18-годишното ви АЗ щеше ли да хареса това, което сте в момента?

Взе ми думите
И не,нямаше да ме хареса.Аз бях много влюбена,много обнадеждена,много щастлива,много радваща се на живота,много,много...луда,с много очаквания.
Чак ми се плаче,сега като се замисля Каква бях,каква станах.И дали само аз съм си виновна?

Да, би могло да ме хареса, понякога съм доста убедителна 

18-годишното аз щеше да остане доволно, че сегашно следва изработения план 

Мисля, че да. Няма да му се понрави по-мърморещото 32 годишно Аз, но като цяло ще се познаят.  
Даже като се замисля, 32 годишното ще се притесни, че не е претърпяло кой знае какво емоционално узряване 

Това си помислих и аз като прочетох въпроса.

Иначе - ми не знам, точно баш в момента едва ли, но като цяло за последните години да.

18-годишното ми АЗ много много няма право да се сърди на това,което съм в момента,да си е отваряло очите на времето,за да се превърне в това,което е искало.И тогава,и сега си бях и съм все същия човек и прекрасно се разбирах с поколенията след мен,та ако случайно успея да се погледна през очите на 18-годишно,хм.. "девойче"като онова,което бях тогава,смятам,че бихме си допаднали,не съм пораснала много оттогава,само станах малко по-лоша.

18 годишното ми Аз би ме изгледало с пренебрежение от висотата на безсмърните си 18-сет, но със симпатия. А 32 годишното ми Аз знае как да го очарова, ако пожелае. 

Май и моите АЗ трудно биха се познали. 
Караш ме да се замисля кога успях толкова да се променя.

Да, 18-годишното ми АЗ мечтаеше точно за това, което съм сега.

Всъщност има ли нужда някаква 18 годишна, почти девствена пикла, да одобрява почти 30 годишна жена? Човек постоянно се променя.

Категори4но НЕ  
А и трябва ли 

Щеше, то голяма разлика няма.   Същия шемет, е, малко съм по-сдържана в преценките, преди бях много рязка, но откъм всичко друго - щеше.

Горе-долу нещо такова беше и моето 18-годишно Аз.
С кубинки, с каузи, Непукист. Идеалист...
То просто щеше да подмине сегашното ми Аз или да го изгледа с очудване и неразбиране: "Леле, каква кака! Такава никога няма да стана! Сериозна работа, съпруг, деца, дом, костюми, срещи... Не, това не е за мен. Аз ще променя света."

Сегашното ми 30-годишно Аз е много по-улегнало, по-добро, по-сериозно, с далеч по-прагматични мечти, вечно забързано, с високи токчета и леко откачено /в добрия смисъл на думата  /.
Сегашното Аз определено харесва предишното Аз, но не одобрява стила му на обличане. Но пък слуша същата музика, обича старите си приятели, пак иска да промени света - ама вече само собствения си.
Сегашното завижда на предишното само за килограмите.
Но пък сегашното знае как да накара предишното да го хареса и двете биха намерили общ език.

Имелда, ако позволиш ще публикувам тук един стих, който неотдавна публикувах и в темата за стиховете (малко дългичък, но си струва). Парадоксалното е, че този стих ми е много близък и сякаш се откривам в него, а същевременно като се замисля между преди и сега, се виждам както казах съвсем същата. Сигурно, защото преди-то е твърде близо до сега-то, а на стиха гледам така сякаш го чета наиситна след много, много години...
Та ето го и него:

Сблъсък със себе си

Блага Димитрова

Само крачка назад през годините,
за да срещна самата себе си
като своя по-малка сестра.
Аз се сепвам - така си приличаме
и все пак сме съвсем различни,
сякаш нямаме нищо сродно.
Тя е много по-млада от мен
и ще става все по и по-млада.
Аз съм краят, а тя - началото.
И кой пред кого отговаря?
През косите й - вятър насрещен,
през главата й - странни неща.
Как от грешките да я предваря
и заблудите да й спестя?
Все задъхана бърза по стръмното,
става рано в предутрини сиви,
вечер късно в леглото чете.
И затъква уши за най-нежния зов.
Чуй сестра си по-стара и патила!
Не пропущай най-кратката пролет!
Но не слуша съвета ми тя.
Непозната за нея съм, чужда,
мойта тъжна насмешка не вижда,
а се труди за мен ден и нощ.
Приобщава ме тя към далечното,
а сама се лишава от близост.
И грижливо отглежда словата,
със които боравя сега.
Как изтерзава тя моите знания,
за да има какво да забравям.
Как се врича до себепогубване,
за да има какво да отричам.
Ах, каква ми е сериозна,
за да има какво да осмивам.
И каква е себеразсипница,
за да има какво да оплаквам.
Все с илюзии до изнемога,
за да има какво да надмогвам.
С аскетизъм и пот ме създава,
за да има какво да руша.
Колко нейни вини от наивност,
за да има какво да изкупвам.
Знам, на нея дължа аз себе си -
тъкмо с нейните щуротии.
А пък аз съм безсилна за нея
да направя и най-малък жест.
Да я дръпна за миг, да я спра -
закъде се е толкоз разбързала?
За да стигне до белите ми коси?
Поне в мрака да я придружа,
че е винаги сам-сама, Господи!
Поне знак да й дам! - Не натам!...
И за всичко вместо благодарност
я упреквам през рамо:
- Глупачко, за какво пропиля пролетта?

Да ви кажа честно мен пък изобщо не ми пука за мнението на онази 18 годишна пикла с високо самочувствие и пъпчиво чело. Да си мисли каквото ще, нали аз си се харесвам сега такава, каквато съм.