Темпераментните деца - тема 4

Ами Ники, то затова е цялата тема тук, да си казваме какво трябва, при какво какво и как помага и т.н. Не го приемай като обвинение, това най-малко ми е била целта. Темата е наистина за взаимопомощ, всички тук си казваме, че не сме най-добрите родители, но се стараем. И боя наистина не помога в дългосрочен план, само решава някаква текуща моментна ситуация.
Надявам се да се почувстваш толкова добре в темата, колкото и всички ние и да продължим да си помагаме дори и като само си споделяме.
Ако искаш разкажи ни конкретни ситуации, излей си тежките моменти, поговори с нас. Надявам се, че ще се почувстваш по-добре 

Точно така, боят помага за момента и изразява безсилие - факт. Жалка съм в собствените си очи, когато го прилагам и после ми е много гадно. Но такъв е животът, такъв е бил хиляди години. Не знам дали има връзка фактът, че тук е забранено да се бият децата и тотално разглезеното и съсипано младо поколение. Преди хората са си били децата и като че ли от тях са ставали по-свестни хора отколкото от днешните млади никога не бити. Та не знам до каква степен трябва да се доверя на "специалистите" по гледане на деца, които са против физическото наказание. И кое всъщност ги прави специалисти, след като това не е резултатът от техния труд  . Не защитавам боя и продължавам да пробвам всичко което чуя и се сетя, да не се впускаме в излишни дискусии само поради това, че някои са останали с грешно впечатление от гореизложеното. Аз наистина не мога да си представя родител с проблемно дете никога да не го удрял или дърпал ушите или квато и да е физическа саморазправа. Има кротки и разбрани деца, виждала съм, родителите им са ми казвали, че никога не са ги били и им вярвам. Но ако детето е неконтролируемо... не виждам начин, наистина. Освен ако майката не е здрава колкото един мъж или ако проблемните ситуации не ги оставя в ръцете на съпруга си.
Правя всичко възможно да не ми се налага да бия сина с. Примерно винаги вземам количка като излизаме, където го връзвам и бутам за да съм сигурна, че няма да ми избяга и че ще стигна където съм тръгнала. Ама вече и това не помага. Оня ден се запъна примерно с крака и количката просто не можеше да върви. И аз и бавачката се опитахме по всякакви начини да го убедим, но никакъв ефект. Накрая му изсъсках и му издърпах ухото и си прибра краката. В тази ситуация вие как бихте постъпили? Направо не ми се мисли като стане дърто магаре и вече няма как да се побере в количка кво ще правим ако до тогава не се е вразумил 

NikiFin, на колко е детето?
Аз обикновено пробвам с майтапи, развеселявам го и така. Става - да знаеш 

Ники, твоето дете беше около 3 годишно. Моето е подобно, при нас за замяна на боя използвам  - хващам я за ръка, установявам добър очен контакт и й казвам със сериозен глас, че и се карам. Вариантите са различни, но детето трябва да разбере, че ти "авторитетът" не даваш. А това да сме "авторитетът" в техните очи се получава трудно. Аз си мисля, че е комплекс от гушкане, успокояване, помагане в трудности и така детето си изгражда представа за родителя. Мисля си дори, че в един момент като й се скарам се страхува, че "успокоителката ще изчезне". Това е просто моят опит, за моето дете.

Четох една книга "Смелостта да възпитаваш", имаше отделна глава за физическите наказания,един пример от там: Ако детето дръпне покривката на масата, отгоре има ваза и вазата го удари, то втори път няма да дърпа покривката, защото знае, че е изпитало болка. Това повечето от децата са го изпитвали при топла печка или нещо друго. Този пример беше даден, че за детето, ако изпита малко болка, ефекта ще дойде по-бързо. Спомням си една майка беше питала преди време, дали ако сина й прави нещо опасно, тя да не си вземе една карфичка и да го боцка лекичко, за да илюстрира по-добре опасностите и приказките си. Ако говорим, че нещо е опасно и се приложи няколко пъти и лека болка, детето следващият път да асоцира определана дума с болката и прекратяване на действието. Безпричиният бой или когато не можем да се справим по-друг начин е израз на безсилието на родителите и определено е проблем.


И на мен ще ми е интерсно другите какво мисля за тази ситуация. Аз бих повтаряла, прибери крака, много е опасно, ако трябва ще да потупам крака да се усети. Също ще повтарям, че сме тръгнали еди къси и е много важно да стигнем, кратка почивка за тичане наоколо също е добра идея. На мен са ми до болка познати тези истории с истериите, така че те разбирам. И моето дете може би нямаше да се подчини и има вероятност да се върнем. Между 2,5  и 3 години не вършех никаква работа с детето. Сега също е проблем и цяла пиеска да успея да я накарам да отидем по работа някъде. И тук опираме до споделеното по-горе, че  децата се изнервят и се налога да си тръгнем или да приключим набързо. Въпроса е да имаме правилна преценка, дали ситуацията е подходяща за възрастта на детето, как е трябвало да се държи и в каква посока да работим. На мен ми прави впечатление очакването на хората, че  децата с ражднето трябва да се впишат в света на възрастните. А всички  правила и отношение се учат и до около 3,5 години детето научава основни неща в общуването. Някой учат по-лесно, други по-трудно.

Бих вдигнала предните две колела на количката, които запъва, и бих я карала на двете задни известно време, докато се разсее с нещо друго. Налагало ми се е 

А за опасностите не знам - това ми е болна тема и на мене и това са ситуациите, в които наистина се чувствам безсилна, в които често крещя, шляпвам, използвам дресьорски подходи и т.н. в допълнение на всичко изчетено в книжките, но всичко се проваля с гръм и трясък. Колкото по-голям става Ники, толкова повече ме изправя на нокти. Отказва да чуе, че не трябва да пресича улиците сам - дебне непрекъснато да му се отдаде възможност, и после горд ми обяснява как се огледал. Онзи ден издебнал баба си, качил се САМ на асансьора в блока и слезнал от седмия до първия етаж. ьЗаседнах го после в асансьора, поплака, изплаши се - на другия ден не мога да го хвана на един ескалатор... Това да върви за ръка в навалицата е всеки път битка и разправия... Изобщо...

Давид е на 2г 9 мес. Да, това да се вдигнат предните колела е начин, и често го прилагам. Не знам защо тогава не го направих, то бавачката буташе количката, че аз бутах близнаците. Ама той се меткаше така жестоко, че едва не обърна количката - тя от тези дето стават на чадър, най-елементарните и той като мърда и направо я обръща. СЛучаят беше следния. Давид много обича колела. Казахме му, че отиваме да купим колело което си беше самата истина - за колело отивахме. Той уж каза, че иска и ще слуша. Но явно само си говори без да влага смисъл. И като минахме покрай гарата изведнъж реши, че иска да се качва на влака, не иска колело и се запъна. Като иска нещо никакво залъгване, подкупване не помага - иска само него и край. Обяснявахме, бавачката го залъгваше, аз не го залъгвам никога, не съм по тази част.  Все едно говориш на стената, не обръща никакво внимание, защото е концентриран във влака. И после отидохме в магазина за колела и той не иска да седи вътре, игра си с вратата, излиза навън, не можах да го убедя да пробва колело и си тръгнахме без колело - нямаше как да купя а и той изобщо не прояви интерес.

NikiFin,
спокойно - не е нещо сериозно. С толкова мъници сигурно си уморена. Иначе това си е нормална момчешка реакция - къде ти колело пред влак.  Е, ние сме търчали след боклукджийски камион. Но тогава беше 1 дете и е мноооого по-различно  Всичко, което направи е много забавно. Според мен, Давид го прави, за да привлече вниманието ви - все пак имате не 1, а още 2 дечица - бебоци.
Мисля, че е по-страшно да види нещо готино и да е апатичен, да не му пука - представяш ли си какво е да видиш влак за момче на 2 г. Аз все още спирам като минава - интересно е! 

Просто обърни "дефекта" в ефект 


Съжалявам, че пак давам акъл.

Първо да честитя на всички с хубавото име Георги! Да сте живи и здрави! Името да ви носи много късмет, здраве и победи   

Ники, благодаря ти, че писа. Искам пак да ти кажа, че се радвам много, че си тук, защото в тази тема повече от където и да било другаде разбираме много добре какво изпитваш и през какво минаваш, защото всички сме в кюпа. Предполагам си почела вече назад и си видяла с какви ситуции се борим всички ежедневно.
Захапах темата за боя не за друго, защото имаше един период, в който и аз плясках понякога  Аз съм доста емоционална, много бързо кипвам от крещене, игнориране на думите ми, упортство и такива разни нещица, които моите бонбони ми сервират по много пъти на ден. Тогава много си говорехме и с мъжа ми за това, че като го направиш веднъж минаваш някаква собствена психологическа бариера и постепенно това става първата ти реакция дори за дребни ситуации. Последния път, когато пляснах сина ми беше 25 март 2005-та. От тогава обаче съм имала няколко случая, в които щерката ме е изкарвала от нерви и съм посягала и съм си спирала ръката във въздуха. Смятай за какво ти говоря 
Пиша това, за да ти кажа, защото мисля, че може би ще ти помогне да преосмислиш това действие. Няма да коментирам другите неща от поста ти, които пишеш за да оправдаеш боя по някакъв начин. Просто исках да ти кажа, че ми е повече от ясно какво изпитваш в такива моменти. Особено с 3 год. е доста трудно. Макар, че онзи инат и т.н. беше нищо спрямо емоциите на дъщеря ми от последните 1.5-2 год. Това е най-тежкия период, който сме имали и нямам никакво усещане да минава.

За конкретната ситуация ми е трудно да кажа, защото не знам как сте били разположени. Ако примерно сте на троатор, на подходящо място и той е завързан в количката, след всички увещания бих му казала, че трябва да вървим, така че той, ако иска може да остане там сам и да си събера багажа и да тръгна бавно, да се обърна няколко пъти, за да видя дали ще отстъпи. В това обаче има риск, че детето няма да реагира и ще трябва да мислиш друго. Трябва да знаеш детето си и ситуацията, за да си сигурна, че това ще повлияе. Иначе варианти като да му вдигнеш краката на количката и да се движиш все пак.
Но така или иначе не знам първопричината, защо той се запъна да не иска да върви? Ако знам това, сигурно ще мога да помогна по-адекватно със съвет. Примерно, ако не иска да отива където отивате, според ситуацията - няма да ходя, или ще отида за малко, ще му взема някоя нова играчка/книжка, с която да се занимава докато сме там и т.н. и т.н. трябват ми подробности. Ако пък просто не му се тръгва от там, където сте, бих му дала още 2 мин, или 2 обиколки и т.н. с ясното условие, че после тръгваме колкото и да не ни е приятно, защото другата работа трябва да се свърши. Като цяло при упортството най-много помага мъъъничко да отстъпиш в някакви допустими за теб граници. Така хем детето е ОК, че не си го прекършил и то може да избира, хем ти се чувстваш ОК, че авторитета ти не е погазен. Не е лесно да се намери границата, но само това помага. Иначе само си доказваме един на друг, кой е по-упорит.

Много се разписах, извинявайте.

Таня, исках само да кажа, че това за болката не важеше за Вики до към 3 годишна възраст. Направо се бяхме видяли в чудо с баща му. Парил се е на печката неведнъж примерно  После стана по-разсъдлив и внимателен.

П.П. Говорех по телефона и ето, че отговора ми вече не е актуален 

Ники, явно е бил запленен от влака. Аз сигурно бих попитала дали иска да гледа влака или да отивате за колело и ако каже влака, отивам при влака и не купуваме колело дадения ден. Обикновено после съжаляват в такива моменти, но им казвам, че избора си е техен, подчертавам го, така че и да се тръшкат малко после, осъзнават, че им е даден избор и те са решили така и трябва да носят отговорност за решенията си. Върши някаква работа, надявам се, че с времето ще е още по-добра.

Да де, аз го разбирам и за мен е хубаво качество човек да се бори до дупка за мечтите си. Предпочитам такова дете, отколкото апатично и лесно примиряващо се. С майтапи понякога става, но има случаи когато буквално нищо не помага. Той наистина е луд по влакове не само да ги гледа, иска да се вози. В яслата ги качват понякога. Ама понеже предния ден го бяхме качвали и бавачката му каза, че утре пак и той явно запомнил. Казвам и да не го лъже, но тя си знае нейното - на момента да опраи положението па за после ще му мисли. И е права де ама Давид си помни и си иска обещаното.
Millena, тъкмо разказах какво точно се случи в предния пост. И именно защото си познавам детето вземам количка и не рискувам НИКОГА да го водя за ръка. Пробвала съм да го оставя насред пътя и да си продължа като се обръщам от време на време. Да ти кажа много често той просто си хуква в обратната посока, а колко бързо тича... Не мога да го догоня. Така че избягвам да го оставям на пътя, той още не може да се пази от коли и тича като слепец без посока.

Аз съм с проблем с щерката в момента. Голяма ината магарица е.
Въвела съм правило по време на ядене да не се говори (камо ли с пълна уста), да не се танцува, ръкомаха и всякакви други жестове.
Тя обаче не спира. Вика, пее, говори с пълна уста, ръкомаха - все типични неща за нейния синдром. Най-много се дразня като почне да провокира и брат си, а на него колко му е акъла - веднага и се връзва.
Обикновено предупреждавам 2 пъти, ако се наложи да потретя, тогава пляскам. Тази сутрин се наложи да я плясна през устата, защото причини задавяне в брат си.
Понякога се чувствам безсилна само да обяснявам, обяснявам...Едно време майка ми викаше - Хванах пришка на езика и аз и се чудех. Вече не и се чудя, щото и аз имам. С такава щура дъщеря и 10 пришки пак са малко.
Дайте акъл как да процедирам с нея.

Ники, редактирах се по-горе, просто имах дълъг телефонен разговор и през това време бяхте писали. Още в първоначалния пост ти казах, че това с оставянето зависи много от детето, именно, защото имам предвид, че са различни и реагират различно. Просто за определен тип деца и темперамент работи добре.

Вечернице, радвам се да те видя! Как изкарахте празниците?
За говоренето на масата и у нас е голям проблем. Аз на 3-тия път просто им прибирам храната и ги изпращам в другата стая без право на каквато и да е храна до следващото хранене. Като всяка тактика работи с променлив успех, но работи. Вики веднъж се е давил и не му дойде акъла, хем беше доста страшно (това отново във връзка с постинга на Таня, че болката ги учи, не и Вики обаче). При него определено стандартни наказания и т.н. не работят. Ще го изтърпи и ще продължи по старо му. Трябва сам да се убеди. Лошото е, че дори и когато много добре съзнава риска и болката, пак прави същото. ВЕче е все по-рядко, затова казвам, че стана по-разумен с времето. Но като цяло винаги съм мислела, че това да изследва, да пробва, да следва каквото си е наумил е по-силно от него и е склонен да поеме доста рискове, за да го направи.
Иначе всички сме така с обясненията Оня ден точно поредното дъъъълго обяснение за едно и също нещо доведе до разговора за дресьорите и съм благодарна на мъжа ми, че му хрумна. Мисля, че известно време ще го припомняме с въпроса искаш ли да съм ти дресьор или като разумен човек осъзнаваш сам нещата. Пък да видим ще има ли ефект. На момента повлия добре.
Та в такива ситуации аз лично най-често използвам подхода с отстраняване/лишаване. Ако е храна - спира да се храни. Ако е навън и игнорира думите ми правейки нещо опасно или излизайки от контрол - прибираме се. Ако отиваме някъде и се лигавят с обличането (огромен проблем при нас, нямат търпение да дойде време да отиваме на рожден ден примерно и като стане време за обличане почва една лиготия и не можем да тръгнем) след 2-3 повторения да действат, че закъсняваме, казвам, че ако не тръгнем до 5 мин вече няма да има смисъл да ходим и тогава се присещат и действат бързо. Ако се мотаят и лигавят с приготвяне за лягане, приказката се скъсява или напълно изчезва, ако са прекалили (много рядко стигам до там, писах веднъж за това, успокоява ги много този ритуал и гледам да избера страшно къс комикс, ако трябва, но не да ги лиша напълно).

Millena,значи пак да доизясня. Пътят от нас за магазина за колела върви успоредно на железопътната линия, доста дълга отсечка. През цялото време от там минават влакове и Давид ги гледа, заради него минаваме от там. И вече накрая идва гарата. Именно като стигнахме гарата се появи проблемът, че иска да се качва на влака, не му стига да го гледа. И това му предложихме, да стоим да гледаме, но той искаше да влезе в гарата и да се качи на влака - това и единствено това, друго не го устройваше. Не че не можехме да го качим на влака за една спирка. Но следва другия проблем, не иска да слиза от влака и пак рев. А и може ли да го качваме на влака когато си поиска, просто е невъзможно, трябва да го проумее. А му е трудно все още. Бавачката му казваше, че утре сме щели да го качим, но не и не - иска сега и край, от никакви думи не разбира, трябва да види сериозно изражение, строг тон и да усети болка, за да се убеди че няма да стане неговото и да се откаже

Разбира се, че трябва сериозно изражение и строг тон, никой няма да ти каже нещо различно. това е начина да разберат какво казваш и че си сериозен. В този случай просто наистина обръщам количката и се прибираме у дома. Няма никакъв смисъл да го водя насила в магазина, за да му купувам колело, когато не можем да се разберем с думи. Поне така постъпвам аз. И да, вдигаш колелата, вдигаш количката с него и т.н. Стига да има друг човек с теб, както е бил случая иначе ясно, че не е възможно.

Ники, искам само пак да ти кажа, че тук сме, за да си помагаме. Всички сме добронамерение, никой не те упреква, не те съди, не ти казва как да си гледаш децата. Много ми се иска да го разбереш и най-вече да го усетиш. Затова ни е хубаво тук, затова само тук споделяме такива тежки моменти. Защото не искаме да слушаме укори какви родители сме, искаме съвет или просто да си изплачем тежките моменти пред хора, които НАИСТИНА знаят за какво става дума. Другите не могат да го оценят и да го разберат. Аз лично сао тук си позволявам да казвам неща, които почти никой друг около мен не знае.
Пиша всичко това, защото ми се струва, че усещам едно друго настроение в теб, една защитна реакция, която ми е ясно, че си заела, защото всички около теб ти казват какво и как да правиш, а ти нямаш усещането, че те знаят какво изпитваш и колко е трудно с точно твоите деца. Повярвай ми, тук не е така. Ще ти бъде по-приятно и по-полезно в темата, ако го усетиш.
Почети назад, виж старите теми, ако искаш, и мисля, че ще почувстваш това, което ти казвам 

Милена, то от една страна добре, че не съм сама с проблема си, ама все пак е неприятно. Често се е случвало направо да ги изгоня в стаята им с претекста като са готови да се хранят, както трябва, да се върнат. Това работи, но... не ми е приятно да ги няма на масата. Все пак сме седнали заедно.
А аз съм си тук и чета, ама не ми се пишеше нещо.. Много мързелива бременност карам. Обърнала съм се на чукча читател.
НикиФин, ти си щастлива, че мъжа ти е мъж на място. Ела да видиш как моя разваля възпитанието, което давам - с едно махване с ръка и децата са му се качили на главата. После ми мрънка на мен, че били такива или онакива. Аз обаче му отвръщам, че сам си е виновен за това, като не е последователен непрекъснато. За съжаление аз съм полицая у дома.

Вечерница, ти си бременна, при теб е сложно, физически се чувстваш може би съвсем безпомощна. Ужасно е, знам, аз бях така с проблемна бременност, трябваше да лежа и да не мърдам месеци наред и ако мъжо не се беше погрижил за Давид от до, тези бебета нямаше да ги има сега. Аз бях тотален безпомощен инвалид, едва мърдах, бе направо труп, животът на Давид и на бебетата зависеше единствено от мъжа ми. Трябва да ти помага много, нямаш друг избор. И дано бебето ти е кротичко и не много обсебващо, защото наистина не те виждам с хиперактивно дете, още едно по-малко и нон стоп бебе в ръцете ти при това ревящо. Аз имах помощ и от трети човек от самото начало и пак имах чувство, че ще се спомина. Неспането допълнително много изнервя и започваш да изпитваш непоносимост към неща, които нормално търпиш. Тотална побърквация. 
Millena, не ми е защитна позицията. Просто искам да изясня максимално дадена обстановка и да си обоснова действията. Знам, че хора с подобни деца доста по-добре ме разбират от другите и е успокоиотелно и дори приятно да срещне човек сродни души. Но въпреки всичко никога не можеш да разбереш една ситуация на 100% и да се поставиш в нея и съответно да вземеш адекватно решение за реакция, ако не си бил част от самата ситуация, там, на място. Затова въпреки че се разбираме и си съчувстваме, е мнооого трудно да си дадем адекватен съвет, за целта се искат много разяснения за ситуацията, както и перфектно взаимно познаване, на майките и децата. А това се постига доста трудно във виртуалното пространство