Евтаназията - за и против

Категорично съм "за" всеки да има правото да реши как да почине, като му дойде времето.
Никой няма право да налага собственото си мнение над друг човек по въпроса.

Категорично "за".
Свидетел бях на мъките на сестрата на баба ми, парализирана след няколко инсулта, не можеше да говори, не можеше да мърда, жив труп. Още след 2-я инсулт, когато все още можеха да се разберат звуците, които издава, казваше "ако можех да стигна сама до лекарствата, щях да ги изпия всичките". После, след поредния инсулт, единственото живо в нея бяха очите й, измъчени, дълбоки, следящи ни из стаята и ронещи сълзи, това й беше останало. Мъчи се 2 дълги, кошмарни години. Добре, че накрая изпадна в кома и вече не усещаше нищо. Бог да я прости, беше невероятна жена.

   

това, което искам за себе си го позволявам и на останалите.
не говорим за случаите, когато освен ужаса и тежката болест, се налага да се понясят и нетърпими болки, поради липса на елементарни медикаменти.

всяка евтаназия е активна, дори и ако се провежда с месеци и е само помощ да се съкрати пътят към смъртта.

взех лично участие в подобно нещо преди около 10 години. и до ден днешен мисля върху това. слава богу, не се налагаше аз да взема решението, считам това за безкрайно лична и интимна задача. в случая го взе семейството на мой пациент. мой връстник, болен от МС и в будна кома. то отговаряше на негово изрично желание, изказано години преди това.

беше спряна храната, която получаваше посредством стомашна сонда, течностите бяха ограничени на 200 мл на ден. беше високо седиран. грижата за него пое специална служба, чиито персонал е обучен в придружаване в смъртта.
целият процес трая около два месеца, един ден този човек просто изгасна. осезаеми и видими индикации за физически и емоционални страдания нямаше.
пациентът щеше да живее още много години, ако не беше предприета тази крачка. макар и  с МС, тялото му беше изключително здраво.

мисля, че подобно решение е приоритет на семейството и човека, когото засяга. считам, че всеки трябва да има право на избор и много съзнателно и отговорно да се подготви за подобен момент, ако е избрал за себе си евтаназията.
независимо дали в цветущо здраве или при констатирана хронична и неизлечима болест всеки би трябвало да е наясно как желае да си отиде от този свят и ако изричното му желание е някой да му помогне да си тръгне, то това трябва да е ясно и недвусмислено изразено. в противен случай не е честно спрямо останалите.

съм за евтаназията. съм за правото на всеки да решава кога и как да си отиде от този свят. въпросът е, доколко е ясно кога един човек взима подобно решение в пълно и ясно съзнание и кога това решение е плод на временни, обременени и съмнителни настроения.
моля се никога да не ми се налага да взимам решение за мой близък. за себе си знам, че не искам да усещам болка или да нямам контрол върху мислите и функциите си. в подобна ситуация избирам евтаназията. като най-хуманна за себе си и за околните.
погрижила съм се близките ми да са наясно с това ми решение, но за жалост няма човек от тях, който би го направил за мен, ако се наложи.

именно по тази причина се надявам да бъде приет закон, който да брани интересите на хора, мислещи като мен. и така, както човек може да направи завещание за материални неща, да може да го направи и за ситуации, в които не може да решава вече сам.

за немскоговорящите давам линк, който донякъде регулира определени ситуации, в случай на липса на дееспособност от страна на даден човек.
http://www.janolaw.de/vorlagen/konfigurator/ehe_familie_erben/kr … ZICFQ0Wuwod_y4SOA
за германия, за жалост, подобни завещания са сива зона..........

една евтаназия винаги е активна, независимо от това, дали се слага смъртоносна доза от даден медикамент, изключват се животоподдържащи апарати, или не се предприемат животоспасяващи, животоподдържащи и животопродължаващи мерки.
много разтегливо понятие е, кога свършва евтаназията и кога започва пасивното очакване на смъртта, кога е евтаназия и кога убийство.
протвив съм поддържането на живота на всяка цена. най-вече, когато взимаме решение да гледаме близките си как се мъчат, само и само за да не ги изгубим. така удължаваме тяхната и собствената си агония.

преди три години си отиде най-близката ми приятелка от детинство. последните месеци преди това проведохме разговора за това, кой, как и защо би и помогнал да си отиде без мъки и болки. искаше да си отиде достойно. обещах и, че ако се наложи, ще и помогна и поех ангажимент с ясното съзнание, че после до края на живота си трябва да живея с този факт. не се наложи да изпълнявам обещанието си, но знам, че ако се беше наложило щях да удържа дадената дума.

гледах предаването, за което споменаваш, мистик! това страдание и обезобразяване направо ме разстрои! преживях подобни моменти  на не4овешко обезобразяване заради рак при близки! борехме се за всеки миг! май у мене се  борят противоре4иви мисли, за съм, на мястото на страдащия, а против заради всеки миг близост, особено ,ако е родител или дете!дано им открият ле4ения за тези болести за да не се налага да правим избор или да гледаме и съпреживяваме мъките!

Работила съм с терминално болни и съм виждала ада в очите им. Тогава работех още в България.
Тези очи са останали завинаги в мен и няма да мога да ги забравя.
ЗА!

Аз сьм против,смятам ,4е всеки миг живот е нужен и ценен.Сигурно ако слу4аят е много тежьк и болният изпитва адски болки които не могат да бьдат намалени с ниЩо тогава реШението Ще е друго,но вси4ко това е много обективно.Когато разбрахме ,4е баба ми ве4е е неизле4имо болна,сме се борили за всеки миг от живота и,за ВСЕКИ.Тя в посленидте си дни няколко пьти беШе казвала на майка ми 4е иска отрова,но после когато е в сьзнание се бореШе за живота дори да нямаШе сили за това.НаслаждаваШе се на малкото време което имаШе на децата си и на внуците си......АЗ не мога да убия някой ,та дори и да е неизле4имо болен.
Разбира се всеки слу4ай е разли4ен.....не мога да кажа сьс сигурност ,4е никога няма да го направя

Против.
Нечовешко е да очакваш от друг човек да ти дръпне шалтера. Ако пък имаш чак толкова силно желание - моля, можеш сам да го направиш.
В момента лекарствата и анастезиите, които са достъпни за тежко болните са на светлинни години от това, което се предлагаше преди 10 години - ако ме беше попитала тогава, може би бих казала "да" на евтаназията, но сега определено съм против.

Евтанаzията не може да се сравнява със смъртното накаzание, в единия случай, човек сам е решил да сложи край на живота си и търси помощ zа това, в другия отнемането на живот е против волята. Общото при двата случая е, че при решаването им има много болка и философия. Решенията са трудни, т.к. са необратими.
Всяка болест, страдание и трагедия е раzлична. Когато човек твърдо е решил да сложи край на живота си, той трябва да го направи сам. Тогава има цяла вечност да раzмисли и да не стоварва таzи тежест върху другите.
Снощи по новините гледах репортаж zа "машината". Посредством копче се активира впръскаването на смъртоносна субстанция. Само болният, решил да сложи край на живота си трябва да натисне копчето.

Ей сега гледах за един писател, който е поискал и получил евтаназия. Озадачи ме, че е бил болен от Алцхаймер ( при това заболяване според мен няма нечовешки болки. Ако греша да ме поправите). В това именно се крие "тънката "граница: кога е "за" и кога "не".

Ами болните деца? При тях да има ли или да няма? Едно дете дори и на 10 години знае какво е смърт, знае, че е много болно и е ще почине. Може ли да си поиска евтаназия? И ако не, защо не?  Нали има право само да реши живота си?

Напълно съм съгласна с теб Лени.
Нещата при моя брат се стекоха по подобен начин с разликата, че той беше в хосписа само за един ден. Жаждата му за живот бе толкова голяма, че дори ходейки ден преди да почине отиде до болницата и от там в хосписа. До последно се държа, за да може да изкара всяка последна минута със своите деца.
За протокола: за себе си бих го направила, но за близък категорично "не". Може би е егоизъм, не зная...много спомени изплуват в съзнанието ми и не мога да мисля правилно в момента- моля за извинение, но бих дала всичко за поне още 5 минути с моя брат. Искам толкова много неща да му кажа. Да го докосна, да го целуна, да му кажа, колко го обичаме...

Извинявай, ниЩо ли4но: Какво имаШ предвид под "да ни спаси"; става въпрос за хора, които няма да станат от леглото  си, след като ги наблъскат с медикаменти, просто Ще агонизират в пълно или непълно съзнание, знаейки, 4е така или ина4е няма да оцелеят, просто Ще се мъ4ат

А ина4е : Как кои сме ние да  реШаваме: ами ние сме си 4овеШки индивиди, животът си е наШ и толкоз, по сериозен аргумент от това? ...


 В другия...хм... Не вси4ки са религиозни, така 4е наистина не виждам логиката 


А конкретно по темата : "ЗА"

точно за него мислех да напиша - Hugo Claus
определят го като най-големия белгийски съвременен автор.
Алцхаймера не ти причинява нетърпими физически болки,
но на него ме е причинявало нетърпими психически болки.
Не е можел да пише и да говори с цели изречения.
Самия той е решил не само, че иска да сложи край на живота си,
но и това да бъде медиатизирано, като манифест в подкрепата на правото ни на избор

Почина същия ден, в който почина и французойката с рак

определено "ЗА"

Близките ми го знаят, а аз знам техните виждания
Надявам се да не ми се налага да се произнасям кога е дошъл момента за близките.
Със сигурност ще е много трудно, но решението и волята си е тяхна. Ако не са в състояние да го изкажат ще съм длъжна го кажа на тяхно място.
 

Имах братовчедка, която я бяха посъветвали да си дойде от Африка, за да почине в родината си. Напреднал стадий на рак на панкреаса. Дълбоко в себе си знаеше, че умира. Но до края се надяваше, че ще стане чудо. И тази надежда я крепи доста дълго и й даде възможност да се види с всички роднини, да им разкаже за живота си и любовта в Африка, да навакса 20-те години, в  които не се беше прибирала. Да остави спомен в нас за себе си. Боеше се от страшните болки, за които я предупреждаваха. Сигурно ако имаше този избор, би казала подтиквана от страховете си "да". А всъщност нещата се подредиха по начин, по който не беше планувала. Бяха й подарени едни хубави няколко месеца и си отиде без да е изпитала никаква болка.

Та мисълта ми е, че ние хората винаги искаме да диктуваме живота си и ако ни е страх от нещо се стремим да го избегнем. А може би тогава изпускаме някакви ценни моменти? Затова е и толкова тънка границата. Боя се, че хората ще започнат от малко егоистична гледна точка да искат да сложат край на живота си.

И ако днес е от рак или Алцхаймер, то утре някой някъде ще реши, че друга болест може да бъде прекратена по този начин. Милиони хора по света знаят, че са обречени. Страдат от физически или психически болки? Трябва ли да умрат, когато искат или когато им настъпи часа? Хубаво е да имаш избор, но способни ли сме ние хората обективно да преценим нещата, когато сме водени от болката?

Имаше и в другата тема застъпена тезата за евтаназия при децата. Защо приемаме ( някои от нас) за нормално при възрастните, но когато стане дума за деца, мнението е по-различно?  А всъщност нещата са еднакви.

За мен тази тема има много общи точки с даряването на органи след смъртта. (Мистик, ако не се лъжа, ти беше пуснала тема за това преди време)

И по двата въпроса всеки (или почти) е на мнение, че човек може да прави със себе си/органите си, каквото пожелае.

И в двата случая има някакви морални/религиозни причини против.

И в двата случая законите не са особено добре формулирани, или има възможност някой трети човек да се възползва от решението на болния за користни цели.

И в двата случая различният ъгъл, от който се разглежда въпроса, дава различен отговор.

Моето лично мнение за евтаназията е, че би трябвало да има законова възможност да се направи.



Не знам коя е другата тема, но предполагам, е казано, че не би трябвало да има евтаназия при децата. Или греша?

А мнението е различно, защото се счита за нормално, че един възрастен човек е изживял по-голямата част от живота си, а детето тепърва има да открива света, и хубавите и лоши неща от него.
 
По същия начин стоят нещата и при смъртта - когато почине възрастен човек, си казваш: "Е, жалко за него, отиде си, но поне си поживя." А като си отиде дете, си казваш: "Защо? Толкова мъничко и невинно, и не видяло нищо от живота?"
А всъщност и двата живота са еднакво ценни. (Говоря по принцип, а не за конкретни случаи с близки хора.)