Мили момичета, ето вижте въпросната статия!
Амалче, не си ми опротивяла, скъпа, но толкова време рових да ви покажа текста!
Разходка из „етно-България“
Екзотика на хиляда крачки от президентствотоВ центъра на София четири улици ограждат един квадрат. Нека го наречем етноквадрат. За много софиянци там е зоната на „другата България“. Просто защото там българи почти няма. В карето „Отец Паисий“ - „Св. Св. Кирил и Методий“ - „Братя Миладинови“ - „Пиротска“ рядко се чува българска реч. Къщите са стари, неизмазани и на ръба на разрухата. Наемите са ниски и карат много бедни чужденци да намерят своето убежище именно там. Има и много роми. Като добавим и българите, общностите стават три. Те обаче са тихи, за конфликт между културите не може да става и дума. Обединява ги мизерията, в която са принудени да живеят. От друга страна, можем да наречем тези улички и екзотични, различни от това, което виждаме в другите части на центъра на София. Място, където могат да се срещнат други култури, дори и да става въпрос най-вече за кулинарни такива. Екип на „Капитал“ посети етноквартала и опита на поговори с някои от неговите легенди.
На черната дъска са изписани четири реда с думи на арабски. Учениците се изреждат пред разноцветните букви и четат написаното - първо на срички, а после като завършени изречения. „Знамето на нашата страна е вдигнато“, превеждат в хор децата. Допълнителните часове по арабски в 76-о училище „Уилям Сароян“ привличат учениците. Близо 60 деца от първи до четвърти клас са се записали в трите нива на обучение. Повечето от тях имат поне по един родител, чийто роден език е именно арабски.
„Идеята да предложим арабския като свободно избирателен предмет дойде заради близостта ни до квартала, в който са концентрирани много хора от такъв произход“, разказва директорката на училището госпожа Стефанова. 76-о ОУ се намира на улица „Братя Миладинови“ и винаги е минавало за „арменското училище“ в София. Напоследък обаче интересът към него е най-вече от араби, които имат бизнес наоколо. „Малката е много доволна, казва Али - учи езика четири часа седмично, а пък на мен ми е удобно, защото винаги мога да я наглеждам.“ Али е ливанец, в България идва преди 28 години като студент. Дошъл е, за да вземе дъщеря си от училище. Али е женен е за българка. Магазинът му за обзавеждане е на „Пиротска“ - в сърцето на етноквартала.
На „Пиротска“ се намират заведенията, ключови за изхранването на местните. Малко след като се пресече бул. „Христо Ботев“, следва дюнерът, за който много хора казват, че е най-вкусният в София. Мястото носи звучното, но не особено арабско име BAGUETTE и e първата забележителност на квартала. Забележителни са и усмивките на хората, които работят вътре - учудващо как реженето на дюнер може да носи такова удоволствие. На не повече от 100 метра в западна посока се намира „Ал Марааи“. Това е нещо като завършен хранителен комплекс - с месарница, дюнер и ресторант. Влизайки в месарницата, се натъкваме на Мустафа. Хващаме момента, в който огромният ливанец мята късове агнешко и телешко в месомелачката. Пръстите му са червени, от едната му страна висят пресните бутове и одраните животни, а на малък тезгях той реже месото, за да стане готово за смилане. Мустафа спира работа, усмихва се. Питаме го за него, за квартала, в който работи. Той продължава да се усмихва, не ни е разбрал. Разговорът започва мудно, но тепърва ще разберем, че с всички араби в квартала ще е така, те просто са
Предразположени да мълчат
В „Ал Марааи“ Мустафа се грижи за храната от А до Я - от суровото месо до готвенето му. Идва от Ливан, в България е от 2 години, понаучил е езика дотолкова, че на третото питане да ни каже, че е дошъл в България по лични причини. И нищо повече. Шефът му се казва Андрей и живее тук от повече от 20 години. Истинското му име така и не става ясно. Остава си Андрей, палестинец, избягал към България през Ливан.
С кодовото си име ни е представен и собственикът на „Царството на наргилетата“. Магазинът на бул. „Христо Ботев“ е впечатляващ - наргилетата са всевъзможни, подредени цветово по рафтовете, на някои пише „Продадено“. Отвътре обаче лъха някаква тъга, няма запалено осветление и е мрачно. Наргилетата хем са там, хем са скрити в мрака.
На вратата на магазина е посочен телефонният номер на управителя Мохамед, но продавачът вътре ни казва да потърсим Йоско в близките дни. Срещаме се с Йоско на три пъти, но той винаги е зает, бърза и така и не успяваме да говорим.
„Ние имаме една поговорка: „Не спи между гробовете, за да не сънуваш кошмари.“ Това ни казва Фарес Фарес, учителят по арабски език в 76-о ОУ, когато опитва да обясни дистанцията у хората, с които се срещаме. Според него те идват в България слабо образовани и са заинтересувани основно от правенето на пари. Интересът към нещата, които ги заобикалят, липсва, после идва незнанието на езика, а и страх, свързан с евентуална заплаха на бизнеса им. Последното сякаш е най-оправдано, защото на някои от заведенията и магазинчетата в квартала не им е чиста работата - в прекия и преносния смисъл на израза. А излишните приказки могат да доведат кошмарите.
Българите, живеещи в уличките, също са по-скоро тихи. Може би и защото тук те са малцинство. „Аз съм единственият бял тук“, смее се по телефона Никола, който ще ни бъде гид в една петъчна вечер. Докато се разхождаме по малките пресечки на „Пиротска“, той на няколко пъти повтаря причините да живее в този квартал: ниските наеми и почти идеалният център, който му предлага една вътрешна къща на улица „Братя Миладинови“. За други плюсове не може и да се говори - двете стаи на приземния етаж са студени, къщата е сива и стара. Спалнята на Никола е обзаведена с един матрак, гардероб, малък телевизор и евтин DVD плеър.
„Аз проблеми тук не съм имал, Никола е близо двуметров бивш волейболист, но когато ми идват гости, предпочитам да ги взимам от осветените улици“, казва той, докато се отправяме към „Хавай“ - още един ресторант за арабска кухня със заблуждаващо име. Обсъждаме предимствата да се идва наоколо през деня. На първо място е по-сигурно, а и вечер почти всички ресторанти са затворени. Основната клиентела - арабите, които държат магазини наоколо, идват по обед. Понякога след работа се отбиват и взимат храна за вкъщи. Българите наоколо не правят и това.
„В месеца сядат не повече от две маси с българи“, обяснява сервитьорката в „Хавай“ и ни предупреждава, че за всяко ястие ще чакаме, защото се приготвя на момента. Още по-добре, прясно месо на дървените въглища - звучи примамващо. После момичето се скрива, защото има да върши и друга работа. Сервирането е по съвместителство - все пак в ресторанта има само три маси. В този момент погледите ни се отместват. Привлечени са от познат шум, доста нетипичен за една кухня.
Шумът е от работещ сешоар
който е насочен към пещта - модерният начин за раздухване на огъня! Кебапът на скара, приготвен в тези условия, си струва, арабската питка с кайма ляхамадджин - също. Ако добавите и класическия хуммос, посещението в този край на центъра на София може да се осмисли. Цената на една вечеря излиза около осем лева, но не се заблуждавайте - в „Хавай“ под вечеря се разбира екзотично и вкусно прекарване, но не и нещо официално.
На двайсетина метра от „Хавай“, вървейки по „Пиротска“, намираме и друг аспект на кулинарното изкуство на арабите. В магазинчето за сладкиши на сирийската фурна „Ал амал“ продавачката е българка, облечена в задължителната бяла престилка. Разказва ни за сладките, които виждаме на витрината. За баклавата, която е два вида, се внася специален зехтин. Основата на почти всички продукти - зеленият шамфъстък, също не може да се намери в България и се доставя от Сирия. Другите основни съставки на сладкишите са сладкото сирене и грисът. Баклавата се продава за двайсет лева за килограм и заедно с арабския хляб (в него се завиват дюнерите) е най-купуваният продукт на фурната. Що се отнася до отношенията със сирийския й шеф, момичето зад щанда звучи доволно. „Коректен е във всички отношения. Най-вече във финансово“, казва тя и ни насочва към самия Мохамед.
С него се срещаме във фурната му на „Ботевградско шосе“ в квартал „Подуяне“. Мохамед носи типичния за повечето официално облечени араби в България старомоден костюм. Сириецът е любезен човек и разказва нашироко за бизнеса си. Много му се иска да прави сладкишите както трябва, но липсата на оригиналните съставки го спира. „Внасям нещата, без които не мога, но съгласете се, че няма как да внасям всичко - колкото и да е хубава баклавата така, кой ще я купува на такива цени.“ Мохамед на няколко пъти подчертава, че въпреки всичко цените му са доста поносими. А ето и историята му - идва в България през 1990 със семейството си в тежките за арабския регион времена. Синът му завършва гимназия в София, бизнесът му се разраства и освен на „Пиротска“ наскоро отваря и нова сладкарница близо до Женския пазар - ключови позиции, за да достигне до целевата си група - арабската общност в София.
Докато говорим с Мохамед във фурната му, в главата ни изплуват думите на Фарес Фарес -
Арабинът си е малко тарикат
има нюх към търговията, а веднага след промените в България нямаше такива хора. Според учителя по арабски език именно бизнесът е една от причините много араби да се установят в България. Други идват като студенти, женят се тук и остават заради семейството. „Но като цяло зад всеки един човек има и една съдба и ще е трудно да обобщаваме“, добавя палестинецът Фарес. Самият той не е виждал семейството си от години. Роднините му се настаняват в Йордания, той идва в България. Властите в Аман не го пускат да влезе в страната нито когато родителите му почиват, нито когато си отива по-малката му сестра. Думите дом и родина почти губят значение за Фарес, съдби като неговата са трудни за обобщаване.
Кварталът около улица „Цар Симеон“ в София се оформя точно като алтернатива на дома. Арабите започват бизнеса си именно там, защото намират стари сгради на ниски наеми. Мястото е на сравнително централно място и потокът се насочва натам. Услугите образуват една верига - първи идват търговците, те привличат месарите с техните ресторанти, после идват и автомонтьорите, чиито работилници и магазини са разположени по „Симеон“. Тези хора въртят много пари помежду си, но като изключим ресторантите, другите бизнесмени печелят основно от българските си клиенти и ниските си цени.
Това е и ключът към мира и спокойствието в квартала, както ни убеждава и иракчанинът Мохамед, който е една от легендите на квартала. Възрастният архитект живее в България от 42 години, като в последно време държи малко кафе на ул. „Кирил и Методий“. Обстановката вътре е потискаща, времето отдавна е спряло. „Няма да издържа още много тук“, Мохамед работи сам, приготвя питиета и ги сервира. Носи костюм - това е единственият чар на кафето му. „Проблеми в квартала никога не е имало, защото българинът е симпатяга и надига глава само когато му настъпиш нерва“, казва Мохамед и обяснява, че един арабин просто гледа да не настъпва нерва. После отнася малката мента на един клиент и продължава: „Ние сме най-малкият ви проблем, защото вие, българите, мразите само циганите и турците.“ Иракчанинът вече се е отплеснал в размисли, а ние си мислим за това, което обединява българите и арабите в малките улички в етно квартала. Тук общностите имат интерес една от друга и това ги кара да се погаждат и да живеят мирно заедно.
Разходката дотам денем е безопасна и дори приятна. По тъмно е точно толкова страшно, колкото и по всички други неосветени улици на София. В етноквартала е идеално не само за търсещите авантюри. По тези улици можеш да видиш много интересни хора - понякога забрадени жени и по-често мустакати мъже. Можеш да опиташ нови храни. Да си купиш наргиле. Да чуеш други езици. Ако са в настроение, могат да ти се усмихнат. Можеш да отвърнеш, да бъдеш любопитен и да си поговориш с тях. Те може да са по-интересни, отколко ти си мислиш.
Амалче, не си ми опротивяла, скъпа, но толкова време рових да ви покажа текста!
Разходка из „етно-България“
Екзотика на хиляда крачки от президентствотоВ центъра на София четири улици ограждат един квадрат. Нека го наречем етноквадрат. За много софиянци там е зоната на „другата България“. Просто защото там българи почти няма. В карето „Отец Паисий“ - „Св. Св. Кирил и Методий“ - „Братя Миладинови“ - „Пиротска“ рядко се чува българска реч. Къщите са стари, неизмазани и на ръба на разрухата. Наемите са ниски и карат много бедни чужденци да намерят своето убежище именно там. Има и много роми. Като добавим и българите, общностите стават три. Те обаче са тихи, за конфликт между културите не може да става и дума. Обединява ги мизерията, в която са принудени да живеят. От друга страна, можем да наречем тези улички и екзотични, различни от това, което виждаме в другите части на центъра на София. Място, където могат да се срещнат други култури, дори и да става въпрос най-вече за кулинарни такива. Екип на „Капитал“ посети етноквартала и опита на поговори с някои от неговите легенди.
На черната дъска са изписани четири реда с думи на арабски. Учениците се изреждат пред разноцветните букви и четат написаното - първо на срички, а после като завършени изречения. „Знамето на нашата страна е вдигнато“, превеждат в хор децата. Допълнителните часове по арабски в 76-о училище „Уилям Сароян“ привличат учениците. Близо 60 деца от първи до четвърти клас са се записали в трите нива на обучение. Повечето от тях имат поне по един родител, чийто роден език е именно арабски.
„Идеята да предложим арабския като свободно избирателен предмет дойде заради близостта ни до квартала, в който са концентрирани много хора от такъв произход“, разказва директорката на училището госпожа Стефанова. 76-о ОУ се намира на улица „Братя Миладинови“ и винаги е минавало за „арменското училище“ в София. Напоследък обаче интересът към него е най-вече от араби, които имат бизнес наоколо. „Малката е много доволна, казва Али - учи езика четири часа седмично, а пък на мен ми е удобно, защото винаги мога да я наглеждам.“ Али е ливанец, в България идва преди 28 години като студент. Дошъл е, за да вземе дъщеря си от училище. Али е женен е за българка. Магазинът му за обзавеждане е на „Пиротска“ - в сърцето на етноквартала.
На „Пиротска“ се намират заведенията, ключови за изхранването на местните. Малко след като се пресече бул. „Христо Ботев“, следва дюнерът, за който много хора казват, че е най-вкусният в София. Мястото носи звучното, но не особено арабско име BAGUETTE и e първата забележителност на квартала. Забележителни са и усмивките на хората, които работят вътре - учудващо как реженето на дюнер може да носи такова удоволствие. На не повече от 100 метра в западна посока се намира „Ал Марааи“. Това е нещо като завършен хранителен комплекс - с месарница, дюнер и ресторант. Влизайки в месарницата, се натъкваме на Мустафа. Хващаме момента, в който огромният ливанец мята късове агнешко и телешко в месомелачката. Пръстите му са червени, от едната му страна висят пресните бутове и одраните животни, а на малък тезгях той реже месото, за да стане готово за смилане. Мустафа спира работа, усмихва се. Питаме го за него, за квартала, в който работи. Той продължава да се усмихва, не ни е разбрал. Разговорът започва мудно, но тепърва ще разберем, че с всички араби в квартала ще е така, те просто са
Предразположени да мълчат
В „Ал Марааи“ Мустафа се грижи за храната от А до Я - от суровото месо до готвенето му. Идва от Ливан, в България е от 2 години, понаучил е езика дотолкова, че на третото питане да ни каже, че е дошъл в България по лични причини. И нищо повече. Шефът му се казва Андрей и живее тук от повече от 20 години. Истинското му име така и не става ясно. Остава си Андрей, палестинец, избягал към България през Ливан.
С кодовото си име ни е представен и собственикът на „Царството на наргилетата“. Магазинът на бул. „Христо Ботев“ е впечатляващ - наргилетата са всевъзможни, подредени цветово по рафтовете, на някои пише „Продадено“. Отвътре обаче лъха някаква тъга, няма запалено осветление и е мрачно. Наргилетата хем са там, хем са скрити в мрака.
На вратата на магазина е посочен телефонният номер на управителя Мохамед, но продавачът вътре ни казва да потърсим Йоско в близките дни. Срещаме се с Йоско на три пъти, но той винаги е зает, бърза и така и не успяваме да говорим.
„Ние имаме една поговорка: „Не спи между гробовете, за да не сънуваш кошмари.“ Това ни казва Фарес Фарес, учителят по арабски език в 76-о ОУ, когато опитва да обясни дистанцията у хората, с които се срещаме. Според него те идват в България слабо образовани и са заинтересувани основно от правенето на пари. Интересът към нещата, които ги заобикалят, липсва, после идва незнанието на езика, а и страх, свързан с евентуална заплаха на бизнеса им. Последното сякаш е най-оправдано, защото на някои от заведенията и магазинчетата в квартала не им е чиста работата - в прекия и преносния смисъл на израза. А излишните приказки могат да доведат кошмарите.
Българите, живеещи в уличките, също са по-скоро тихи. Може би и защото тук те са малцинство. „Аз съм единственият бял тук“, смее се по телефона Никола, който ще ни бъде гид в една петъчна вечер. Докато се разхождаме по малките пресечки на „Пиротска“, той на няколко пъти повтаря причините да живее в този квартал: ниските наеми и почти идеалният център, който му предлага една вътрешна къща на улица „Братя Миладинови“. За други плюсове не може и да се говори - двете стаи на приземния етаж са студени, къщата е сива и стара. Спалнята на Никола е обзаведена с един матрак, гардероб, малък телевизор и евтин DVD плеър.
„Аз проблеми тук не съм имал, Никола е близо двуметров бивш волейболист, но когато ми идват гости, предпочитам да ги взимам от осветените улици“, казва той, докато се отправяме към „Хавай“ - още един ресторант за арабска кухня със заблуждаващо име. Обсъждаме предимствата да се идва наоколо през деня. На първо място е по-сигурно, а и вечер почти всички ресторанти са затворени. Основната клиентела - арабите, които държат магазини наоколо, идват по обед. Понякога след работа се отбиват и взимат храна за вкъщи. Българите наоколо не правят и това.
„В месеца сядат не повече от две маси с българи“, обяснява сервитьорката в „Хавай“ и ни предупреждава, че за всяко ястие ще чакаме, защото се приготвя на момента. Още по-добре, прясно месо на дървените въглища - звучи примамващо. После момичето се скрива, защото има да върши и друга работа. Сервирането е по съвместителство - все пак в ресторанта има само три маси. В този момент погледите ни се отместват. Привлечени са от познат шум, доста нетипичен за една кухня.
Шумът е от работещ сешоар
който е насочен към пещта - модерният начин за раздухване на огъня! Кебапът на скара, приготвен в тези условия, си струва, арабската питка с кайма ляхамадджин - също. Ако добавите и класическия хуммос, посещението в този край на центъра на София може да се осмисли. Цената на една вечеря излиза около осем лева, но не се заблуждавайте - в „Хавай“ под вечеря се разбира екзотично и вкусно прекарване, но не и нещо официално.
На двайсетина метра от „Хавай“, вървейки по „Пиротска“, намираме и друг аспект на кулинарното изкуство на арабите. В магазинчето за сладкиши на сирийската фурна „Ал амал“ продавачката е българка, облечена в задължителната бяла престилка. Разказва ни за сладките, които виждаме на витрината. За баклавата, която е два вида, се внася специален зехтин. Основата на почти всички продукти - зеленият шамфъстък, също не може да се намери в България и се доставя от Сирия. Другите основни съставки на сладкишите са сладкото сирене и грисът. Баклавата се продава за двайсет лева за килограм и заедно с арабския хляб (в него се завиват дюнерите) е най-купуваният продукт на фурната. Що се отнася до отношенията със сирийския й шеф, момичето зад щанда звучи доволно. „Коректен е във всички отношения. Най-вече във финансово“, казва тя и ни насочва към самия Мохамед.
С него се срещаме във фурната му на „Ботевградско шосе“ в квартал „Подуяне“. Мохамед носи типичния за повечето официално облечени араби в България старомоден костюм. Сириецът е любезен човек и разказва нашироко за бизнеса си. Много му се иска да прави сладкишите както трябва, но липсата на оригиналните съставки го спира. „Внасям нещата, без които не мога, но съгласете се, че няма как да внасям всичко - колкото и да е хубава баклавата така, кой ще я купува на такива цени.“ Мохамед на няколко пъти подчертава, че въпреки всичко цените му са доста поносими. А ето и историята му - идва в България през 1990 със семейството си в тежките за арабския регион времена. Синът му завършва гимназия в София, бизнесът му се разраства и освен на „Пиротска“ наскоро отваря и нова сладкарница близо до Женския пазар - ключови позиции, за да достигне до целевата си група - арабската общност в София.
Докато говорим с Мохамед във фурната му, в главата ни изплуват думите на Фарес Фарес -
Арабинът си е малко тарикат
има нюх към търговията, а веднага след промените в България нямаше такива хора. Според учителя по арабски език именно бизнесът е една от причините много араби да се установят в България. Други идват като студенти, женят се тук и остават заради семейството. „Но като цяло зад всеки един човек има и една съдба и ще е трудно да обобщаваме“, добавя палестинецът Фарес. Самият той не е виждал семейството си от години. Роднините му се настаняват в Йордания, той идва в България. Властите в Аман не го пускат да влезе в страната нито когато родителите му почиват, нито когато си отива по-малката му сестра. Думите дом и родина почти губят значение за Фарес, съдби като неговата са трудни за обобщаване.
Кварталът около улица „Цар Симеон“ в София се оформя точно като алтернатива на дома. Арабите започват бизнеса си именно там, защото намират стари сгради на ниски наеми. Мястото е на сравнително централно място и потокът се насочва натам. Услугите образуват една верига - първи идват търговците, те привличат месарите с техните ресторанти, после идват и автомонтьорите, чиито работилници и магазини са разположени по „Симеон“. Тези хора въртят много пари помежду си, но като изключим ресторантите, другите бизнесмени печелят основно от българските си клиенти и ниските си цени.
Това е и ключът към мира и спокойствието в квартала, както ни убеждава и иракчанинът Мохамед, който е една от легендите на квартала. Възрастният архитект живее в България от 42 години, като в последно време държи малко кафе на ул. „Кирил и Методий“. Обстановката вътре е потискаща, времето отдавна е спряло. „Няма да издържа още много тук“, Мохамед работи сам, приготвя питиета и ги сервира. Носи костюм - това е единственият чар на кафето му. „Проблеми в квартала никога не е имало, защото българинът е симпатяга и надига глава само когато му настъпиш нерва“, казва Мохамед и обяснява, че един арабин просто гледа да не настъпва нерва. После отнася малката мента на един клиент и продължава: „Ние сме най-малкият ви проблем, защото вие, българите, мразите само циганите и турците.“ Иракчанинът вече се е отплеснал в размисли, а ние си мислим за това, което обединява българите и арабите в малките улички в етно квартала. Тук общностите имат интерес една от друга и това ги кара да се погаждат и да живеят мирно заедно.
Разходката дотам денем е безопасна и дори приятна. По тъмно е точно толкова страшно, колкото и по всички други неосветени улици на София. В етноквартала е идеално не само за търсещите авантюри. По тези улици можеш да видиш много интересни хора - понякога забрадени жени и по-често мустакати мъже. Можеш да опиташ нови храни. Да си купиш наргиле. Да чуеш други езици. Ако са в настроение, могат да ти се усмихнат. Можеш да отвърнеш, да бъдеш любопитен и да си поговориш с тях. Те може да са по-интересни, отколко ти си мислиш.
Може ли такова нещо.... Обясних му де, ама тая жена не заслужава нищо! Бива бива, ама вече в България стойностни хора не останаха. 
, но през нощта доста се събуждаше и мрънкаше. 
ама дружките ми ги харесаха, та почнах да им свиквам. Иначе имам едни черни кожени, мн хубави , и мн неудобни 
