Ще се постарая да бъда кратка, макар, че емоциите напират отвътре на талази.
Беше през 1990 година, когато бях в 9 клас и по непомня вече каква програма ни заведоха от училището в дом Майка и дете в Стара Загора. Разпределиха ни по 5 ченика във всяка стая. В стаята в която влязох имаше около десетина дечица на по 3-5 годинки. Помня, колко объркано ни гледаха и не знаеха, какво трябва да правят. Единственната, която говореше беше възпитателката им която ги подканяше да дойдат при нас да се запознаем. След около 5-6 минути, малко несигурно започнаха да се приближават първите 2 дечица. След тях запрестъпваха и други. Имаше и такива, които се скриха зад пердето. Изведнъж някой ме побутна за крака и когато се обърнах, видях най-напред 2 огромни лешникови очи. Те ме гледаха плахо, но в същото време и спокойно. Тя се казва Виолета - поясни възпитателката. Виолета беше много красиво дете да не казвам невероятно красиво. Спомням си, че още веднага се запитах, как е възможно да се остави в дом такова красиво и нежно създание. И докато премислях всичко това, тя изведнъж ме попита : "Ти дойде да ми станеш мама ли?" Аз успях да се сдържа. Ревах после, след като бяхме излезли навън. И докато излизахме тя попита, кога ще дойдем пак. Това беше отдавна. Не знам защо, но от тогава от време на време виждам тези очи и този поглед, а и чувам тия нейни думи.
После ми се наложи да работя с деца сираци от Коми. Бяха ги довели за цялото лято в България. Стояха 2 месеца в Хисаря, а после ги доведоха при нас в Камчия, където аз работих като екскурзовод. Ходихме на няколко екскурзии и проведохме няколко мероприятия. Те бяха на различна възраст от 7 до 16 години, но всичките бяха толкова любвеобвилни и общителни и толкова жадни за внимание... А една сутрин, като ме срещнаха след закуска по-малките ме наобиколиха, като ми прегръщаха краката и едно от тях простичко ме попита: "Може ли да те наричам МАМА?" И другите изведнъж подхванаха: "И аз и аз". А аз не знаех какво да им отговоря защото душата стенеше от болката, че не мога да им бъда наистина Истинска мама.
Докато пиша това, на една ръка разтояние до мен спи моя дългоочакван 5 месечния син. Най-прекрасното чудо на света за което благодаря на Бог. Но може би, като резултат от всичките гореописаните събития аз от известно време обмислях решението да си усиновим детенце. Внимателно подпитах мъжа си и се оказа, че той не би имал нищо против. Така се зарадвах и изведнъж ми стана така леко и спокойно на душата. Явно това е, което трябва да направя още в моя живот - да помогна на едно изгубено човеве да намери своята МАМА. И ТАТко също.