Прераждане, карма и живот след смъртта...

моми4ета
аз  до преди седмица и половина бях бременна мъжът  ми се радваше  и казваше  на  вси4ки   само аз  сякаш нещо ми  казваше  не се радвай .На прегледа  лекаря  казваше  вси4ко е наред   ,а  аз вътрешно  си знаех  4е нещо  ще стане   не мога да опиша   болката   ,но бях тъжна   а  исках  бебето.Съфорумки ме питаха защо не си сложиш  линийка  за  бебето  ,а  аз не можех  защото  4уствах  ,4е  не трябва .и  преди седмица отивам  на поредния преглед и   само докато лекаря  каза  утре  рано за иследване   знаех  4е    нещо   не е  наред  .На беб4о му  беше  спряло   сър4ицето  Сякаш  вътрешно ми  казваше  ,4е  ще си иде  и няма  да го  видя  .

bobynka   ,съжалявам за голямата ви загуба!Дано скоро се похвалиш с нова прекрасна бременност и този път предчуствията ти да са позитивни! Прегръщам те и кураж,макар че болката и мъката те задушава,трябва да намериш пътя да продължиш-заради детенцето,което има нужда от майка,заради съпругът ти,които има нужда от любяща съпруга,заради твоята звездичка на небето,заради теб самата!

  При нас скоро ще стане една година от загубата на свидните ни първородни рожби и макар ,че съм отново бременна ме боли все така силно!На скоро сънувах,че съм бременна и чакаме момиченце,а ние знаем от декамври месец,че чакаме момче!Дори името ѝ от съня си запомних,не знам какво да си мисля-така се изплаших...

elisalou,благодаря   ти за  силните  думи  ,ако  го няма това  форум4е  не знам как бих понесла  вси4ко  .Вси4ки ние  сме  белязани от съдбата макар , 4е никоя от нас не го заслужава  Сега не  бива да се притесняваш   за съня  си  не мисля , 4е  е нещо лошо дори съм  4увала  ,4е ако сънуваш  мом4е  ще имаш моми4е и  обратното 

Здравейте, аз вече писах и в друга тема, но сега като изчетох постовете тук си спомням, че сънувах странен сън преди да се случи всичко. Не помня точно какъв беше( може би подсъзнателно съм искала да го забравя), но 2 дена след като родих сънувах, че съм родила и бебето е живо и сестра ми, която си е  жива, го носи към болницата, а то нещо не искаше да се храни, имаше и други хора, но ми е мнго размътено, мисля че беше чичо ми, който почина миналия август, но наистина доста размазано помня.
Иначе от миналия четвъртък вечерта, когато бебчо почина, тук при нас не спря да вали до снощи. Снощи нашето 16 год кученце е починало във същия час ( 21ч30), в който установиха , че бебчето няма пулс, т.е на седмия ден, а ние бяхме при личната ми лекарка до 21ч и когато излязохме от кабинета аз се бях успокоила,че е нямало какво да се направи и дори се усмихвах, защото тя ми говори и малко като психолог. И тая сутрин... слънчице, казах си че Топси ще пази Надежда и ще си играят заедно.

Здравейте, не знам дали тук е подходящата тема да ми пиша тъй като никога преди не съм вярвала на подобрен род неща, но от скоро започнах да се замислям...Преди 6 дена загубих моето момиченце, което беше само на 2 месеца, но за съжаление се роди с много малоформации и нямаше шанс за живота. Преди 4 месеца загубих и любимата си баба, която ме е гледала цял живот и която най-много от 5 внуци мен е обичала и най-много моето детенце искаше да види преди да си отиде. За съжаление обаче не можа да я дочака и в края на шестия месец от бременността ми почина. Всички ми казаха да не ходя на погребението, но аз знаех че ще съжалявам ако не отида..щях да се чувствам виновна. След около седмица ме приеха в болницата с кървене, но уж ме стабилизираха (казвам уж защото точно тогава никой не разбра че съм направила инфекция и че плода се е заразил). Изкарах си аз така още два месеца на легло в нас като мислих че всичко е наред. Да ама не...10 дена преди да родя пак бях приета в болницата и тогава рещиха да направят секциото по-спешност, месец преди термина. Най-интерсното е че дена преди операцията сънувах моето момиченце в бяла рокличка. Беше толкова красива, аз я прегръщах и се смеехме с нея. Не обърнах внимание на този сън изобщо. Малко след като се роди ми казаха че няма шанс да оцелее и преди 6 дена почина. Сега като се обърна назад и си мисля дали трябваше да ходя на погребението, дали тогава не предизвиках аз сама съдбата...Каква е тази поличба за бременна на погребение. Никога не бях чувала подобно нещо. Мислите ли че аз сама предизвиках това което е случи с детенцето ми...

Не, joli24, не мисля, че сама си предизвикала съдбата. Напротив - старала си се да направиш всичко най-добро за твоето бебе. Повечето от нас не са ходили на погребения, докато са били бременни и въпреки всичко са загубили рожбите си.

Освен това множествените малформации обикновено се появяват доста по-рано през бременността - от шестия месец нататък детето главно наддава на тегло, всички органи и системи вече са му оформени.

И не се поддавай на чувство за вина. То е разрушително за теб самата. Не ти помага да станеш по-добър човек. Можеш да си направиш някакви изводи, но не живей с вина. Прости си.  

Не знам как ще живея без нея, толкова ми е празно..не е минала секунда да не мисля за това.  Вината търся в лекаря, защото е можел да го види това, можеше по-рано да направи аборт ако трябва. Пак щеше да ми е празно, но нямаше да е чак толкова. Сега след като я носих осем месеца, родих я, видях я и душата ми крещи болка. Защо Господ е толкова несправедлив да взема децата на тези които толкова силно ги искат, а на тези които не ги искат и ги оставят къде ли не и не се интересуват от тях, защо на тези майки им дарява това щастие.

Мила joli24, дай си време. Няма как да не ти е празно и болката да не е мъчителна. С времето ще се научиш как да живееш с тази болка е да вървиш напред. Ще имаш и друго детенце, то ще ти донесе утеха. Прегръщам те, миличка, бъди силна.

Joli, съжалявам за загубата ти. Аз също станах суеверна след 2 загуби /и двата пъти бях ходила на погребения на близки/ и третия път не стъпих на гробищата. Не, че вярвам, че това е причината за здраво бебе или пък за проблемите с предишните, но понякога в народните поверия може би има някакъв смисъл. Така или иначе всичко вече е минало, вероятно така е трябвало да се случи, никой не заслужава живот в болки и страдания. Дано следващия път да не ти се и наложи да ходиш на гробищата.

Мила, много те боли...човек винаги търси вината в себе си.Ако нещо е предизвикало това, в никакъв случай не е погребението, Лилибон е права, малформациите най-често стават в първите месеци, я с безобидна хрема или с безобидни капки за нос, които си слагаме или....кой знае с какво и от какво...чисто физическа причина има и тя  не зависи от съзнателните ни действия...
Друг е въпросът защо е трябвало да се случи. С това трудно се примирява човек, но казват, че е трябвало да се случи, че сме знаели евентуално за това още преди да се родим...

Благодаря ви за подкрепата  знам че не трябва да обвинявам себе си, защото в крайна сметка за това всеки е специалист в някаква област и аз съм се доверила на лекаря си, но уви...той предаде доверието ми. Знам че ще прозвучи глупаво, но имам понякога чувството че моето ангелче ме гледа от небето и ме обвинява за това което му причиних...тя толкова силно риташе с часове, никое от момичетата с които лежах в болницата не беше така, а аз си мислих че си играе и ще е доста палава, а тя миличката е казвала "Помощ мамо извадете ме от там, задушавам се". Тази мисъл не ми дава мира!!!

Ох, и при мен беше това силно ритане, едва ли точнотова означава, просто са страдали, още в утробата, краткият им живот също не ще да е бил лек.Мисли си - сега няма болка, не те обвинява...

Думите  са безсилнни  затова  ви   прегръщам,   моми4ета

Здравейте момичета,
joli24 мила толкова много съжалявам за загубата ти  

След смъртта на детенцето ми в главата ми беше пълна с хиляди въпроси. Същите които занимават и вашата мисъл... най-вече ЗАЩО... Чувствах се като затворена в стая без врати и прозорци. Примирена че няма да намеря отговори и потънала в мъката си стигнах до извода, че трябва да намеря вътрешната си сила и да се опитам да видя бъдещето без моето малко момченце. Чувствах се като затворена в стая без врати и прозорци. Реших да направя опит да си помогна сама доколкото мога, защото не отворим ли ние самите съзнанието си, никой не би могъл. Попаднах на книгата на Майкъл Нютън за "Пътят на душите". Вероятно има почернени майчета, които няма да възприемат тази трактовка за съществуването ни. Но аз намерих искрица утеха в нея. Тя затвърди вярата ми че децата ни са на по-добро място... и че вероятността да се срещнем отново в този живот е голяма. Естествено тази книга не е панацея. Мъката продължава да е верен спътник и сълзите намират своя път... но вече живея с мисълта, че пак ще се срещна с детенцето си в свят където няма болка и мъка.
Прегръщам ви

Неутишима  преди три месеца и аз попаднах на тази книга (те всъщност са две книгите на този автор),прочетох ги на един дъх...Но истината е че имах нужда от нещо такова,за мен книгите и форума се оказаха спасителните ми сламки...от това да не се побъркам тотално!Иска ми се да вярвам че думите  на автора са истина и нашите ангелчета ще се върнат при нас за да стоплят сърцата ни(като следващите ни бебенца)!