора им се случва да откраднат в детството и споменът за това трябва да не се забравя. 

За мен кражбата на дребни неща от децата не са кой знае какво , да не казвам, че ги възприемам с добро чувство по копнежа да имат нещо, което не знаят как да получат... естествено, не трябва да се поощрява..... но не смятам, че дете ,което се е изкушило да си открадне нещо, ще израстне като крадец и не бих наказвала строго ... да уточня, че аз не съм имала кражби като дете

Знам за синдрома, затова ти казах - ти си знаеш какво работи при Мирел. При Ането би работило мъмрене, връщане на книгата, сдобряване. При твоето дете ще работи нещо различно.
Аз не бих нарекла връщането на книгата унижение. Според мен в признаването на грешката има достойнство, смелост да посрещнеш последиците. Това е нещо, което уважавам.

Веднага бих върнала аз книгата /заедно с детето/. Ще обяснявам, няма да се карам - ясно е, че в случя не става въпрос за осъзната кражба - просто детето много иска нещо и търси начин, достъпен за него, за да го получи. След няколко дни ще купя книгата. Трябвало е да реагираш на момента. Сега, каквото и да направиш, ще е малко позакъсняло.

Въпросът опира в случая не толкова до наказанието /защото "престъплението" надали е умишлено/, колкото до личния пример /толерирането.

Ти си познаваш детенцето най-добре и в такава ситуация трябва да си много внимателна как ще подходиш. Мисля, че ако си поговорите спокойно за добрите и лошите постъпки дъщеря ти ще разбере, че не е постъпила правилно. Като за първа проява мисля, че не е нужно тежко наказание.

Аз не бих върнала книгата, а отишла с нея да я платим заедно с моите пари, а след това взела стойността от нейните спестени пари. Даваме и малки суми, която тя си слага в една касичка и си пести за кукленска къща.
Моята дъщеря също е малко особена, засега няма диагнози, но рядко успявам да влеза в контакт с нея, ако се тръшне за нещо. За магазините знае, че ако взема нещо, то се плаща и досега не и е хрумвало да си скрие нещо.

Преди около 2 години ни се случи почти същото- синът ми си взел един шоколад, който ние отказахме да му купим, защото в къщи има от същият. Показа го на 20 метра от магазина. Върнаха го с баща му и се извиниха на продавачката. Беше се засрамил изключително много, при положение, че не сме му се карали. От тогава, когато му купувам нещо по 10 пъти пита: "Ама платихме ли го?". Мисля, че му избихме завинаги мерака да взема нещо, което не е негово и за което не е платил. При твоят случай, мисля, че си закъсняла с реакцията си и сега дори да реагираш, няма да постигнеш кой знае какъв ефект.

За съжаление, и аз мисля така. Трябвало е да се върнете в момента, в който си видяла книгата в ръцете й.

оооооо и моята щерка си "Открадна" едн малко малко шоколадче (от онези дето понякога ги сервират с кафето) от кварталния магазин.
Видях я чак когато влизах в колата, а тя вече беше влязла и аз като отворих вратата тя нещо шумулеше скришом на седалката...
много ама много стерснато и строго "Какво правиш бе мила" че тя замръзна направо.Направо от колата, аз с такова огорчение и изплашена не по-малко от нея....Даже не се и карах, останах без думи и мисля че това най -много я "очовечи" така да се каже.Отидохме двете в магазина за да платим нищожните 5 стотинки, но най-вече за да се изправи сама срещу човека.Не съм я насилвала да се извинява.Мисля че покруста в моята душа която тя тогава видя и силата на изправянето пред проблема я "излекуваха" така да се каже от въпросното вземане на нещата.
поне за себе си и аз си взех поука.Понякога просто не ги чувам из многото "искам" в магазина, или даже прекаленото ми каране и викане са я "побутнали" към тази случка.Тя просто със страх да не викам си е взела.Както се казва и аз имам (даже най-вече аз) голяма голяма вина.

ако едно дете си вземе книжка или играчка на 2-3 години едва ли може да знае че "краде", но има една сигнална лампа в бдението на родителите които сблъсквайки се с това трябва да реагират светкавично.нито много строго нито много мило, знам ли - в единия случай онова малкото си вика " а кво толкоз' в другия се крие от много страх.....
ох винаги ми е трудно заговори ли се за рецепта за възпитаване на дечурлиги.........

А аз мисля, че в конкретния случай въобще не става въпрос за кражба и престъпление. Така, както го разказваш, щерка ти е силно пленена от света на Пипи и тя ти го е показала недвусмислено още по времето на училището. Разказвала ти е за училището, гледала го е на филм, преживявала го е пред теб.
Смятам, че ти си допуснала поредица от грешки, които са довели да нейната постъпка и също така смятам, че и ти го усещаш, затова така си се подпалила (казвам го в прав текст, защото за тебе знам, че можеш да "носиш Партията"    ).

Ето каква е последователността на твоите грешки:

1. Първо, разсеяла си се и не си й купила книгата още като си видяла, че така се е заинтригувала. Гледала е филма, пък книгата не си й купила. Защо, бе, главо мъдра? Къде си била отнесла плувката? При това говорим за Астрид Линдгрен. Върховно-великолепната!  Яви ли ти се Астрид Линдгрен, хващай влака и насърчавай. 

2. След това, понеже си много велика и знаеш всичко  (казва ти го друга великанка - знайотница), в Икеа си решила, че новите илюстрации не са достойни за девойката. Ми момичето си ги е харесало. Що ще му се налагаш? Детето не ти се е тръшнало за щяло и нещяло в случая. Искало си е това, дето си го изживява от сума ти време. Старите илюстрации били по-хубави. Ми кат' са ти по-хубави да си й ги купила докато е гледала филма.

3. И накрая като си видяла книгата у нея, подсъзнателно си се усетила, как си се оакала в ресторанта заради пустия мерак да го изживее по твоята (с твоите илюстрации  ), блокирала си хептен от чувството, че си се омазала (ама образно стана  ) и те ти я третата грешка - щерка ти с неплатената книжка у дома. Тъй като подобни грешки рядко ни изнасят, си го изтикала в подсъзнанието и сега опищяваш орталъка, че детето престъпник. 

Понеже, маце, яко си го загазила, първо вземи да си ги простиш всичките тия грешки. Сите сме грешници, сите дремуцаме кога по-често, кога по-рядко.  Ако тръгна аз да ти разправям, ще ти оспамя темата за нула време.

Затова първо си прости. Не. Първо си признай. После си прости. После като си простиш, си повикай дъщеря си, приклекни (това с приклякането от тебе съм го научила и не е помагало, само когато не съм го прилагала!), впери ясни очи, изпълнени с любов и увереност в нейните и й кажи:

"Слушай, дъще, онзи ден в магазина ти много искаше да ти купя "Пипи дългото чорапче".
Аз имах друго предложение, но явно за теб е била много важна точно тази книга. Взела си я без да ми кажеш.
Когато те видях с книгата, аз много се притесних. Притесних се, защото си взела книгата от магазина без да съм я платила, а това се нарича кражба. Кражбата е недопустима постъпка за добрия човек.
И двете с теб допуснахме грешка. Аз не уважих твоето желание, да ти купя книгата, въпреки че тя беше важна за теб. А ти взе книгата без да ми кажеш и без да я платим. Затова утре двете с теб ще отидем в магазина и ще поправим сторената грешка. Ще се извиним и ще платим книгата."

Ставате, измивате се, хапвате нещо свежо и с достойна крачка тръгвате към Икеа - никаква разходка, щяла да се разхожда нашата... тръгвате напред с марша на достойнството! Имате трътки да си признаете, да се извините и да си платите!
(и Икеа само по предназначение, без ненужни допълнителни харчове; можеш да ми вземеш само една тапицерия, не е за мене, за диванчето е... макар че и на мен ми иде понякога да се тапицирам...    ). Извинявате се на ... ще си го намерите там на кого... без да се впускаш в ненужни обяснения, еле пък да почнеш да говориш с някого за нея и за постъпката й  пред самата нея . Не забравяй, че ти си си го надробила в случая и, че вече си си го изсърбала и си си го простила освен това.

Ако не си го простиш, изобщо не говори с дъщеря си и никъде не ходи, ами вземи и се гръмни да не се мъчиш. Ако в описания случай сглупиш да не се гръмнеш, изобщо не ми се жалвай повече.      Имай предвид, че ако не си си осъзнала грешките и не си си ги простила, в момента в който впериш поглед в нейния, очите ти ще я молят нея за прошка. Така, че ако не искаш да я омажеш още повече работата, дай си прошката ти.

  Деметра, хареса ми как си направила разбивка на поредицата грешки-събития.
Съгласна съм с тълкуванието ти и също така знам, че всяко събитие е резулат на провокирало го предходящо такова.
В конкретния случай - какво би станало ако приемем, че грешка "едно" всъщност не е грешка, а израз на правото на родителя да направи преценка и избор на нужните покупки/ па било то и книги/ ?
Както добре знаем, децата не винаги имат обективна преценка за играчките и изобщо покупките за тях, а и сякаш не е редно да им даваме възможността да я имат?
Ако допуснем, че Вечерница или родителя Х в конкретния момент е преценил / дали защото точно този следобяд и в този магазин съвсем съзнателно или без да разбере е похарчил всички налични средства или защото детето има вече три такива книги или защото се е случило нещо драматично, което не позволява тази покупка в този момент....какво значение има всъщност.../, че не трябва да купува тази книга, това би ли оправдало кражбата на детето? ОК, нищо не би могло да я оправдае, но би ли я направило обяснима и допустима?
Аз мисля, че не и че не може да приемем кражбата като  реакция срещу родителската преценка.
И винаги ли трябва да уважаваме детските желания?!? Защо?
Тази тема  много ме вълнува лично мен / защото имам неправилен уклон в тази посока, който искам да овладея/! 

Мари ДеметрО , пу да не ти уруки.
Много хубаво си го казала всичко

Наскоро слушах една детска психоложка. Даде пример с дете, счупило чаша, което вместо да си признае, разказва как напълнило чашата с вода, тя се е раздула и се е счупила сама. Изрично подчерта, че това не е лъжа, а опит на детето да излезе от създалата се ситуация съобразно възможностите му и едва ли не израз на интелигентността му. Не знам доколко съм съгласна с мнението й, но конкретният случай май е аналогичен. Както писах, детето много иска нещо и намира начин, достъпен за него, за да го получи. От тук нататък обаче, то трябва да получи обяснение защо този начин не е правилен и пример от майката как да излезе от създалата се ситуация. Вечернице, прощавай, ама ти си тази, която повече заслужава "наказание" Защото ти си наясно какво е кражба, какво може и какво не. А детето сега се учи.

Нали знаеш, че те обичам!
Точно, както си го написала, така и го и казаха, още в колата! Мааму стара, плюем си в устите.
Днес след училище тя предложи да идем и да платим книгата, за да може да я чете спокойно и да не се притеснява за това, че я е взела без разрешение и без да плати.
Грешница съм! Ще се опитам да си простя

Лекси, споделям мнението ти. Опитвам се стоически да не толерирам такива неща, ама ей на - случват се.

Е, не, ти ме уби.
Ще го кажа малко грубичко, но точно: след като не сте се върнали веднага в магазина - вие с баща й сте й съучастници. За какво повече да говорим?

Хипотезата хипотетична, дело на всеки!  (ЛозУнг)

В конкретния случай просто не би се стигнало до тая тема изобщо  . За мен може да се каже даже - добре, че Веченица я е допуснала тая първа грешка. Сега тя вече има и такъв опит. Днес тя е по-добър родител от вчера. Аз също.  Покрай Вечерница, която беше тъй честна да сподели своето преживяване и ситуацията, в която се намира, аз например за себе си - като страничен наблюдател - успях да проследя въпросната последователност. Нещо, което ми е трудно да направя, когато аз съм афектиран участник.

А конкретно на въпроса ти, Додо, аз започнах да приучавам себе си към много внимателно подхождане по отношение на обобщенията. В този смисъл задължително искам да се върна към конкретната ситуация, за да изкажа мнението си. Грешка "едно", както я наричаш, е все още далече от магазина, тоест от грешка "две", ако мога да продължа в същия стил. Тя съвсем не е резултат от обективна преценка според мен. Самата Катя изявява желание да й я купи, просто по едни или други причини се е "събудила" по-късно. В случая Мирел съвсем ясно изразява колко силно я е привлякло това произведение (разбирам я напълно, аз бях така грабната от "Роня, дъщерята на разбойника"  ). Доколкото познавам мамата на Мирел за близо три години познанство, тя е доста сенситивен човек към децата си. За мен нейното в случая си е чиста проба неволно пренебрегване, може би нещо друго я е ръчкало в тоя момент. Ние не знаем. А дори и да е било целенасочено решение, то в конкретната ситуация се явява субективна, а не обективна преценка.

Допускането, което правиш по-нататък, вече се отнася към грешка "две", а не към грешка "едно". Грешка "две" е моментът, в който първата грешка е можела да бъде поправена, но не е била поправена (пустите му илюстрации, все едно виждам себе си в Катя). Тук изобщо не става въпрос за обикновено тръшване "искам това". Не това стои в основата на ситуацията. И не, Мирел няма три "Пипи"-та, тя всъщност няма нито едно. При условие, че толкова силно го е преживявала, имането на едно "Пипи" не е въпрос на каприз, а на истинска вътрешна потребност. От гледната точка на дете тъкмо на нейната възраст, тази силна вътрешна потребност за преживяване на книгата, забележи, не просто за имане на нещо, оправдава въпросното действие и тя си прибира скришно книгата. Разбираш ли разликата? Книгата в случая е част от нейния вътрешен свят, който тя живее в момента, а не просто част от библиотеката й. Тя го е показала недвусмислено далеч преди магазина, далеч преди да посегне да направи нещо, което знае, че не може. Мирел е дете все още, не е възрастен. Тя не може да мери с нашия аршин за "престъпление и наказание", за "кражба, осъждане, оправдаване, допустимост". Тя ясно знае, че извършва нещо нередно, но все още не знае, че подтикът й да го извърши, не може да бъде оправдание, че целта не оправдава средствата. Затова не е и възрастен все още. Явно се развива съвсем нормално. Знае, може и изживява точно това и точно така, както й се полага за тази възраст.



Съвсем вярно. Детската кражба никога не е реакция срещу родителската преценка. За мен тя е последствие. Може да бъде последствие от систематично невнимание и неразбиране на детските нужди от страна на родителите, учителите, обществото. Тогава и кражбите стават систематични.

Ако ли пък детето е разбирано, обгрижвано и удовлетворено в тоя свят, то може да постъпи така, водено от силно вътрешно желание да опита или да има нещо, което силно преживява в момента (дори и силното желаение да си хапне парченце шоколад). Силата на такива желания е доста объркваща за детето и то все още не знае как да борави с нея. За това е възрастният. Работата е там, че в този преекспониран свят, в който живеем, често е трудно да разберем кога става въпрос за такава ярка вътрешна потребност и кога иде реч за временен каприз. Или просто толкова се потапяме самите ние във въпросния свят, че понякога просто пропускаме да забележим, дори и окото ни да е транирано в тази посока. Когато се случи обаче, за едно удовлетворено дете, което систематично е разбирано от възрастните, една ситуация с непозволено взимане на вещ е напълно достатъчна, за да разбере детето, че колкото и силно да го човърка отвътре, това е лоша постъпка. Тоест така да получи първия си урок, че за добрия човек целта не оправдава средствата.

Ами да говорим за неосъждане!, за разбиране, съпричастност, състрадание, за желанието да помогнеш...
Как ти звучи това? Ако ти е чуждо, значи има за какво да говорим. И ако ти е чуждо, значи е по-добре де започнеш да чуваш повече живота, вместо да продължаваш да мяташ у него допълнително възмущение, осъждане, неразбиране, "грубичкост" и прочие гадости. Той си има достатъчно от това. От другото не му достига. А ти не си по-цвете. Никой не е по-цвете, за да съди другия.

Кражбата, независимо на какво, си е кражба. Никога няма да забравя моята първа кражба. Бях на 4 години и от една сергия откраднах слънчеви детски очила /зелени пластмасови, помня ги много добре/. Майка ми ги видя една пресечка по- надолу, аз не съм се и опитвала да ги крия. Накара ме моментално да ги върна. Много ме досрамя, но тя беше непреклонна. Върнахме ги и тя се извини. Толкова добре съм го запомнила и през годините често съм се сещала за това, толкова ми допадна този начин на действие, осъзнат в последствие /тъй като от тогава не съм повторила такова нещо/, че когато моят син взе от лекарския кабинет едни лепенки без да знам и без да пита, действах по същия начин. Дори не се замилих. Той също беше горе- долу толкова голям. И също не повтори.
На тази "грешка" винаги съм си казвала "кражба" и не съм търсила извинение, нито за себе си, нито за сина си.

От всичко, което си написала Деметра - ето това е най-важното за мен:


И ерго - следваше да се върнете и да платите книгата или да я върнете...

Каквито и да са мотивите на дъщеря ти да притежава тази книга, все едно, не е трябвало вие двете да откраднете книгата. За да замажеш своето провинение, можеш благородно да излъжеш детето, че си платила книгата. Така ще можеш да й обясниш, че човек, колкото и силно желание да има за нещо, колкото и да му е нужно, в никакъв случай не трябва да го открадва, защото това е лошо, защото за това се лежи в затвора, защото .....
Честно казано твоята постъпка е по-осъдителна от тази на детето ти.

да бе да, платила книгата, и после какво онова дребното ще си мисли че и другия път ще му я платят.............

Деметра, умрях си от смях с твой разбор,
но съм много съгласна с тълкуването

Вечи, пък след като платите тази снига ти вземи си поръчай за теб старото издание.
Можете да седнете и да направите разбор после с щерката на приликите и разликите 

Не забравяй, че има и други достойни за вашата библиотека книги на Астрид Линдгрен
(лошо, пак ще трябва да се връщате за нови етажерки в Икея)

Извинявай, ама по-осъдително от съденето няма!

А това за лъжа кражба маже, може да завърши само с многоточие..., което се надявам самата ти да си довършиш в сърцето си, защото явно думите не помагат.

И не мога да се стърпя да не попитам, след като има благородна лъжа, защо да няма и благородна кражба? Какво е благородната лъжа?

Деметра, всичко това което си написала звучи невероятно и прекрасно.
 И би било чудесно ако всички родители на света не само имаха точно такава мисъл за своите деца, техните потребности и усет за тях, но и възможността да им дадат адекватено материалено измерение.
Но какво се случва, тогава, когато родителят бидейки съвсем наясно с потребностите на цветния вътрешен свят на детето си и независимо от огромното си желание ги задоволи, няма как да го стори или не бива да го прави?
И пак да изляза от конкретиката, за да онагледя и покрия по-голям брой хипотези - защото няма пари, защото изпуска точно в този миг самолета или защото проявлението на детската нужда е примерно.....ръчен противотанков гранатомет / детенцето от 10 дни се изживява като рейнджър в Камбоджа, спи с каска, ходи на градина с милитъри униформа и за още по-голям реализъм на преживяването иска и истинско оръжие, не какво да е!/.
В тези случаи бивам ли по-лош родител, ако въпреки съзнанието за детската нужда и богат детски емоционален свят - не мога да удовлетворя конкретната потребност или още по-лошо - я пренебрегна?
Да, в случая може би проблема на Вечерница е резултат на погрешна субективна преценка, но ако нещата стояха по този начин заради обективни причини? Това би ли променило твоята теза?
Всъщност темата май отива леко встрани.....макар, че нещата са свързани. Неудовлетвореното желание за притежание, дори когато е израз на обяснима детска потребност, трябва ли да бъде задоволено безусловно и ако не - какво правим в случаите, когато детето взема нещата в свои ръце и самозадоволява тази си потребност.

здравей миличка.Моето мнение е, че това е период през който преминават повече или по-малко деца...главен герой в моята история...съм самата аз когата бях малка (но по-голяма от твоето детенце) и аз направих първата си кражба.аз пък си свих пластелин от една книжарница.бяхме много деца, всички го правиха и аз да не остана назад....После мама разбрала и каза че ще вляза в затвора.Много ме беше страх.Та искам да ти кажа, че познавам много деца които го правят но в зависимост от възрастта майките трябва да измислят начин по който да им обяснят че това е лошо и не е редно да се прави.аз примерно се страхувах от затвора, но както казах бях на около 6-7 год. и знаех какво е затвор, кражба, престъпление....

това не означава че детето ти е престъпник,напротив, децата не знаят че е лошо преди да им се обясни.Тя е виждала че ти взимаш разни неща от магазините ( но сигурно не знаят че се плащат и тн.)
поговори й, разкажи й някоя история за някой крадец (измисли си) и за наказанията които после е понесъл

много успех ти желая

Додо, не съм Деметра, но моето мнение е, че винаги трябва да уважаваме детските желания. Но уважението не значи, че винаги ще ги изпълним, разбира се. Родителят не трябва да се изживява като Господ за детето си и да спуска решението 'отгоре' еднолично. Отказът трябва да е аргументиран. Няма значение дали причината е обективна (липса на пари), или субективна (детето го е хванал вирусът 'Искам всичко')

Нищо не оправдава кражбата. Но може да я обясни. Тривиален пример, ама знаеш, че не е едно и също гладно циганче да открадне 1 хляб и презадоволено лентяйче да свие играчка в магазина. В случая Мирел не е чак гладното циганче, ама има прилика все пак по това как са й светели очичките за книгата.

За презадоволените деца пък ще кажа, че приемам детето да има слабост и страст към нещо. Има жени, които имат 20 чанти у дома и не могат да подтиснат покупката на следващата. Така приемам, че едно дете може да има 20 кукли например и да иска още и още. Но...това не трябва да се толерира за всичко. Работа на родителя е да прецени къде е границата. Излишно е да искаме децата да са перфектни, след като ние не сме.

Последно по коментарите по темата. Странни са ми препратките към 'чичко полицай' в случая. (Анде, позволи да не съм съгласна и аз с теб  ) Спирачката за кражбата не трябва да е външния фактор - чичко полицай, който ще накаже, или пък заплахата със затвор. А срамът и унижението от постъпката. Това, че е срамно да си крадец и околните ще гледат с лошо око на теб и това ще се отрази на отношението им към теб.

Щом детето успява да вземе нещата в свои ръце, значи проблемът е в този, от чиито ръце ги взима. Това са тежки думи, знам, но мога да те уверя, че те излизат от човек с личен опит по въпроса, изпразвал ръцете си.

За конкретните ситуации, за които питаш:
1. "Няма пари" - малко от истински ценните неща за децата струват пари. Децата могат да играят съвсем добре с купчина шишарки, които сами са си събирали от планината, кестени, пръчки и парчета дърво с различни форми, камъчета, миди, парчета плат, с които се омотават и се превъплъщават, самоизработени корони, парцалени кукли, дървено камионче и влакче, няколко метални колички, водни боички, пастели, натурален восък, купен от някой дядо. Сама сметни това колко пари струва. Аз имам пари, но у дома детският кът изглежда така - почти без пари. Въпрос на навик е, но разчупването трябва да дойде отвътре, от нас, ние трябва да им го дадем; не може да се очаква от децата. Когато аз промених собствените си навици по този въпрос, и те ги промениха.

2. "Камбоджа"? - за мен това е неизвестна. Имам трима сина, но у нас сега оръжията представляват дървени пръчки, които най-често служат за рицарски мечове. Ако по някаква случайност децата ми са имали среща с някой филм, с новини или с агресивна анимация, е възможно "рицарите" да се превърнат в "стрелящи войници", пръчките в пистолети, но чак Камбоджа. Когато идват нагости приятели на Александър, с усмивка биват помолени да си строят арсенала пред вратата и чак тогава да заповядат. В нашия дом оръжия-играчки не влизат. Мъжът ми и аз държим нещата в ръцете си, не децата. На улицата те могат да поиграят с някое оръжие-играчка на приятелче, макар че по-скоро им е безинтересно. Навън има всичко. Нека го видят. Това аз не мога да променя. Това е извън моята юрисдикция, нямам правомощия.
Но домът ни е нашето царство. В него има това, което отразява нашия светоглед - на мъжа ми и на мен. "Камбоджа" не е част от него и затова не присъства.

3. "Самолета" - като имам да го хващам ще си планирам прецизно организацията, така че да не си създавам потенциални "бавещи" ситуации.

Ако имаш конкретно питане, за конкретна ситуация, може да се опитам да дам своята гледна точка. Но отказвам да обобщавам повече, защото сама виждаш колко различен може да е светът на всеки един човек, а оттам и причините за нещата, които се случват. 

Виждам, че има различни мнение, което много ми харесва.
Значи темата е актуална. Радвам се, че я повдигнах, па макар и по такъв неприятен повод.
Определено децата ми знаят цената на нещата, досега винаги сме плащали, когато кажа НЕ! за нещо, то винаги е било НЕ! без капризи и тръшканици, защото съм успявала да обясня прилично и разбираемо за детските им глави. Дъщеря ми не е от типа "имам 20 кукли, искам още една, но всичките стоят в шкафа и не играя с тях".
Когато тя иска нещо, знае защо го иска.
Няма да забравя колко бях приятно изненадана това лято от нея. На рожденния си ден получи талони за покупка в детски магазин. Отидохме там с талоните, знаеше за колко пари са и внимателно обиколи магазина, прегледа това, което и хареса, пресметна кое колко струва, дали ще и стигнат талоните и си купи полезни (според мен) неща и дори взе подарък на брат си. Не сме давали стотинка отгоре.
Деметра много правилно е преценила мисленето на щерка ми, моите грешки в случая.
Малко се подразних от крайните изказвания, но в крайна сметка не са длъжни всички да ни познават мен и детето ми, за да ми дадат конкретен съвет. Нека да има и такива, нали се учим от всяка една от нас.
Рано или късно темата ще потрябва на друга майка.
Сега бягам до магазина. Ще докладвам по-късно как мина.

Да, съгласна съм с теб.
Логично е след като родителят е ангажиран с проблемите и вълненията на детето си, да уважава неговите желания, без значение дали винаги ги изпълнява и ако не, поради какви причини - обективни или субективни. Мотивираният отказ също е естествено следствие на това/ мисля, че извън полето на нашите коментари са родителите, които са вън от потребностите на децата си/
Не споря и по въпроса, че всяко едно детско желание има своето обяснение и причина, именно защото е детско, а в света на децата всичко е възможно.
Това върху което разсъждавах бе, че не са изключени случаи на обективна невъзможност да откликнем, независимо от съпричастността и разбирането ни.

Ами в случая благородна лъжа означава, че ако майката каже на детето, че е платила книгата, ще има поне очи да му се скара за кражбата и да обясни защо не се краде по принцип. Ако майката се е превърнала в съучастник - как следва да постъпи, за да увери дъщеря си, че кражбата е лошо нещо, че за такова деяние възрастните отиват на съд, а след това - в затвора. Какво изречение би било убедително: "Маменце, ти днес открадна, а аз ти бях съучастник, ама друг път не трябва да правим така". Как майката трябва да докаже на детето, че НИКОГА не трябва да прави така? Къде е нейното наказание?

Не, нямам конкретно питане 
Интересна ми е темата като такава и предпочитам да изляза и малко извън параметрите на конкретния случай именно защото както сама пишеш, причините за нещата могат да бъдат страшно различни, а пречупени през всяка индивидуална призма - могат да придобият безчет нюанси и измерения.
Нямам основание да твърдя, че дадените от мен примери са единствено възможни, изчерпателни или най-удачни. Не са, и това е следствие именно на качеството им на примери.
Съгласна съм, че истинските съкровища за децата са безценни. В буквалният смисъл - не струват пари.
Но, понякога се случва и да струват. Както в случая с книжката.
Примерът за оръжието - не зная, аз също не толерирам играта с оръжия, но вероятно има момченца, които обичат да играят на подобни игри. А вероятно и има момиченца, които запленени от образа на Барби и субкултурата, която владее навред, да си пожелаят...какво, какво? каквото и да, фантазията ми издиша.
Самолетът....знам ли, задръстване? катастрофа??
Всъщност сама разбираш, че идеята не е в конкретните примери, те единствено онагледяват една твърде вероятна ситуация на невъзможност. Твърде вероятна защото съм далеч от мисълта, че е в способностите ни да контролираме всичко, което ни заобикаля или ни се случва...За съжаление...

Я, какво добро дете! Според мен тя чудесно е схванала за какво става дума.

Всяко дете минава през тези неща.
Моят син миналото лято ми открадна 20 лева от портфейла.  Тъкмо осъзнаваше важността на парите и му се видяло логично, че щом в портфейла на мама има разни банкноти, най-лесно е да се вземе оттам! Побеснях, развиках се, изживях сума ти драми от рода 'Синът ми ще стане крадец!', накрая се кротнахме и му обясних, че така руши доверието между нас, а то е най-важното... Повече не е правил така.

Защо не се краде по принцип?

А защо според теб?
Не се краде, защото честните и почтени хора придобиват всичко чрез труд. Защото е подсъдно. Защото е против закона. Защото е не знам си коя Божа заповед. Защото, ако си позволиш да престъпиш някоя норма на поведение, може да се увлечеш - днес крадеш, утре - убиваш. Защото по този начин ограбваш нечий труд, защото няма да ти е приятно някой да открадне нещо от теб /нещо, за което си работил много/. Защото когато казвам на децата си, че не трябва да си хвърлят боклука на улицата, аз също не хвърлям моя извън кофата, когато им казвам, че е лошо да  се лъже - аз също не лъжа, когато ги възпитавам, че не е редно да крадат - аз също не крада. Защото, ако допусна да донеса вкъщи крадена вещ, не знам как точно да им обясня,
че това е страшно нередно.

Добре. А сега се представи, че ти си майката, а аз съм дъщерята. Как ще ми го обясниш?

Със същите думи, които съм използвала, за да го обясня в поста си. Щом детето вече чете, се предполага, че е достатъчно голямо, за да разбере всичко онова, което съм изредила.
Точно така съм обяснила и на моите деца, но бяха доста по-малки. Въпреки това ме разбраха.

Разбирам. А ти грешиш ли?

Малко късно, но давам отчет

Вече спи спокойно и почти я е изяла с кориците.