Обичам децата. Винаги съм ги обичала, години преди да имам собствено, още, когато самата аз бях дете. Не знам какво е това следродилна депресия, не знам какви са тези хормонални бури по време на бременността, не знам какво е това отегчена майка, дето само си мисли, че кариерата й отива "на кино" по време на майчинството. Знам, че изживявам едни от най-щастливите си години.
Всичко това е факт. Факт е обаче, че синът ми е ужасно привързан към мен. Вкопчен - и в буквален, и в преносен смисъл. На ден сигурно изкрещява около хиляда пъти "мама". Само да ме загуби с поглед и става неспокоен, несигурен.
Живея във фамилна къща, с много желаещи да ми помагат в майчинството. Съпругът ми също е прекрасен баща. Само, че всички останали се възприемат от Иво като някакъв фон, дежурни клоуни за минути по-различно забавление.
Невъзможно е да заспи при друг човек. Събуждането в стая, в която ме няма е последвано от безутешен плач, докато не се появя. През деня пак може и да се случи да излезна без да бъде забелязана драматично липсата ми , но вечер е почти невъзможно. Ако случайно се събуди и ме няма, всички баби и лели на света не могат да го успокоят, докато не се върна и не го прегърна.
В същото време е усмихнат, дружелюбен, има си вече и приятелчета, с които си играят. Едно единствено трябва да е налице-моето присъствие.
Засега това не ми пречи. Привързаността на мен самата не ми тежи. Страх ме е обаче да не е в тежест на детето след година, година и половина, когато най-вероятно ще трябва да се върна на работа. Професията ми е динамично развиваща се и не мога да си позволя да ме няма много време.
Нормално ли е всичко това за дете на годинка? Притеснявам се, че той е такъв от раждането, привързаността се увеличава. Адаптират ли се после такива деца в детските градини?