следосиновителната депресия

Хубаво е, че облаците малко са се разсеяли.
Разбира се, че понякога началото е доста трудно, но сестра ти и малчуганите са късметлии с такива всеотдайни близки. Ти си разбрала най-важното, тази проста и така непосилна понякога думичка: търпение.
Желая ви все така сплотено семейство!

Това е най-прекрасната новина.Късмет и търпение.Мноооого силни прегръдки за всички вас и топли целувки за двете малки човечета.

Зорница, късмет и любов на всички!
Четях и не намерих думи, които да изглеждат поне малко смислени. Радвам се за вас!

В смисъл - от думите, които исках да напиша.

Да се присъединя и аз  - радвам се, че нещата при вас се развиват в положителна насока и сестра ти е превъзмогнала кризата!
Дано всички излезете от този труден период по-силни  отпреди!

Дълго се колебах дали изобщо да изказвам мнението си, но нали това е смисъла на форума в крайна сметка и реших да не задържам мнението си за себе си. Някой беше писал, че деветте месеца бременност подготвят родилката да стане майка и да свикне лесно с бебето.Като майка на две рождени деца съм убедена че е така и това е огромно преимущество.Въпреки тези дълги 9 месеца, въпреки копнежа по детето през тях, въпреки че дори съм говорила с децата в утробата си и накрая буквално съм ожидала да излезе, да го видя, докосна, целуна, въпреки това изпаднах в следродилна депресия  и след двете си раждания.Стояла съм с бебето на ръце, гледала съм го с ясното съзнание колко силно съм го желала и все пак беше едно непознато за мен човече, което дни наред не можех да нарека по име, защото някак не беше реално и то просто беше "бебето", което тепърва трябваше да опозная, с вида и нрава на което тепърва трябваше да свикна.
Разказвам така подробно чувствата и усещанията си от ражданията на децата си, за да избия от съзнанието на някои заблудата, че с раждането ставаш майка орлица и заобичваш лудо детето си още от момента, в който го зърнеш. Хора сме и имаме нужда от адаптация, това с любовта от пръв поглед и стрелите на Амур, които те пронизват го има само в приказките и мечтите на лековерните.В живота няма такива мигновени привързаности, това осъзнах и аз, жената която ако има някакво призвание, то това е да бъда майка.Сега може да се каже, че съм отдадена, орлица и т.н. но това не ме връхлетя на родилната кушетка, със зърването на безценните ми рожби.
В този ред на мисли, представям си колко по-трудно и колко по-дълъг е пътя на опознаване, обичане и привързаност, до лудата и сляпа майчина обич, когато ги е нямало тези все пак подготвящи девет месеца.Точно по тази причина свалям шапка на вас, майките осиновителки във форума.Но тук възниква в мен един доста съществен въпрос-тази жена, която е понесла товара да стане майка на две деца едновременно и съвсем нормално, това се е оказало доста трудно, та тя ако не съумее да излезе от депресията си и да приеме децата, какво става с тези деца тогава.Мисля, че промяната в средата е шокираща и за дечицата.В тези моменти вие споделяте с колко внимание и любов ги обграждате и какви неистови усилия полагате за да се почувстват те желани, обичани и в своя дом, при мама и тате.Тук как ли се чувстват обърканите и без това деца?Няма ли опасност да усетят нежеланието на мама да са нейни деца, суетнята на родата около нея, притесненията на възрастните и всичко това заради тяхното присъствие.Децата знаете по-добре и от мен са много чувствителни и усещат всичко, не могат да бъдат излъгани, независимо колко малки са, наречете го дори интуиция.
За мен чувствата на децата и психическата им стабилност са по-наболелият проблем в случая.Който не е съгласен с мен нека не ме анатемосва.Изразявам мнението си, точно както всяка една от вас и ако не се слива с общата маса, не означава че заслужавам бесило.

Най-напред и аз да кажа, че се радвам, че със сестрата на авторката нещата са започнали да се пооправят. И дай Боже, да се оправят докрай.
Проблемът според мен е в това, че тя не е изживяла докрай болката от невъзможността да има биологично свое дете. За да е сполучливо едно осиновяване, според мен, това е първото условие. Да си надживял тази болка. Има ли остатъци от нея - те винаги ще мятат отношенията между родители и деца. А всички сме съгласни, че това не е добре нито за едните, нито за другите.
Ясно е, че любовта не идва изведнъж, че човек понякока се учи да обича, а понякога любовта идва постепенно с грижите (говорим за любовта към децата). И че е необходимо много търпение и всеотдайност - особено когато се осиновяват по-големи деца. Но съвсем естествено идва и другият въпрос - но ако тази любов, въпреки цялото търпение, въпреки всички грижи и старания не се появи? Тогава какво правим с децата и с родителите? И не можем да си затваряме очите, че няма такива семейства с осиновени деца, че няма такива драми. Мисля, че точно този проблем се опитват да видят и Магьосникът и Цукини. Ясно е, че връщането в дома е най-крайното и последно решение и не винаги най-правилното. Но дали в някои ситуции не е по-добро от това детето да израстне в атмосфера, че е изоставено, после осиновено, за да удовлетвори някои психически потребности на родителите си, а въпреки това е нежелано. Няма ли да остане у него чувство за вина, не говоря за болката и другите психически травми. Ясно е също, че връщането обратно в дома също е свързано с травми. Нещата не са еднозначни, не стига понякога само да си даваме по един шамар и да си седнем на задните части, да се стегнем и нещата ще се наредят, ще заобичаме децата си и ще бъдем щастливо семейство. Защото хората сме различни и всеки различно се справя с проблемите. Интересно ми е, какво Теа мисли по този въпрос като специалист.
Не пиша редовно при вас, макар че се старая да ви чета по възможност често. И да ви кажа, когато преди около 3 години започнах да влизам тук, нямаше толкова агресия към другите. Напоследък си мисля, че този форум е станал като кръжок за взаимно обожание - този, който изрази друго мнение е аут. А така не бива. Това никому не служи.

Ами ще си позволя да не се съглася с това - когато ни предложиха Исак бях бременна и с ясното съзнание, че ще имам свое биологично дете. Това не ми попречи да преживея следродилна депресия, когато го взехме. Когато се роди Дара - толкова безкрайно желана и както казва мерипопинс, 9 месеца чувствана, също изживях следродилна депресия - да, не бях на антидепресанти, но не беше лесно нито за мен, нито за околните.
Мерипопинс го е казала много точно, като добавиш и това, че обикновено хората, осиновяващи деца дълго време са съжителствали без връзката им да е обременена с грижата за нещо толкова крехко и изведнъж животът им се променя коренно - следродилната депресия след осиновяването е нещо съвсем нормално.
Има огромна разлика, обаче, в раждането на бебе и осиновяването на по-голямо дете. При раждането се появява едно бебе, което не може да оживее без вас - трябва да го преобличате, храните, оригвате, да го носите насам-натам, когато е гладно или нещо го боли - то реве, показвайки, че неистово се нуждае от вас. Едно дете, осиновено на по-голяма възраст, реагира по обратния начин - когато най-много го боли от промяната, то постоянно се стреми да ви провокира, естествено несъзнателно. Не е лесно да бъдеш майка на дете, което постоянно ти показва, че не те иска за майка, на дете, което те нарича "лельо" или нарича "мама" всяка срещната жена на улицата, дете, което не знае какво е семейство и постоянно търси, кой да го вземе - един рефлекс, който при Исак продължи около 6 месеца.
Проблемът е, че хората не са подготвени за подобна реакция и тогава депресията става още по-голяма. Започват да валят въпросите "Ами ако не ме хареса?", "Ами ако никога не ме поиска за майка?" и т.н.
Това, обаче е нещо, което само родител, минал през този период може да разбере.

аз само ще попитам ако за 14 дни, говорим за дни дори не за седмици, трудностите и разликата в очакванията докарват някого до такъв срив - то какво ще се случи след 14 години например?
разбирам след- акта на раждане или осиновяване - депресията, но не и за по-малко от две седмици....това ми е непонятно
за мен това говори или за крайна психическа нестабилност /и при рожденни майки я има и последиците са жестоки за децатна и за цял живот/ или за неверни очаквания и крайна липса на информираност по въпроса, с какво се захваща човек /пак го има навсякъде и при родилките и пак последиците може да са тежки/
но с едно съм съгласна - не съм убедена при условията в Бг дали една майка-депресантка не е по-добрия вариант от домовете

надявам се жената да получи адекватна помощ, да намери сили да се бори за себе си и двете си деца
успех

Много ми е интересно как някой може да определи дали една майка е добра или не. Това има привкус на кампанията на Министерството на труда за отговорното родителство. Никой не може да даде определение какво е това отговорно родителство, но сме въвели наказания за родителите, които считаме безотговорни. Не сме помислили как да помогнем, така, че да станат отговорни - нали разбирате, обаче ги наказваме.

Не знам Зукини кой си ти, ама ми звучиш да си като от това Министерство.

ами да оставим всичко на самотек щот не може да дадем определение
има си определения и затова има организации и съд за тези, които считаме че нарушават законите и определенията заложени в тях....
не може да се мисли така - "не можем да съдим"....ми ако не съдим, то кой?
и още повече за деца и родители, когато децата са винаги малко или много наши "роби" както твърдят източните учители, и напълно зависят от нас - особено в първите години когато не могат и да се защитят, и да си кажат какво им се случва....
всеки трябва да има мнение по въпросите, защото хората без мнение се манипулират най-лесно...дори да е грешно мнението, човек може да си го коригира с времето, но човек без мнение...няма шанс нито да се коригира, нито нищо, поне докато не си изгради лично мнение по въпросите

аз не знам за какви анкети става дума, но анкетата по принцип /може би не в случая, но принципно/ е начин да се сверят часовниците на хората , да променят разибранията ни за "добър" и "лош" спярмо днешните тенденции....и начин да се открият новите тенденции в обществото, да се види обществената нагласа, да се открият проблемите в обществото.....