Аз пък си правих кола маска, когато по радио прекъснаха една от любимите ми песни, за да пуснат сирените! Станах, изключих радиото, затворих прозореца (защото се чуваха и от вън) и си продължих колата. Никога не съм крила, че не съм патриотка. Не ме е срам от това, даже се гордея! Може би, ако бяхме по-нормална държава и я нямаше тази мизерия, която я има сега в цялата страна, щях да уважам такива дати.. но... уви.Не зачитам празници като 30ти март, 6 или 9 септември, 2 юни и т.н... За мен са просто почивни дни.
- Публикувана: 2 юни 2008, 12:12 ч.
- Последно мнение: 3 юни 2008, 10:29 ч.
Чудя си се, как може да не си уважаваме собствената история?!
От кога пък безмозъчните и безгръбначните знаят какво е гордост.
И аз се чудя как има такива хора, които не уважават историята, явно не са прочели никога какво се е случило тогава. Срам ме е направо, че много хора си се движеха спокойно, хапваха, пушеха и тн. все едно нищо.
Аз бях с кола, спрях и слезнах. И ще го правя винаги.
Поклон през всички българи, дали живота си за тази страна.
Аз бях с кола, спрях и слезнах. И ще го правя винаги.
Поклон през всички българи, дали живота си за тази страна.
buttinsky,Judy и двете сте прави. Въпросът е всеки сам по свой начин да го почуства вътре в себе си, а не да си придава някакви пози.
Това не са "пози". Това е респект. Дисциплина.
Трудно е да се очаква от хората, заети с мислите си, по сигнал от сирена да пренасочат емоциите си в посока на загиналите за България. Въпросът е не да бъдем сантиментални, а да доказваме с поведението си, че зачитаме ритуала. Значи зачитаме и героите.
И уважаваме себе си.
Аз пък изтичах до прозореца да махна на децата си,които играеха на вън,да застанат мирно...И те вече стояха,навели главици...От което се чувствам много горда.И след това и аз застанах.Значи съм успяла да възпитам поне минимална почит у тях... 
Чувствам се гузна,но го проспах
.Просто снощи/сутринта/ си легнах след 5 и нищо не съм чула
Миналата година стоях с детето на ръце на улицата.
Винаги съм уважавала този празник,незнам защо но това е денят,в който се сещам и мисля най-много за историята,денят,в който си задавам най-много въпроси и се чувствам горда.
Нито 3ти март,нито 9ти септември ми влияят чак по този начин.
Chanel,страшно кълнеш
Ти за първи път ли забелязваш този "феномен"?
И аз гледах от офиса /станах разбира се/, на улицата 10-20 човека спряха, даже имаше и деца, но една мацка мина най-демонстративно, все едно беше на модно ревю, оглеждаше се озадачена.
И аз гледах от офиса /станах разбира се/, на улицата 10-20 човека спряха, даже имаше и деца, но една мацка мина най-демонстративно, все едно беше на модно ревю, оглеждаше се озадачена.
А моето 3-годишно момиченце ревна и се уплаши от сирените. Добре , че бяхме на двора. Времето ми мина в обяснения и успокоения. Гушках я здраво и вътрешно благодарях, че не ми се налага да тичам към мазето, пазейки я от бомби. Както баба ми е тичала с майка ми. Настръхвам цялата от този звук ,
Спирам и ще спирам, додето съм жива, ще науча и децата си. Простаците да правят каквото си искат.. Празните им душици не ме вълнуват-
Моят град е достатъчно пълен с военни символи, децата ни си играят в паркове, чиито огради са направени от щикове и пушки, ежедневно Яна се катери по оръдия от руско-турската война. Обяснено и е, че са поставени там, за да ни напомнят колко лошо нещо е войната и че трябва да правим всичко възможно да не ни се случва пак. Най-простичко и тя възпроизвежда, че във войните умират хора, близки се разделят с близките си, хората обедняват и няма какво да ядат, болниците са пълни, хората са уплашени и тъжни. А Левски, Ботев и другите по паметниците са искали хората да живеят свободни и да няма война. Мисля, че това, плюс всички други чествания на 3 март, 6 и 22 септември, обесването на Левски, са достатъчни, за да ни напомнят, правят се паради и заря, изброяват се геройски загиналите и се почитат.
Затова и винаги този ден ми се е струвал малко поизмислен, малко наложен отгоре, понякога излишен. За мен си е само рожденият ми ден. Досега почти винаги съм заставала права, ако съм с детето също ще го направя и ще трябва после за пореден път да обяснявам защо и какво. Но си бях сама вкъщи и не го направих. Не излязох и на терасата, за да покажа на другите, че стърча в памет на героите. Тези неща се мислят и изживяват вътрешно, на вън го правим заради децата, за да им формираме тяхното бъдещо вътрешно. Това си ми е лично мнение.
На същия принцип - не съм сигурна, че трябва да се облича човек в черно като ходи на погребение. Това са културни и обществени норми, дошли някъде във времето, преди цвета на траура, на жреците, на отвъдното, е бил белият. Ако изпращам човек, който е бил весел, щур, обичал е живота и го е живял на макс, няма да ми дойде отвътре да се облека в черно. Може би бих го направила заради роднините му, ако държат на тези неща.
Затова и винаги този ден ми се е струвал малко поизмислен, малко наложен отгоре, понякога излишен. За мен си е само рожденият ми ден. Досега почти винаги съм заставала права, ако съм с детето също ще го направя и ще трябва после за пореден път да обяснявам защо и какво. Но си бях сама вкъщи и не го направих. Не излязох и на терасата, за да покажа на другите, че стърча в памет на героите. Тези неща се мислят и изживяват вътрешно, на вън го правим заради децата, за да им формираме тяхното бъдещо вътрешно. Това си ми е лично мнение.
На същия принцип - не съм сигурна, че трябва да се облича човек в черно като ходи на погребение. Това са културни и обществени норми, дошли някъде във времето, преди цвета на траура, на жреците, на отвъдното, е бил белият. Ако изпращам човек, който е бил весел, щур, обичал е живота и го е живял на макс, няма да ми дойде отвътре да се облека в черно. Може би бих го направила заради роднините му, ако държат на тези неща.