Страх ли ни е от различните?

Истината е,че изпитвам  страх и мъка за  тях,знам,че не правилно,но така ми идва отвътре.Погнуса никога не бих изпитала,просто огромна мъка,когато гледах филма плаках доста,повлия ми зле на психиката честно казано.Може би не всички хора могат да издържат на такива гледки,аз не бих възроптала все пак да живеят в близост.Те са си хора,просто са различни,както всичките хора по света...

   Първичен страх като към нещо опасно, не съм изпитвала, не възприемам по този начин хората с видими отклонения във физическото или ментално развитие. Имам някакъв страх за своите реакции спрямо тях,  защото не съм сигурна как се общува и как се реагира, мисля че за всеки отделен случай се налага по специално отношение за опознаване, не можеш да подходиш  като към тригодишните примерно само защото е на три, цялата вселена е обърната в съвсем различен ъгъл... Но всъщност точно тези различности не са от значимите фактори, да ми лепне някои на сърцето, така че на този въпрос съм категорична, не, не ме е страх от тях.

Не ме е страх! Сигурно е от възрастта... Сигурно е от нещо, което получих в детството си. Рядко разказвам лични неща...
Имахме близки, чийто син беше олигофрен... грамаден, грозен и добър. Ходехме у тях често. Всички възрастни внимаваха да не ме прегръща много силно. Той играеше с мен, строяхме замък от дървен конструктор, рисувахме, носеше ме на конче и ми беше приятел. Почина на 32. И на 32 беше същият добър, грозен и огромен приятел.
Имах съученичка. Учи с мен от 1 до 8 клас. Беше "ненормална" (по това време имаше две определения - бавноразвиващ се и олигофрен). Не знам от кои беше тя - говореше бавно, изглеждаше смешно, но беше една от нас.

Аз пък имам приятели които впоследствие откачиха...Никой не е застрахован...Едната от булимия,и въобще не е добре момичето,сега постоянно я тъпчат с лекарства...А другият от страхова невроза,та за шизофреник го водят,но не съм съвсем наясно...И двамата са ми добри приятели,никога не ме е било страх,срам,или каквото и да е от тях...Все повече млади хора бръмват,сигурно от лек живот...Пак казвам-НИКОЙ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН!!!

Ами, зависи колко са "различни"... Има такива, от които ме е страх, да. И точно дом за подобни не бих искала близо до моя. Едно е човек с увреда, който чрез специализирана помощ или специализирани средства ще се интегрира и изявява успешно, друго е тежък олигофрен без човешки облик и грам шанс за социален живот. Хубаво е да се прави разлика между двете неща, щото инак темата звучи лицемерно. По света, доколкото зная, децата със забавено развитие, зрителни или други физически проблеми /не само сираците/, са в домове, които не се отличават от кварталните училища и градини. Тези обаче, при които увредите са непоправими и застрашаващи тях и околните, са в изолация. За човек, роден с половин мозък, няма бъдеще - никакво - и няма особен смисъл вегетацията му да се прави достояние на стотици хора, унизително е.

Сещам се за един случай, когато родих средният си син и на 15 дни се оказа, че има пароксизмална тахикардия. Наложи се да лежим в терапията /варненци я знаят/.

Бяхме в една стая с една жена и малкото И бебе. То се оказа, че е болно от Синдрома на Даун. Тази жена имаше още две деца. Съпругът И като научи каза, че това дете не го иска в дома си. Всички от персонала я съветваха, да го остави - нямало да  може да обръща внимание на семейството си от грижи по това дете. Не спеше по цели нощи - плачеше и го прегръщаше. Тогава разбрах, че щом една жена е минала 35 години, риска от раждане на дете с тази диагноза се увеличава многократно.

Не зная како решение взе тя, но този случай се запечата в съзнанието ми. И сега, когато решихме да си имаме 3-то дете /бях минала вече този праг/, проучих до къде е стигнала медицината и си направих изследвания /генетични изследвания на плода/. Много болести могат да се предвидят и да се предотврати нещастието на много хора.

teo7777 тази тема винаги поражда у мен много мисли и преди и сега, когато се тръби повече за нея, около децата от Могилино.
За мен нещата не са черни и бели. Встрани от моето мнение, което може да е единично.Това, от което наистина ме е страх, дали обществото ще ги приеме наистина или всичко е лицемерие.
Дали едно дете в начално училище, което тормози съучениците си, защото са различни от него ( смотани са, цайсати и т.н,) и най - лошото, че има такива, които му подражават, дали такива деца биха били толерантни към едно друго различно дете, биха ли му помогнали, биха ли го разбрали. И ако не, как ще се почуства различното...
 Ако наистина се създадат тези домове и след това децата станат конкурентноспособни и излязат на пазара на труда, като готвачи и озеленители ( това са професиите, които запомних, като подходящи за тях).
Дали работодателят ще ги наеме, защото:
1. Държавата ще му даде някакви преференции
2. Ще му плаща по-малко
3. Ще успокои гузната си съвест.
4. Защото момчето е наистина конкурентноспособен човек.

Все си мисля, че повечето ще действат по първите три точки.
Това решаване на проблема ли е или не?
Може би случаите, които аз съм виждала са изолирани, бих се радвала, ако е така.

 Говоря за тези деца по принцип, като цяло, защото не е само Могилино.Проблемът съществува и не е от сега.

Само да те питам, унизително за кого?
Какво разбираш под,  "човек роден с половин мозък" /не съм много интелигента и не схващам лесно/?
Знаеш ли, ще съобщя днес на приятелките си, чиито деца/то и моето  не е със  здрав мозък/ да вземат да си вкарат децата в миша дупка, че няма смисъл да ги даряват с любов и грижи и да ги  извеждат навън, все пак голяма част от тях, според някои знаещи люде е добре да си вегетират скритичко, за да избегнат унижението.

Да донякъде преди година си нямах и представа колко много са дечицата с увреждане.Но никой не е затрахован от страшното.
Непредвидим е човешкия живот.
Пиша всичко това ,защото детето ми е с увреждане ,но за околните й няма нищо!
И така миналата година разбрахме причината а увреждането и се запознах с много родители на деца с увреждания!
Но така аз намерих истински приятели и се научих да приемам децата,та те искат само обич и ласка!
Вие които не искате да приемете различните я ми кажете кой ще предпочетете човек е епилепсия или рецидивист!
Ако трябва да избирате между проститутка и ДЦП какво ще изберете!
Требва да погледните и от ДРУГ ЪГЪЛ!

в моя квартал има център за рехабилитация на инвалиди- с физически недъзи, има помощно училище, а точно до дома на свеки има център за деца с детска церебрална парализа
понякога срещам хора, посещаващи тези заведения, но не бих казала че ми пречат по някакъв начин
имам близки с различни заболявания, някои вродени, някои придобити впоследствие
все се питам- за хората, за които това е непоносима гледка и смятат че такива деца и възрастни най- добре да си отидат и да не им се пречкат- ако вие бяхте на тяхно място, ако сега ви открият хронично заболяване, което ви инвалидизира, или при инцидент осакатеете, как ще реагирате? как ще живеете?ами ако детето ви стане инвалид?
ама нали всеки си мисли, че на него не може да му се случи...

Благодаря ви момичета за откровените отговори.Радвам се,че има различни мнения и така можем да се поучим една от друга.Много ме трогна историята,която разказа Бо за майката,която е трябвало да се раздели с болното си от Даун детенце.Разплака ме.Аз също родих детето си на 36г. и изпаднах в нервен срив по време на раждането именно от притеснение,че нещо може да не му е наред.Сложиха ми успокоителни,които още повече бяха влошили състоянието ми,но това е друга тема.Явно подсъзнателно във всеки от нас живее този страх и в определен момент се отприщва.На всички майки на дечица,които искат по-специални грижи пожелавам да бъдат силни и да дадат много обич на своите деца.И дано всички ние станем по-толерантни към "различните" хора.

Stefani6 а аз се радвам, че имаше смелостта да пуснеш тази тема. Съжалявям само, че малко хора писаха по нея, независимо какво мнение имат. Мисля, че темата не е само страх ли ни е или не ни е страх. Обаче знам, че темата няма да се развие повече.

Дали ни е страх от различните?Това е въпрос, който може да се погледне от различни страни.Зависи кой какво има предвид под различни....
Не ме е страх от хората с неравна съдба, от децата с различни заболявания-физически и ментални ....Те имат нужда единствено от разбиране и любов.
Ще кажа от какво мен ме е страх погледнато от мойта гледна точка, като майка на различно дете, без да искам да засягам някого.:
-страх ме от ,,нормалните'' мутри които ако им се изпречиш на пътя или ги питаш защо са спряли на инвалидното мqсто,  биха те помляли  без да си задвижат, и двете си нормални мозъчни клетки.
-страх ме е от хората , които не правят разлика м/у опасен и  болен, но безащитен.
-страх ме е от реакцията нормалните родители, които като заведа децата си на площадката и разберат, че едното е със СД ( а за някои може и да е с половин мозък) биха си дръпнали децата настрана, от това би го заболяло и здравото ми дете....Затова ме е страх да давам и обяснение защо две годишното ми дете е по-дребно на ръст и още не говори например, предпочитам да му се радват какъв е сладур без да влизам в подробности.....Тук гледам, често се дават примери за деца със Синдром на Даун, повечето мислят, че това е най-тежкото увреждане което може да има едно дете, но далеч има по-страшни  заболявания, някои от които може да се получат и на по-късен етап.....Не всички хора знаят какво е Синдром но Даун, дори не разпознават по външните белези, но чуят ли това се стряскат, плашат....
И в тоя ред на мисли, дали пък не е унизително да изведеш детето си с проблем  сред другите деца например...не се бях сетила за това.За кой всъщност е унизително??Ако на ваша приятелка или роднина се роди такова дете дали ще ви унизително да продължите да контактувате със семейството както до преди да се случи това?
Стана дълго и спирам, не знам има ли смисъл...

И кой определя кой с колко мозък е в главата?
Знаете ли,че за 90% от различните от първия ден казват на родителите:забравете,това дете няма да може да прави нищо,то няма да живее повече от година две(и това е така,когато попадне в институция,в такава и здраво дете не оцелява),а истината е,че всяко от тях има някакъв потенциал,който с упорита работа се постига,и макар и различни голяма част от тях могат да се грижат за себе си па било и с помощ.С половин мозък,безнадежден,пълен аут,давам му още максимум 2г живот-думите на специалиста конкретно за моя син!ДА,АМА НЕ-жив е,обучава се и куп други неща,няма да стане олимпийски шампион ,нито ядрен физик,но напук на всички очаквания и всякаква статистика НЕ УМИРА.
Вместо да умуваме ,да се "гнусим" и прочие,що не вземем да направим референдум по въпроса-евтаназия за различните!
Ама ..

Иронията е излишна. Говоря буквално - има случаи, в които детето се ражда с тежки черепни и мозъчни травми, които НЕ позволяват отглеждането му вкъщи; има случаи, в които животът на такива деца е постоянна болка; физически уродства, фатални малформации, защо не се споменава и това, само аутизъм и Даун ли има на света? И да, унизително е, за самите тях е унизително - нима вярваш, че ще им бъде спестено нездравото любопитство на "нормалните"? Имах познат, роден с тежък умствен и физически недъг - не можеше да ходи, нито да говори, нито да се храни, нито да се обслужва по какъвто и да било начин, с дефекти в лицето, в говорния апарат... Влачеше се на ръце и колене из прахта на селото, а комшийските деца го целеха с камъни и пясък, заливайки се от смях. Той само мучеше и очите му сълзяха. Умря не от недъзите си, а от рана в главата. 13 - годишно момиче, умствено и физически здраво, го уби, уж без да иска. Така че не ме иронизирай, хората са били и винаги ще бъдат жестоки. За децата да не говорим - съчувствието, състраданието и толерантността се развиват в една доста по-зряла възраст. Увредените хора имат нужда от помощ и адекватна грижа, а не от това, домовете им да бъдат превръщани в градски сеир...


И още нещо... имам много познати, които не говорят или не виждат, или не чуват, ходят и мислят като останалите, но това не ги прави увредени, поне за мен. С тази дума обозначавам хора, напълно лишени от самосъзнание.