- Публикувана: 19 апр. 2008, 15:07 ч.
- Последно мнение: 17 окт. 2008, 10:32 ч.
Доколко е здравословно за детето оповестяване на тайната?
Забележките за памперсите са ми любими. И ние сме с памперс и в началото казвах, че две години никой не го е учил в дома. Умирах си от кеф, когато се засрамеха и почваха да се извиняват, само заради сконфузените им физиономии го казвах. Обаче вече спрях и направо ги отрязвам, че всеки си гледа детето както намери за добре. Мъжът ми е твърдо против да се казва на всички и се съобразявам, търсим вариант, с който да сме съгласни и двамата. Но пък свекърва ми упорито крие, че детето е осиновено и казва, че досега е бил в Русе, та ще имаме разправия по въпроса.
Засега сме решили, че който разбрал, разбрал, занапред няма да разказваме, ще видим занапред как ще се развията нещата. Но в детската градина и в училище не мисля да казвам. Не смятам, че има значение, не държа на по-специално отношение, не искам да отглеждам цвете в саксия.
Засега сме решили, че който разбрал, разбрал, занапред няма да разказваме, ще видим занапред как ще се развията нещата. Но в детската градина и в училище не мисля да казвам. Не смятам, че има значение, не държа на по-специално отношение, не искам да отглеждам цвете в саксия.
Да се включа и като "бебешка" майка вече. 
Имах време, а и покрай Ирина се научих на доста неща. Тя ме научи. Самата тя е съвсем свободна по темата и по това разбирам кога се чувства в безопасност с някой. Но не обича друг да разказва наляво и надясно как и защо точно сме семейство.
Ако малката тръгне на детска там, където ходи каката, някои ще знаят, други не и това няма никакво значение. Година и четири месеца в институцията за Валя сигурно носят своят емоционален отпечатък, но аз не виждам никакви значими дефицити, за да обяснявам с престоя й там дадено нейно поведение.
За каката си имах причини да уведомя лично учителките, не за да искам специално отношение, но поне да не я травмират допълнително с необмислени приказки или забележки.
Тя беше видимо "особена" и последното нещо, което щеше да й бъде от полза е да се комплексира от натякването на разликата между нея и връстниците й.
Да не говорим за заплахи от сорта: мама няма да те вземе, ако не слушаш!
Тъй че, всеки за себе си и за детето си е хубаво да прецени какви са основателните причини да каже или не, в крайна сметка... все ще сме сгрешили!
Имах време, а и покрай Ирина се научих на доста неща. Тя ме научи. Самата тя е съвсем свободна по темата и по това разбирам кога се чувства в безопасност с някой. Но не обича друг да разказва наляво и надясно как и защо точно сме семейство.
Ако малката тръгне на детска там, където ходи каката, някои ще знаят, други не и това няма никакво значение. Година и четири месеца в институцията за Валя сигурно носят своят емоционален отпечатък, но аз не виждам никакви значими дефицити, за да обяснявам с престоя й там дадено нейно поведение.
За каката си имах причини да уведомя лично учителките, не за да искам специално отношение, но поне да не я травмират допълнително с необмислени приказки или забележки.
Тя беше видимо "особена" и последното нещо, което щеше да й бъде от полза е да се комплексира от натякването на разликата между нея и връстниците й.
Да не говорим за заплахи от сорта: мама няма да те вземе, ако не слушаш!
Тъй че, всеки за себе си и за детето си е хубаво да прецени какви са основателните причини да каже или не, в крайна сметка... все ще сме сгрешили!
Да, добра тема... та по темата и не точно по нея.
Дъщеря ми е година и половина в това училище. Оценявам компромисите и желанието на ръководството да остане там. Но....
Не съм казала на никого, само имах едни усещания , че вече знаят. Най-малко са 5 начините по които може да дойде инфото.Но скоро попитах човека , който се среща с дъщеря ми служебно отвреме навреме и естествено знае за осиновяването, дали е ставало въпрос за това с някого в училище.Та тя ми отговори, че била информирана от дама от ръководството с нещо от сорта"Вие нали знаете, че е осиновена?"
Та си мислех дали тази дама няма речник за чужди думи,та да погледне какво заначи "конфиденциална информация"...е, че защо да погледне, само си шушукат няколко човека в училище...от което сега знаят още 30 мои познати по веригата.
Спокйно, госпожо Х, нямам време и нерви да си търся правата. Дано това те успокои, ако четеш.
А, и още нещо-
Дъщеря ми е година и половина в това училище. Оценявам компромисите и желанието на ръководството да остане там. Но....
Не съм казала на никого, само имах едни усещания , че вече знаят. Най-малко са 5 начините по които може да дойде инфото.Но скоро попитах човека , който се среща с дъщеря ми служебно отвреме навреме и естествено знае за осиновяването, дали е ставало въпрос за това с някого в училище.Та тя ми отговори, че била информирана от дама от ръководството с нещо от сорта"Вие нали знаете, че е осиновена?"
Та си мислех дали тази дама няма речник за чужди думи,та да погледне какво заначи "конфиденциална информация"...е, че защо да погледне, само си шушукат няколко човека в училище...от което сега знаят още 30 мои познати по веригата.
Спокйно, госпожо Х, нямам време и нерви да си търся правата. Дано това те успокои, ако четеш.
А, и още нещо-
темата наистина е страхотна 
ами да кажа и аз, когато Боби се появи в нашия живот не скрих от никого, на работа колегите просто нямаше как да не разберат, приятели близки - просто така се случи но пък и аз съм открит човек и никога не съм имала за цел да крия, просто това за мен си беше най - естествения начин на поведение. Самата подготовка на документите и решението да осиновя дете не я споделях на ляво и дясно, просто защото може би съм малко суеверна, това казах на най-близките си хора, а после вече не съм крила. Нещо повече смятам че когато нещо е тайна има и повече шушукания, а когато кажеш дори и да има някакъв процент от хора които ще те обсъждат, няма какво толкова да се коментира. Честно казано срещнах разбиране и много топло отношение от колеги и приятели, дори от комшиите, а въпроси - не мисля че имаше много такива.Няма да забравя когато заведох малкия на работа, месец два след най -хубавата дата в моя живот, как ме посрещнаха колегите, бяха се организирали, бяха му купили страхотен подарък и всички ни наобиколиха да се радват, може и да е имало някой който не ни е гледал с добри очи, но това е без значение. Когато тръгна на градина обаче реших да не казвам на госпожата, може би не исках специално отношение, но пък и не мисля че съм скрила, просто ако има момент в който е необходимо да кажа - ще го направя, а иначе има родители в групата които знаят по стечение на обстоятелствата, още повече че сина на едните ми поръчители е в нашата група. За училище не знам още е рано ...... но съм сигурна, че и той ще има думата - все пак това е неговия живот
А за детето ами не съм крила от него нито за миг, дали е правилно не знам но винаги открито съм говорила пред него, може да ви прозвучи странно той беше на 6 месеца и половина но някак си като че ли знаеше от първия ден. После когато за първи път се опита той да попита - смутих се но не се направих на ударена и се опитах да отговоря на въпроса, странното е, че той не искаше да слуша. И сега е така - сякаш знае и не иска да чува всичко, затова не го и насилвам говорим, когато той иска да научи нещо. Често се питам как самия той си обяснява факта, че има жена която го е родила и майка и не знам какво се върти в четиригодишната му главица, но непрекъснато му повтарям колко много го обичам, а виждам че и той има нужда непрекъснато да го чува, и да разбира колко е обичан.
поста стана прекалено дълъг а не знам дали успях да кажа и половината от това, което исках.
ами да кажа и аз, когато Боби се появи в нашия живот не скрих от никого, на работа колегите просто нямаше как да не разберат, приятели близки - просто така се случи но пък и аз съм открит човек и никога не съм имала за цел да крия, просто това за мен си беше най - естествения начин на поведение. Самата подготовка на документите и решението да осиновя дете не я споделях на ляво и дясно, просто защото може би съм малко суеверна, това казах на най-близките си хора, а после вече не съм крила. Нещо повече смятам че когато нещо е тайна има и повече шушукания, а когато кажеш дори и да има някакъв процент от хора които ще те обсъждат, няма какво толкова да се коментира. Честно казано срещнах разбиране и много топло отношение от колеги и приятели, дори от комшиите, а въпроси - не мисля че имаше много такива.Няма да забравя когато заведох малкия на работа, месец два след най -хубавата дата в моя живот, как ме посрещнаха колегите, бяха се организирали, бяха му купили страхотен подарък и всички ни наобиколиха да се радват, може и да е имало някой който не ни е гледал с добри очи, но това е без значение. Когато тръгна на градина обаче реших да не казвам на госпожата, може би не исках специално отношение, но пък и не мисля че съм скрила, просто ако има момент в който е необходимо да кажа - ще го направя, а иначе има родители в групата които знаят по стечение на обстоятелствата, още повече че сина на едните ми поръчители е в нашата група. За училище не знам още е рано ...... но съм сигурна, че и той ще има думата - все пак това е неговия живот
А за детето ами не съм крила от него нито за миг, дали е правилно не знам но винаги открито съм говорила пред него, може да ви прозвучи странно той беше на 6 месеца и половина но някак си като че ли знаеше от първия ден. После когато за първи път се опита той да попита - смутих се но не се направих на ударена и се опитах да отговоря на въпроса, странното е, че той не искаше да слуша. И сега е така - сякаш знае и не иска да чува всичко, затова не го и насилвам говорим, когато той иска да научи нещо. Често се питам как самия той си обяснява факта, че има жена която го е родила и майка и не знам какво се върти в четиригодишната му главица, но непрекъснато му повтарям колко много го обичам, а виждам че и той има нужда непрекъснато да го чува, и да разбира колко е обичан.
поста стана прекалено дълъг а не знам дали успях да кажа и половината от това, което исках.
Аз също не крия от никого, но вече спрях и да коментирам наляво и надясно.
Преди време си говорехме с една позната за един магазин.Продавачката я познавам бегло.И както си говорихме тя ми каза "На нея и двете и деца са осиновени".
На работа имаше значително по-възрастни колежки от мен.Аз още не бях омъжена и веднъж една пак така ни в клин, ни в ръкав ми съобщи да друга"На нея детето и е осиновено".
В случая става въпрос за съвсем безпристрастни съобщения, не с някаква цел, но някак ми става неприятно.Като че ли ми се съобщава сензация, не мога точно да посоча чувството, но и в двата случая беше тъпо.При това, в единия случай изобщо не бях мислила още нито за женитби, нито за деца.
Все още и аз се питам коя е здравословната "доза" в информирането.
Преди време си говорехме с една позната за един магазин.Продавачката я познавам бегло.И както си говорихме тя ми каза "На нея и двете и деца са осиновени".
На работа имаше значително по-възрастни колежки от мен.Аз още не бях омъжена и веднъж една пак така ни в клин, ни в ръкав ми съобщи да друга"На нея детето и е осиновено".
В случая става въпрос за съвсем безпристрастни съобщения, не с някаква цел, но някак ми става неприятно.Като че ли ми се съобщава сензация, не мога точно да посоча чувството, но и в двата случая беше тъпо.При това, в единия случай изобщо не бях мислила още нито за женитби, нито за деца.
Все още и аз се питам коя е здравословната "доза" в информирането.
За мен нещата стоят така: чуя ли неадекватно изказване по темата, просто режа и хич не се притеснявам. Нямам задръжки при отрязването на хора, които ръсят глупости и не се усещат, че изказванията им са не на място. С мъжът ми ситуацията е същата и понеже ни познават, си траят. Познати, непознати, не ме интересува. Изръсил ли е простотия, си носи последствията. Свободно говоря с по-близките познати и с колегите в работата по темата, изобщо с почти всички просветени, с които мога да водя адекватен разговор. С другите, които знаят, но са имали просташка реакция, разговорите са сведени до "Добър ден, как сте", ако се наложи изобщо да има разговор. Естествено, не смятам да информирам всеки срещнат, защото не разглеждам осиновяването като нещо необикновено. Никоя майка не разказва наляво и надясно за това, че е родила децата си.
Никоя майка не разказва наляво и надясно за това, че е родила децата си.
И последващия разпит за това при нас как е минало.Просто не си се заседявала в такава компания.
Пиша горното с голяма доза майтап, но си е чистата истина.
Не ми се е налагало да отрязвам почти никой.
Подкрепям казаното от Кали, че [...когато нещо е тайна има и повече шушукания, а когато кажеш дори и да има някакъв процент от хора които ще те обсъждат, няма какво толкова да се коментира.]
До училищне има време, за тогава мисля, че поведението на децата ще ми покаже правилната посока.
Mama_Galia_66, честно казано по детските площадки наистина много се говори за раждането и всякакви такива неща, е там не съм давала обяснения, но пък установих, че когато си в ролята на добър слушател може и да не дойде твоя ред да говориш 
, така относно родилните проблеми си бях слушател и никой не се сещаше и да ме разпитва
, така относно родилните проблеми си бях слушател и никой не се сещаше и да ме разпитва
хм. вярно е, че моят случай не е като другите, но не защото алекс беше на 3 дни, когато се видяхме, а защото, както повечето знаете, не живеем вече в българия. ми, какво да кажа. желанието ми да споделям факта, че е осиновена се изпари. просто никого не го интересува. казах веднъж два пъти, но реакцията беше все едно че съобщавам, че има два крака и две ръце. така че, не казвам, за да не ставам смешна. ще видим как ще е в детската догодина, но мисля, че и там няма да се интересуват или пък да отдават поведението и на подобен факт, което си е нормално.
просто хората не си падат по подобен вид информация, от чисто клюкарска гледна точка. друг народ, друг манталитет. явно нещата опират преди всичко до това.
ако е от чисто техническа гледна точка, бих споделила, но иначе не виждам смисъл. времето на желанието ми да се похваля на целия свят поотмина, за две години почти забравям, че някога е имало време, в което не съм имала дете.
за тук нещата са ясни. говоря за селото, в което в момента сме. всички знаят, но си мълчат. то те тук знаят какви гащи съм обула сутринта, та това няма да знаят
какво говорят зад гърба ми не ме е еня много, тук сме временно, а и винаги съм била много екзотична птица.
малко ме е срам да си го призная, обаче е голямо облекчение, че живеем в страна в която клюката и одумването не са на мода. скучничко е, ама е по-здравословно.
просто хората не си падат по подобен вид информация, от чисто клюкарска гледна точка. друг народ, друг манталитет. явно нещата опират преди всичко до това.
ако е от чисто техническа гледна точка, бих споделила, но иначе не виждам смисъл. времето на желанието ми да се похваля на целия свят поотмина, за две години почти забравям, че някога е имало време, в което не съм имала дете.
за тук нещата са ясни. говоря за селото, в което в момента сме. всички знаят, но си мълчат. то те тук знаят какви гащи съм обула сутринта, та това няма да знаят
какво говорят зад гърба ми не ме е еня много, тук сме временно, а и винаги съм била много екзотична птица.малко ме е срам да си го призная, обаче е голямо облекчение, че живеем в страна в която клюката и одумването не са на мода. скучничко е, ама е по-здравословно.
Никоя майка не разказва наляво и надясно за това, че е родила децата си.
И последващия разпит за това при нас как е минало.Просто не си се заседявала в такава компания.
Пиша горното с голяма доза майтап, но си е чистата истина.
Ще ми се да добавя, че знам и повечето истории, защо не искат второ дете. То май в нашата градинка само аз съм "идиота" с две
Да, бе това по градинките ми е ясно, мисълта ми беше, че никоя жена не казва в детската градина като отличителен белег на детето си, че е родено от нея. Точно за това ми е мисълта, че не искам да се смята точно като отличителен белег факта на осиновяването. Иначе проявите на нездрав интерес и любопитство стопираме много бързо, по начин, който автоматично спира и шушукането, щото просто не смеят.
Това, което ще прочетете след малко, го публикувах във форума: " Какво правим когато децата "обработват болката?", но смятам, че е актуално и за този форум. Надявам се да съм полезна! Хубав ден на всички!
"Здравейте! За първи път влизам в този форум! Моля за извинение, че поради липса на време не съм прочела всичко, което е коментирано тук! Може би избързвам, да споделям опита си с Вас, но моето категорично мнение е, че осиновените деца в периода от 3 до 5 и половина години не изпитват емоционална болка, от информацията, че са осиновени! Осиновихме детето си от дом, когато беше на 45 дни. Препоръките на психолога от "Защита правата на детето" бяха: да съобщим на детето си , че е осиновено между 4г. и 5г. ,когато за първи път попита за раждането си. Тогава в децата се развива чувство за принадлежност към семейството и не не се стресират от подобна информация. Ние, още преди осиновяването, бяхме взели решение , че този вълнуващ за нас миг трябва да бъде споделен не само с роднини и с приятели, но и с общността, с която живеем. Затова осиновяването на детето ни не е тайна за никого, дори и за него. Смея да твърдя, че това беше най-рисковата ни и смела постъпка, т.е. да не крием от никого, че сме щастливи осиновители и нашето "слънчице" е най-важното нещо в нашият живот. Сина ни вече е на 5 и половина години и смея да твърдя, че до този момент, не е имало случай, в който да е бил обиден, нагрубен или дистанциран. Даже, струва ми се, че към него хората се отнасят с по голямо снисхождение, внимание и с по-малка критичност, спрямо приятелчетата му. Това не ми харесва, защото развиват в него чувството, че каквото и да направи, все минава. Но това е друга тема. Пиша тук, за да споделя с вас, че сина ми ме попита за първи път, : "Мамо, ти ли си ме родила или някоя друга жена?", когато беше на 3 и половина години. Гледаше ме сериозно, приличаше на възрастен човек, който чакаше да бъде излъган. Сърцето ми се обърна! Психически не бях готова да отговарям на такъв въпрос! Трябваше ми секунда да реша, време ли е да научи истината за себе си или е още рано! Никога, до ден днешен не съжалявам, че му казах истината! Спокойно, без емоции му разказах всичко! Дори показах снимките от деня, в който го изписваха от дома, както биологичните майки показват на децата си снимките от родилния дом. Разказа ми беше кратък. Говорих за фактите, но емоционало наблягах на това колко много сме се вълнували, как сме го обикнали от първия миг, в който сме го видели, колко е важен за нас и как не можем да си представим живота без него. Обяснението за дома беше, че прилича на детска градина, но единствената разлика е, че вечер никой не идва да вземе децата в къщи. Те си живеят там заедно и за тях се грижат госпожите, кокато са на работа. А за биологичната майка, че е прекрасна жена, която прилича на фея, но за съжаление, не е искала да става майка. Имала е неотложни фейски работи за вършене и затова е помолила детето и да бъде отгледано и възпитано от родители, които ще го обичат. Той стоеше замислен около 5-10 минути,/ за мен безкрайно дълго време/, после лицето му грейна и каза : "Мамо, и аз много ви обичам! Нали няма да ме оставите да спя в детската градина?" Така беше тогава! Камък ми падна от сърцето. Сега, когато е на 5 и половина години, отново тази тема се разисква ежедневно. Все има въпроси, които го вълнуват, но никога не ме е попитал за биологичната майка. Имам чувството, че на него му харесва непрекъснато да слуша, че е обичан, желан, значим и че всички сме в едно семейство. Лицето му грее и е много горд. Естествено, често фантазира, че е роден от някоя анимационна героиня, и когато му кажа, че греши, той отговаря "Да, да знам!" До колко моят коментар, ще помогне на родителите, да намерят смелост да кажат на любимите си същества истината, не знам! Убедена съм, че всеки има право да знае истината за себе си! И ако обичаш някого, то отговорността да кажеш истината е твоя!Да се довериш на детето си! В противен случай, не може да изискваш от него, то да ти се доверява и да няма тайни! Ако сам не го направиш, ще ти "помогне" някой друг! Е тогава емоционалната болка е налице и безвъзвратно си загубил доверие! А тогава какво ще правиш?"
"Здравейте! За първи път влизам в този форум! Моля за извинение, че поради липса на време не съм прочела всичко, което е коментирано тук! Може би избързвам, да споделям опита си с Вас, но моето категорично мнение е, че осиновените деца в периода от 3 до 5 и половина години не изпитват емоционална болка, от информацията, че са осиновени! Осиновихме детето си от дом, когато беше на 45 дни. Препоръките на психолога от "Защита правата на детето" бяха: да съобщим на детето си , че е осиновено между 4г. и 5г. ,когато за първи път попита за раждането си. Тогава в децата се развива чувство за принадлежност към семейството и не не се стресират от подобна информация. Ние, още преди осиновяването, бяхме взели решение , че този вълнуващ за нас миг трябва да бъде споделен не само с роднини и с приятели, но и с общността, с която живеем. Затова осиновяването на детето ни не е тайна за никого, дори и за него. Смея да твърдя, че това беше най-рисковата ни и смела постъпка, т.е. да не крием от никого, че сме щастливи осиновители и нашето "слънчице" е най-важното нещо в нашият живот. Сина ни вече е на 5 и половина години и смея да твърдя, че до този момент, не е имало случай, в който да е бил обиден, нагрубен или дистанциран. Даже, струва ми се, че към него хората се отнасят с по голямо снисхождение, внимание и с по-малка критичност, спрямо приятелчетата му. Това не ми харесва, защото развиват в него чувството, че каквото и да направи, все минава. Но това е друга тема. Пиша тук, за да споделя с вас, че сина ми ме попита за първи път, : "Мамо, ти ли си ме родила или някоя друга жена?", когато беше на 3 и половина години. Гледаше ме сериозно, приличаше на възрастен човек, който чакаше да бъде излъган. Сърцето ми се обърна! Психически не бях готова да отговарям на такъв въпрос! Трябваше ми секунда да реша, време ли е да научи истината за себе си или е още рано! Никога, до ден днешен не съжалявам, че му казах истината! Спокойно, без емоции му разказах всичко! Дори показах снимките от деня, в който го изписваха от дома, както биологичните майки показват на децата си снимките от родилния дом. Разказа ми беше кратък. Говорих за фактите, но емоционало наблягах на това колко много сме се вълнували, как сме го обикнали от първия миг, в който сме го видели, колко е важен за нас и как не можем да си представим живота без него. Обяснението за дома беше, че прилича на детска градина, но единствената разлика е, че вечер никой не идва да вземе децата в къщи. Те си живеят там заедно и за тях се грижат госпожите, кокато са на работа. А за биологичната майка, че е прекрасна жена, която прилича на фея, но за съжаление, не е искала да става майка. Имала е неотложни фейски работи за вършене и затова е помолила детето и да бъде отгледано и възпитано от родители, които ще го обичат. Той стоеше замислен около 5-10 минути,/ за мен безкрайно дълго време/, после лицето му грейна и каза : "Мамо, и аз много ви обичам! Нали няма да ме оставите да спя в детската градина?" Така беше тогава! Камък ми падна от сърцето. Сега, когато е на 5 и половина години, отново тази тема се разисква ежедневно. Все има въпроси, които го вълнуват, но никога не ме е попитал за биологичната майка. Имам чувството, че на него му харесва непрекъснато да слуша, че е обичан, желан, значим и че всички сме в едно семейство. Лицето му грее и е много горд. Естествено, често фантазира, че е роден от някоя анимационна героиня, и когато му кажа, че греши, той отговаря "Да, да знам!" До колко моят коментар, ще помогне на родителите, да намерят смелост да кажат на любимите си същества истината, не знам! Убедена съм, че всеки има право да знае истината за себе си! И ако обичаш някого, то отговорността да кажеш истината е твоя!Да се довериш на детето си! В противен случай, не може да изискваш от него, то да ти се доверява и да няма тайни! Ако сам не го направиш, ще ти "помогне" някой друг! Е тогава емоционалната болка е налице и безвъзвратно си загубил доверие! А тогава какво ще правиш?"
И аз като Мама Галя, само дето не окачих билборд да се похваля, че си имам синче от самото начало.
Понеже бебчо - 5 годишен е вече, ама още си му викам така е голям дребосъчко,като започнат да ме успокояват, "E ще порасне, я какъв висок е баща му" (премълчават , че майка му е тапа), аз с готовност започвам да обяснявам, че то тука нашия ген няма нищо общо.
Иначе на него винаги съм му обяснявала, как сме го взели от къщата с дечицата. Как сме го харесали сладурчето и той как ни се усмихваше. Преди месеци обаче ме попита "Мамо къде си ме родила".Пак обяснявах, че не съм го родила аз, обаче винаги съм искала само него и никой друг, е в тоя тон и той ми каза, че иска само мене.
Притеснявам се само да не го нарани, някой негов връстник след време. Има по-чувствителни деца, но така или иначе по-добре да знаят, за да успеят да си изградят вътрешна позиция по този въпрос. Така и ние родителите ще имаме повече време като отгаваряме на всеки такъв възникнал въпрос да им помогнем за това, а и да знаят, че могат да се обърнат с доверие към нас.
Понеже бебчо - 5 годишен е вече, ама още си му викам така е голям дребосъчко,като започнат да ме успокояват, "E ще порасне, я какъв висок е баща му" (премълчават , че майка му е тапа), аз с готовност започвам да обяснявам, че то тука нашия ген няма нищо общо.
Иначе на него винаги съм му обяснявала, как сме го взели от къщата с дечицата. Как сме го харесали сладурчето и той как ни се усмихваше. Преди месеци обаче ме попита "Мамо къде си ме родила".Пак обяснявах, че не съм го родила аз, обаче винаги съм искала само него и никой друг, е в тоя тон и той ми каза, че иска само мене.
Притеснявам се само да не го нарани, някой негов връстник след време. Има по-чувствителни деца, но така или иначе по-добре да знаят, за да успеят да си изградят вътрешна позиция по този въпрос. Така и ние родителите ще имаме повече време като отгаваряме на всеки такъв възникнал въпрос да им помогнем за това, а и да знаят, че могат да се обърнат с доверие към нас.
A m b e r , и при нас става така Боби няма все още 5годинки, но сме говорили че не съм го родила аз и все пак понякога се обръща и казва "аз нали от твоето кормече съм излязъл" и тогава пак си обясняваме колко много сме го искали и всичко отново, а той казва "да да знам" с леко пренебрежителен такъв тон и после, след като съм казала колко много го обичам -"и аз много те обичам"
Препоръчани теми