дали съпрузите да присъстват.........

Не бих искала да е с мен

Само ако и 2-та имат желание за това.

Зависи, моят мъж е паника и не бих искала да ме притеснява допълнително

И ние искахме да присъства и като отидохме в болницата бяхме заедно,после в предродилна също беше до мен ,но при мен се наложи спешно секцио с 8 см. разкритие и аз честно казано не бях приятна гледка................... с тези болки... .В операционната бях сама,не смятам,че мъжа ми щеше да издържи на гледката.
Но ако се решим за второ и ако може да е нормално пак бих искала да е до мен.

V USA e mnogo stranno tatkovtsite da ne prisastvat... zashtot obiknovenno tatkovtsite hodiat na klasove s maikite i im pomagat da rodiat zashtoto v klasovete gi uchat kakvo da se ochakva i toi kak bi pomognal na maikata, kato kakva mi e roliata spred Bradley Method ili Lamaz. Sashto taka v USA sashtestvuva iavlenieto "doula" tova e ne tochno akusherka a zhena (obiknovenno zhena) koiato ti pomaga da preminesh prez procesa vazmozhno nai-priatno, koiato pomaga i na tatkoto... sashto taka zavisi kak gledash na razhdaneto, za nasheto semestvo tova e edin duhoven proces, koito obogatiava vsichki... plus tova tatkoto obiknovenno otriazva papnata vrav...

No v BG iavno kulturata e druga i na zhenite im e trudno da vazpriemat razhdaneto kato "semeino sabitie"///

Ние планираме живот и здраве да сме заедно в този момент. По принцип затова сме се насочили към здравно заведение където това се разрешава.

Искаме да остане и с мен през престоя в болницата заедно да изживеем първите мигове с нашето дете. Това ме прави уверена и спокойна.

Съпруга ми е много против тези напивания в деня когато се ражда детето неговото мнение е, че трябва всеки мъж да е до съпругата си и да я подкрепя а за черпене и празнуване има време 

Това са ни наши разбирания, всеки решава за себе си.

Много бих искала мъжът ми да беше присъствал на ражданията ми. Ние сме си много близки, никога не бих се притеснила от гледката, която представлявам в тези моменти или от нещо друго.
Но не бих настоявала, ако той не се чувства готов да го направи 

Общо взето пред нас този въпрос не съществуваше. Още със забременяването съпругът ми беше въвлечен в проследяването на всичко, което се случва с мен, присъствайки на консултациите. Отношението на акушерката и разговорите ни бяха такива, че просто съвсем естествено се говореше за присъствието на таткото на раждането. Тук, където живея, това е практиката. На мъжа ми това въобще не му се стори странно. Напротив. Двамата сме правили това дете,  двамата ще споделим  мига на появата му на този свят.  Той ще е там, за да ми държи ръката - буквално и преносно. Това е неговата гледна точка. Лично за мен - нито акушерка, нито опитна даула могат да заменят  емоционалната страна на присъствието на най-близкия ми човек точно в този момент. А най-прекрасното от второто раждане беше когато след раждането тримата прекарахме остатъка от нощта гушнати в голямо и меко легло. За да е пълна идилията - липсваше само по-големият ни син.

Иначе е много забавно да си припомняме разни случки от ражданията. В първото имаше и някои комични моменти, на които и двамата си се хилим. А и ми беше интерсно да разбера за някои подробности от раждането, които на мен леко ми се губят.  А снимките, кито направи на децата ни в първите минути от живота им, са безценни.

Преди да се роди синът ни,със съпруга ми имахме подобен разговор.Аз му казах,че ако иска да присъства на раждането,ще уважа желанието му.Отговорът беше "Само ако ти много настояваш".Казах "не" и той с видимо облекчение се съгласи с мен.Никога не съм искала да присъства.Не може да помогне,а ако случайно му се стори,че нещо не е както трябва,щеше да стане една....В крайна сметка никой не ни даде възможност за избор,тъй като се наложи спешно секцио.Не мисля обаче,че гледката на толкова много кръв и ясното съзнание чия е тя би му се отразила добре.

Ами аз не бих направила чак такова обобщение, мога да говоря само за моя си мъж. Не съм омъжена за американец или западноевропеец, за да се вълнувам толкова от тяхното присъствие. Моят нямаше да откаже, но просто нямаше да му понесе. И го казвам, защото видях реакцията му, когато му дадох снимки от естествено раждане, за което писах в едно списание. А честно казано, самата аз на това раждане щях да припадна и се разтреперах от гледката. Така че, всеки си знае прага на търпимост...

Присъства на раждането и на двете ни момичета и не би го пропуснал за нищо на света. Помага ми през контракциите докато сме вкъщи и си стои до мен да отреже връвта.
Като си сложа бебока на корема и тои ме целуне със сълзи в oчите...най-прекрасният момент.

И досега разправяме историите за раждане заедно.
Пък и на мене не ми пречи като той ме гледа с такава любов и възхищение.

И моят мъж е чувствителен, но ми беше невероятна опора по време на третото раждане. Раждането ми беше кошмарно. Дълги контракции, два часа напъване, бебето се беше извъртяло в лоша позиция в последния момент, аз бях отказала епидурал. Лекарите правеха всичко възможно за да ми спестят секциото и настояваха да продължавам да напъвам, а аз вече отдавна бях стигнала края на силите си. Тогава мъжът ми им постави въпроса ребром, направи го твърдо, каза им че повече не мога и направо ги попита какви са вариантите оттук нататък. Веднага последва  консултация с главния лекар и решението за секцио. Фактът че го направи ускори нещата и ми спести още мъки. Преди това аз ги молех да извадят бебето със секцио, те ми отговориха че се прави само в крайни случаи. Когато той им постави въпроса, аз вече не бях в състояние и името си да кажа. Неговите думи имаха по-голяма тежест от моите. На секциото също присъства, ама практиката е да канят татковците към края. Стоеше до главата ми и ми държеше ръката, благодарение на една преграда нито той, нито аз можехме да видим как ме режат. После радостта ни, на нас двамата, заедно, когато проплака детето... Едва часове след това, когато операцията вече беше свършила и ние с бебчо щастливо се гушкахме в леглото, както ни гледаше, сълзите изведнъж рукнаха от очите му... Сега това е един от най-хубавите спомени в живота ни и съм много щастлива че заедно преживяхме това. И някак си трудно ми идва да кажа "Аз родих детето си". На езика първо ми идва "Ние родихме детето си"...   

Таткото дойде при нас веднага след раждането на Зорница, видя дъщеря си в първите минути от живота и и остана при мен през двата часа след раждането, през които трябваше да лежа. Точно тогава имах нужда от него - еуфорията от раждането беше минала, бебка вече я бяха взели, в родилната зала имаше само една акушерка и не мога да си представя как бих седяла сама с всичките си мисли и чуства.
В предродилна бях с още две момичета, точно от женска компания имах нужда тогава.

Моят категорично отказа и по-добре,защото ако беше там,щях да го убия ! През цялото време,докато раждах си мислех "Как можа да ми причини това!" А и като знаех,че той си пие биричката в момента,още повече ме хващаше яд!

Питах мъжа ми дали иска да присъства на раждането на децата ни и той категорично отказа.
И тъй като насила хубост не става не съм настоявала.