Любими откъси, мисли и пасажи от книги, стихове, с които живеем

"Толкова малко любов има между хората. Който умее да обича, не би трябвало да прави нищо друго...."

Не помня кой го беше казал. И моят тефтер, в който записвах любими мисли, сентенции и цитати от книги, е в родния ми дом, на 330 км от мен. Но когато следващия път отида там, ще го намеря и ще го взема със себе си.

"В тази бяла лунна тишина
кой ли свири Лунната соната
и разплаква бледата луна
и я сваля до стъклата

Притвори прозореца, мълчи
в долния етаж едно пияно,
свири много тъжно
Не плачи!

Не плачи затворено сърце
и при теб ще дойде светлината.
Чувай, долу две добри ръце,
тъжно свирят Лунната соната"

Дамян Дамянов

Дано не съм объркала някой от куплетите. Цитирам по памет отпреди 5-7 години.

"... Той се усмихна, вгледа се в нея за миг и бързо се отдалечи. Катрин остана загледана в него, докато ставаше все по-малък сред сенките и дърветата, знаеше, че ако сега се обърне, ако я повика, тя ще хукне към него. Нямаше да има друг избор.
Нют спря. Обърна се. И я повика.
- Катрин! - повика я той.
Тя хукна към него, прегърна го, не можеше да говори."
Из "Дългия път към вечността" от "Добре дошли в маймунарника" на Кърт Вонегът

 "В бурята, природата достига мотивите на най- високата поезия "
 Иван Вазов  "Под Игото"

hakunamatata, благодаря, че ни припомни за Албена!

Снощи се чудех дали да цитирам това, но вече няма да се въздържа.
"Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне.
Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си.
Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на
звездите."  Пак Йовков.

Ако

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен - не сееш клевети;
или намразен - злоба не спотайваш;
но... ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха - зъл предател
еднакво със триумфа - стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка - и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв - и почнеш нов градеж;


Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени - да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца - своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой - ще бъдеш мъж!


Ръдиард Киплинг



Имаше и по-хубав превод, но сега не мога да го намеря

Поздравления за темата.


Паулу Куелю
"Нужно е да поемаме рискове.
Ще можем да си обясним чудото на живота само тогава, когато позволим на неочакваното да се случи.

Всеки ден Бог ни дава освен слънцето и един миг, в който можем да променим всичко онова, което ни прави нещастни.
Всеки ден се преструваме, че не разбираме кога настъпва този миг, че той не съществува, че днешният ден е същият като вчерашния и няма да е no-различен от утрешния.
Но който внимава, ще открие вълшебния миг.
Той може би настъпва сутрин, когато заключваме вратата или пък е в моментното мълчание, възцарило се след вечеря, в хиляди други неща, които ни се струват все същите.
Този миг съществува — това е моментът, в който цялата сила на звездите прониква в нас и ни позволява да вършим чудеса.
Понякога щастието е благословия, но в повечето случаи е завоевание.
Вълшебният миг на деня ни помага да се променим, кара ни да тръгнем и да търсим мечтите си.
Ще страдаме, ще преживеем трудни моменти, ще се сблъскаме с много разочарования - но всичко това е преходно и няма да остави следи.
Затова пък един ден ще можем да погледнем назад с гордост и вяра.
Горко на оня, който се страхува да поема рискове.
Той може би никога няма да изпита разочарования, нито пък ще страда като тези, които следват мечтите си.
Но когато погледне назад - защото все някога поглеждаме назад, - ще чуе сърцето си да казва: „Какво стори с чудесата, чиито зрънца Бог пося в дните ти? Какво стори с дарбите, които твоят Учител ти повери?
Погреба ги в дълбока яма, защото се страхуваше да не ги изгубиш.
И сега единственото, което ще оставиш след себе си, ще бъде сигурността, че си пропилял живота си."
Горко на оногова, който чуе тези думи.
Защото ще повярва в чудеса, ала вълшебните мигове в живота му вече ще са отлетели." 

Паулу Куелю

И още, умишлено не използвам бутона редактирай.


“Не се заблуждавай, че щом някой се опитва да те утеши, той живее безметежно сред простите и нежни думи, които понякога ти помагат.

В живота му има много трудности и тъга, далеч надхвърлящи твоите.

Как иначе би намерил подобни думи!?!"

Подписът на Искрица Надежда, преди време.

Приказка за стълбата


"Кой си ти?" - попита го Дяволът.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"

Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."

Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.

"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"

Дяволът се усмихна:

"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."

"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."

Дяволът пак се усмихна:

"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"

"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."

"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"

Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:

"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"

Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:

"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"

Момъкът отчаяно махна ръка:

"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"

Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"

Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:

"Виж голите им кървави меса!"

"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!

"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."

"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"

Момъкът махна ръка:

"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."

Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.

"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"

"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

"Да бъде! Вземи ги!"

. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

Христо Смирненски

"Освобождаването от лошите навици е въпрос на воля. Оправиш ли главата, тялото няма къде да се дява"
 "Присъдата", Джон Гришам

"Никога не трябва да съжаляваме за някакво лекомислие... Лекомислието е качество на истинските философи. Моля ви, вижте го в контраст с тежкомислие! Тежко мислят тъпите и мрачните хора."
Мостович- "Морал"

"Аз не обичам шумния патриотизъм, той крие зад разветите си знамена по-скоро омраза към чуждите народи, нежели любов към своя народ. Може и да греша, но не мога да повярвам на човек, който крещи на площадите,че обича майка си..."
Стефан Цанев

Два откъса, който ме впечатлиха преди доста години. От "Петата планина" на Паулу Коелю:

"Жената извади от ръкава на дрехата си глинена плочка, върху която беше написано нещо.
"Какво означава?", запита я Илия. "Това е думата любов".
Илия взе плочката в ръце, но не му достигна смелост да попита защо му я бе дала. Няколко чертички върху парче глина съдържаха в себе си причината звездите да продължават да изгряват на небето, а хората да съществуват на земята. Той понечи да и върне плочката, но тя не поиска да я вземе обратно.
...
"Известно ми е какво означава думата, която си написала", каза Илия, като прибра плочката в гънките на плаща си. "Ден и нощ се боря срещу нея и въпреки че не знам какво събужда в сърцето на една жена, знам какво може да стори с един мъж. Не се боя ни най-малко да застана срещу царя на Израил, срещу сидонската принцеса, срещу Съвета на Акбар, а тази едничка дума любов предизвиква у мен ужасен страх. Преди ти да я напишеш върху плочката, очите ти я бяха написали в сърцето ми."... "

и пак оттам:

"Душите, подобно на поточетата и растенията, също се нуждаят от дъжд, но по-различен дъжд: дъжд от надежда, от вяра, от нещо, заради което си заслужава да живеят. Когато не вали такъв дъжд, всичко в душата умира, въпреки че тялото продължава да живее. За такъв човек би могло да се каже, че в тялото му някога е имало душа."