Как се справяте със страховете за децата си?

Като че ли най-големи страхове съм брала, когато съм била бременна. Откакто децата са се родили, тревожили са ме най-вече реалните им здравословни проблеми - алергия, ангини, шарки, злополуки, наранявания и т.н. Всички останали страхове, които имам, си казвам, че ще ги мисля ако се случат, а не предварително.

Като всяка майка, и аз съм влизала понякога в капана на "Ами ако..." Спасявам се със самовнушение и позитивно мислене. Знам, че звучи малко глупаво, но при мен действа.
Когато стана катастрофата до река Лим, детето ми беше малко, седях си по майчинство в къщи, не откъсвах подпухнали очи от телевизора и го изживях наистина като лично моя трагедия. В един разговор с мъжа ми казах първосигнално, че "Никога няма да го пусна сам на път, поне докато не започне да шофира сам!" Започнахме обаче да разсъждаваме заедно по темата, и тогава си дадох едно обещание - че просто НЯМА да разреша лошите събития, които се случват непрекъснато, да влияят толкова пряко върху живота ни. Когато за първи път синът ми тръгна на лагер, докато не се чухме по телефона, че са пристигнали благополучно, бях като откачила.  Вторият път - почти... Чак на третия се държах като нормален човек.
Съчувствам на всички хора, пострадали по някакъв начин, опитвам се и да помагам, когато ми е по силите, но в никакъв случай не проектирам трагедиите върху нашия живот. Винаги всичко е възможно е да се случи, но защо трябва да го мисля предварително?

Както съвсем правилно е казала Vache, подготвям се само за реалните, непосредствени рискове. И, както се казва - "не дърпам дявола за опашката".  Преди много време бях чела нещо от сорта, че деца, на които по сто пъти на ден се повтаря "Не ходи бос, че ще настинеш", обикновено по-често настиват, ако ходят боси (дори и в по-зряла възраст), защото това им е запечатилата се матрица - ходиш бос - настиваш. Същото е и с мислите, мисля си само хубави неща 

Успех на всички, които се борят със страховете си   

Буболина, има едни хапчета - Remotiv, лично аз мисля да си ги купя. Понякога е важен и психологическият ефект на това, че приемаме нещо.

Да ви кажа честно, за мен най-голямото и страшно природно бедствие е тълпата. ей от това наистина ме е страх.

Понеже и аз се страхувам много (май повече от нормалното) ми подейства леко облекчаващо да прочета, че не съм само аз... 
Избягвам да чета теми, които са евентуален източник на допълнителни страхове. Не гледам често и новини, май пак поради тази причина - уви преобладават ужасиите. Когато все пак ме застигнат такива мисли ми трябва някакво време за да се отърся или поне да посмачкам малко страховете си. Ако не се получава с позитивни мисли се "успокоявам" някак, че случките със съдбовно значение в живота ни си се случват въпреки нас и усилията ни...

Още като забременях, награбих учебниците на майка ми и си поставих всички страшни диагнози и на двете ни. За после - да не говорим... Не само за физическото й оцеляване се боях, ами по едно време се страхувах и да й говоря, защото смятах, че дори аз лично мога да й навредя емоционално и психически, ако не внимавам какво казвам.
Все още ставам нощем да видя дали диша.., но колкото повече се сблъсквам с трагични новини, толкова повече си давам сметка за следното - не мога да я опазя от всичко. Невъзможно е. Уповавам се на вярата си, на предотвратяването на нещастията и болестите, в рамките на нормалното (надявам се), и до колкото е по силите ми.
Не мога да бъда Господ за детето си. Аз съм само майка.

ще ви отклоня малко в друга посока на страхове.Преди година или две в "Родители в чужбина"имаше тема"На кого бихте поверили децата си,ако се случи нещо с вас?".Ставаше въпрос да се направи нещо като завещание кой ще се грижи за детето/децата ако,недай си боже,нещо се случи с родителите.Бях в шок след прочитането на темата,защото никога не ми беше идвало наум да мисля за подобна ситуация.Но идеята за подобно завещание не е лишена от смисъл и напоследък все повече си мисля на тази тема....Та ,всеки със страховете си....

Изчетох цялата тема и вече имам буца на гърлото.Много ме е страх!А не ме беше страх по-рано,с възрастта страховете ми нарастнаха и продължава така.От болести и катастрофи най-много ме е страх.Синът ми днес замина на хижа на Витоша,пак ме е страх.Като кара сноуборд умирам от страх,ами като започне да кара кола!?Ами дъщеря ми,като я гледам и сърцето ми се свива.Как ще ходи на училище,до колко години трябва да я вземам от там.А жива ли ще съм да отгледам децата си?А ако не съм?Беболина,къде ти трябваше да пускаш тази тема,мила.

Съжалявам наистина , тези страхове ме убиват всеки ден, малко по малко, просто исках да разбера вие дали се справяте и как...
Дано са ни живи и здрави децата , дано тези страхове останат само спомен и да се смеем след триисет години на тях

Опитвам се да им разрешавам повече опасни неща,като с това тренирам хем собственните си нерви,хем тяхните,и си се надявам това да ги направи по отговорни като по големи,защото мен от пубертета най ме е страх...Защото аз по мое време съм присъствала на такива неща,че сега трудно заспивам,като си помисля че и на тях можеу да им се случи...В смисъл възпитавам ги,но не винаги имаш възможност да избираш...

Гледахте ли например за изоставеният младеж в Стара Планина?!Аз никога не съм изоставяла приятел,в каквито и да е моменти,но...Като майка ако трябва да избирам детето ми да застраши собственният си живот,за да помогне на друг...Аз може би бих избрала да се пази само себе си,но пък точно само себе си не би оцеляло...ОХ!Много е трудно...

Дано станат човеци,и господ да ги пази!!!

И това съм си го мислила...  даже веднъж се опитах да говоря с брат ми по темата, т.е. да знае, че той ще ми гледа детето, ако се случи нещо с мен и той едва не ме наби 




Какви неща? Дай пример, защото изобщо не мисля, че бих събрала смелост за подобни "тренировки". Въпреки че си знам, че аз не мога да я опазя. Моля се само Господ да я пази 

За съжаление децата не могат да се завещаят 
Иначе аз съм мислила и за това. Скоро си направих застраховка на името на дъщеря ми. Инструктирала съм бившия си мъж какво да прави ако с мен се случи нещо и как да отглежда Дариа, дори за какво ще са парите от застраховката ми. Още докато бяхме заедно говорихме и решихме ако и с двама ни се случи нещо, че брат му и снахата ще гледат Дариа. Казахме им го и те приеха...

За мен това са си важни неща. 

Иса,не става само с устна уговорка(ако няма документи се намесват социалните).Наистина се пишат една купчина документи за да се уреди този въпрос.Използвах думата "завещание" за да бъда по-добре разбрана,но всъщност юристите използват други понятия в конкретно тези документи(не съм съвсем сигурна,но мисля,че ти имаш юридически познания).Аз вече задействах нещата откъм консултации и подготовка на документи,но все още се колебая .
 А застраховките  не са достатъчни ,при тях няма това реално настойничество за което аз говоря .

мен също ме обхваща параноя от време на време.старая се да държа нещата под контрол и да се притеснявам в рамките на разумното,но не винаги се получава.не мога да тичам при педиатъра за всяко нещо,а и често въобще не го намирам.затова се ровя в интернет,но така човек открива какви ли не други неща и изпада в още по-голяма паника.
Буболина, моят съвет е да избягваш всякакви тъжни теми, да излизаш повече с приятели и да се стараеш да не мислиш за лоши неща.

Благодаря ви, че се включвате в темата, дано Господ дава здраве на децата ни