В същото време захващането на тази тема предизвиква силна аверсия в мен и ме кара да се бунтувам.
Става дума за оценката, която повечето хора правят за останалите. За субективната, повърхностна, неаргументирана, расистка и изпълнена с предразсъдъци оценка. В случая ще зачекна въпроса с професията, въпреки че дискриминиране става и по много други начини.
Ще опиша 3 различни ситуации.
1. Моя близка приятелка, архитект. Познаваме се от 10 години, бих казала, че сме близки. Докато още учеше, работеше почасово в един бар. Собственичката на този бар пожелала да я запознае със сина си, предложила и да излезе с него. Моята приятелка навремето направи следния коментар : "Тази жена е луда. Аз догодина ще бъда архитект, учила съм, тая какво си мисли? Че ще изляза с нейния син, с кръчмарския син?". Тя никога не беше виждала това момче.
Спомням си, че навремето когато го каза, аз се смразих. Тогава си казах, че и диплома по "да-бъда-господ" да получи, пак ще бъде с бедна душа. Но съжалението ми към нея бе замъглено от шока, който предизвика нейното изказване.
2. Преди две седмици ми звъни моя добра позната, която е нотариус. Като я попитах как върви с любовта, тя ми разказа, че никак не върви, тъй като всички нейни колеги били женени, а останалите кандидати били или сервитьори, или пощальона, или продавачи. Каза го с видна омраза към работническата класа. Аз вметнах, че " да си сервитьор не означава , че си ограничен, а още по-малко безинтересен". Тогава тя ми разказа, че барманът на кафенето където ходи понякога, я сваля, много сладък, много мил, ама - барман. Никога нямало да се получи. Срамуваше се от това и да си помисли да е с него.
3. Моите родители. И двамата с много дипломи, баща ми, който вече не е жив - доктор на науките, изобретател на сърдечния дефибрилатор. Аз - учих изкуство, но не намерих работа в тази област, бачках няколко години "долнопробна" ( според майка ми ) работа, сиреч продавачка, секретарка етц. Откакто съм дете върху мен се упражнява психически терор, години наред ми се повтаря, че съм нищо и че "хората завършиха, намериха си хубава работа, а аз съм най-големият лузер". Когато бях бременна, майка ми в същия този спор за работа и реализация, ми каза : "ти си лузер и ще родиш още един лузер на света". Толкова се срамува от мен, че това я разболява. Когато я питам дали не се радва, че съм добър човек, то тя казва "предпочитам да имаше стабилна работа и добра позиция".
За мен по-горе цитираните са болни и изкривени души. Но знаете ли, че едно 90% от човечеството се ръководи от обвивката. Никой не търси по-дълбоко. Или ако търси, то любопитството започва от тази маскирана обвивка.
Мислите ли, че е честно да се обобщава, че всеки сервитьор е ограничен и не е имал потенциал и желание да учи повече? А защо не приемем, че някои хора нямат желание да учат в университет и да пишат докторат. Което по никакъв начин не ги прави по-елемнтарни от докторите.
А това, че си архитект/адвокат/банкер прави ли те повече? А по-добър човек?
Моят отговор е : НЕ
Какво мсилите вие?