Животът ми, вятърна мелница...

Хм, 34 пъти видяна и нито един отговор! Наистина ли никой няма отговор на тези въпроси или не си ги задавате? Или пък се стряскате от отговорите...

Непрекъснато ми се върти в главата нещо, което видях в подписа на една потребителка :
"Животът е това, което се случва докато правим планове за живота."
Засипала съм се с толкова планове за бъдещето и си припомням това нещо и се тормозя, че не живея живота си на момента, а планирам бъдещи събития.
За мъжа 90% сигурно бих избрала същия.
Професия - харесвам моята си, но ако сега тръгвах да уча бих реализирала стара мечта да стана лекарка. Затова определено съжалявам.

  Равносметки не си правя много-много, докато условията ми на живот, развитие и лична реализация ме задоволяват. Почвам да ги правя, когато нещо не е по вкуса ми, и се опитвам да го променя, като всеки човек. Е, не винаги ми се отдава.  ...но в повечето случаи  .

Иначе винаги съм искала да имам повече от едно дете. Имам.  Да живея добре и в хармония и разбирателство. Успях  Имам още планове. Дерзая 

Ами и аз все правя планове, в един момент сигурно ще се сабудя дърта;) и така..Добре си живея, но човек винаги иска още, не вярвам някой да каже, че се е осъществил отвсякъде. Мъжа пак бих си го избрала същия, и пак сигурно понякога ще си страдам от същите проблеми. Деца искам още, но млада съм, има време Професията ми не е лоша, но мисля,че се обърках с нея, трябваше друго да уча..но незнам какво хаха. За жилище още трябва много да се бачка и драпа. А колко често ми се иска да не живея в бг, да видя много места, колкото пъти съм била извън бг (не на екскурзия, а на бач) винаги съм се чувствала много жива и е голямо предизвикателство. Но най-важните неща ги имам, само че най-важните неща- здравето - моето и на близките е преходно нещо..ей това е най-скапаното, но това е живота. И доста често ме е яд, че не се отдавам напълно на моментите, и с повечето от нас е така, притесняваме се за глупости, затъваме в битовизми, абе човек по правило не цени, каквото има.

Е хайде аз ще бъда честна и ще си призная. Когато бях малка  си представях живота съвсем по друг начин. Понеже бях много амбициозна, динамична, буйна, дива, луда глава и си представях че ще бъда успяла, ще се реализирам в театъра, ще имам три деца, ще пътувам много, ще се оженя за мъж чужденец и рокаджия. Но сега съм си в къщи отдадена на дъщеря си, семейството си и любимия, любимите хобита и пр. Наистина с годините възгледите ми се промениха и съответно и желанията. 

В различните периоди от живота си човек мечтае за различни неща.Като дете съм имала едни мечти, после други..."Животът е това,което се случва,докато мечтаем за бъдещето."-така съм я чувала.А в едно предаване на Миглена Ангелова чух следното: "Бях млада,имах мечти.Е,повечето не се сбъднаха,но добре е ,че ги имах."Имам повечето неща,за които съм мечтала:добър съпруг,две деца.Никога не съм искала някаква професионална реализация...Някаква кариера. Мисля,че само талантливите хора могат да говорят за кариера,всичко останало е само работа,с която осигуряваш прехраната си и прищевките си.Е,мечтая си и за пътешествия има много места,които искам да видя,но...има време!С една дума,доволна съм от живота си.

Като дете си представях 2000-та година като някакво разделение между сега и после. В мислите си за после бях омъжена и имах две деца, до там стигаха детските ми представи. 2008-ма не съм омъжена и нямам деца все още. Само тези представи за живота ми се разминават.
Иначе съм доволна от начина, по който се развиват нещата за мен в момента. Естествено, има какво да искам още, но не се стремя към него, пренебрегвайки каквото имам сега.
Понякога се замислям: "Ако тогава не бях направила така, а онака..." как ли щеше да се развие животът ми? Понякога ме е яд, че не съм преценила по-добре нещата, можело е да стане еди-как си, но в същото време се сещам, че тогава нямаше да имам тези приятели, този мъж, животът ми щеше да е друг. Не знам дали щеше да е по-хубав, затова живея този, който имам и се стремя да не "разсмивам Господ, като му разказвам плановете си".

Имам всичко, което ми трябва zа да бъда щастлива. Колкото и смешно да е zавърших това, zа което съм си мечтала от малка. Към средата на първи курс раzбрах, че това е професията, която ще ме прави щастлива цял живот и до ден днешен е така  . Това, че ще живея в чужбина дори и не съм го сънувала, но така се получи и съм много щастлива. Съпругът си не го сменям zа нищо .
Та точно по темата щастие си говорихме миналия месец и стигнахме до иzвода колко ни е добре... Раzбира се, че има неща, които ни се иска да постигнем, но ако вzемем сега да си иzпълним всички мечти, то тогава живота ми ще стане скучен. Помня, чЕ имаше един такъв момент, в който искахме да си намерим хубава работа и да си купим кола. Като купихме колата около 1 месец се чуствах отчаяна, че вече няма zа какво да мечтая  
По въпроса zа децата... ние тепърва почваме  

Я да си помисля хубавичко... Омъжена съм щастливо, имам си прекрасно детенце (на още едно няма да се разсърдя  ), не живея зле, но не тъна и в разкош. Това са все нещата, които съм искала. Работата можеше и да е по-хубава, но и с тази не ми е зле. Нещото, за което никога не съм допускала, че ще започна да желая е да напусна родината си и да се установя в друга държава, но и този момент настъпи преди няколко години. Та така, сега си търсим работа в чужбина с моя мъж, за да се махаме от тука...

Като дете, е по-скоро в ранните тийн години имах план за живота - да следвам /какво точно нямах представа/, да си намеря работа която да ми е приятна и да задоволява потребностите ми, до 25 да си поживея /под поживяване разбирах дискотеки/, на 25 да се омъжа, до 30 да родя двете си деца, с каква разлика също нямах преддстава. Е, какъв да бъде съпруга ми си имах представа, като основното бе качества на личността - търпение, такт и т.н. Като се замисля сега, нямах план за изграждане на дом, за придобиване на жилище, изобщо бях изключила за това, макар да си представях как след пълнолетието си се изнасям от къщи и поемам живота в ръцете си. 

Та плановете ми се разминават с плюс-минус 1,2 години общо взето, ама честно казано с това вече съм се примирила, защото с всичките ми планове става така, някак си точното време на реализирането им или се бави или подранява. Дали разсмиваме господ не знам, ама аз плановете си рядко ги споделям преди да се реализират /изключение правят пряко засегнатите от тях, де/. Та точно на 25 се омъжих и родих първото си дете, е вече съм на 30, а сега ще раждам второто, следвах както исках, но докато избера точно какво ... трудна работа се оказа.

Съпруга си определено бих си го избрала същия - не само защото отговаря на детските ми представи и мечти, ами и защото в един момент от живота си /малко преди да навърша 25/ бях абсолютно сигурна, че това е мъжът с когото искам да прекарам остатъка от дните си и чийто деца искам да родя, само дето не знаех, дали той също ме иска  .

Не съм правила планове какво семейство,колко деца да имам.Имах прекрасни у4ени4ески години,живях си щастливо при мама и татко.И сега много ми помагат.Не,4е го о4аквам.Смятам,4е всеки като е решил да прави семейство трябва да е независим от родителите си .Относно професионалната реализация-у4их това,което исках,работя по специалността си,но не ми е достатъ4но заплащането и затова се ядосвам,4е не у4их друго.От друга страна в университета срещнах, надявам се,мъжа на живота си.Правя планове за 2 деца,но не знам дали ще се полу4и.То трудно се полу4и и едно и то по 4удо.Но като цяло вятърната мелница на живота ми засега се върти добре.Дано господ бди над вси4ки,4е всеки ден такива изненади има...Даже и в4ера бях доста стресната,да не кажа уплашена.

Като малка си мечтаех да стана принцеса...не станах.
След това имах планове (или по точно родителите ми имаха) да стана лекар, да лекувам хората, да ги спасявам....и това не станах.
Много глупости съм правила, но за нищо не съжалявам.
Сега като гледам назад, съм доволна от това което съм постигнала.
Радвам се на професията си и на кариерата, която градя. Развивам се професионално.
Имам прекрасно семейство, едно малко слънчице ме чака вечер в къщи, и ме кара да се чувствам напълно реализирана и в личен план.
Единствено, което все още мога да осъществя, от плановете си като дете, е да имам три деца.
Дано успея !
 

Животът ми от ден на ден ми се вижда все по-противен и безумен. Не е просто като да не ми върви- всичко се сгромолясва, като пясъчен замък, подритнат от босо краче. Засилила съм се към голямата депресия със страшна сила и май не ми се излиза от там. Искам да заспя и да не се събудя повече, искам да ме няма.

 Животът ми изобщо не е това, което си представях че ще бъде. Аз съм прекалено импулсивна и често ми се приисква нещо, което е на  другата крайност от това което съм желала първоначално. Харесвам цялата неразбория около себе си. Саможива съм и не съм се оставяла да падна духом. В общи линии имам две спечелени битки с живота, това ми е голямата гордост. След победите зная, че няма нещо с което няма да мога да се справя. Харесвам си живота-напрегнат, объркан понякога, напарво токсичен откъм емоции...моя си живот.

Животът ми в детските представи и този в настоящия момент са абсолютно различни. Като дете исках да стана учителка или полицайка (професията на мама и тате) - съдбата избра друго. Исках да живея в къща с двор и многоооо кучета - отново не се получи. По детски план трябваше да имам детска градина у дома - пак неуспех. . Мога само да добавя, че съм доволна от живота си - имам чудесно семейство, едно малко съкровище, хубава работа и прекрасен дом.

Така, както живея ,ми харесва...Имам мнооого планове, а неудоволетвореността ми понякога идва от това, че всичко при мен се случва много бавно, и след много труд-с тези темпове ще си умра с мечтите.А моите, давам си сметка , са безумни-искам да управлявам старчески дом, да имам хотел за гейове, да работя на презокеански лайнер. Предполагам, смешно ви е , ама мечти,....кво да ги правиш, освен да вървиш към тях...Всичко друго, което съм желала в личен и материален план, имам, но желанието ми за още  не спира ...
 Имала съм още по-неконтролируеми амбициии, но с ражданите на децата се "приземих", а и животът от време на време ми напомня, че да си максималист носи по-скоро неудоволетворение, а малките радости-върховно щастие.

Такъв е, какъвто го исках. Имам прекрасно лудо семейство. Всеки си е гламав по свой начин, а тримата сме невероятна комбина.
Забременях точно, когато започнах да ставам разпознаваемо и уважавано име в професията ми, но не съжалявам. Имам невероятна способност за адаптивност, ще се върна.
По-малко пътувам, отколкото искам, но стоенето на едно място не ме отегчава. Пазя си приятелствата, къткам си любовта и се опитвам да харесам и останалия свят.
Нямам свръхамбиции, неосъществими мечти и мигове, които смятам за пропуснати.
Общо взето съм щастлив човек, но дано да не ми мине черна котка път...

Много хубава тема Хелън.
Замисляла съм се често над въпросите, които си поставила. Сега пак се замислих и мислено си отговорих на тях.

Правя си равносметка разбира се.
В професионален план мисля, че бих могла да се справя по-добре, защото мога много повече. Напоследък нещата не ми вървят по начина, който искам, успокоявам се че " всяко зло за добро " , една врата като се затваря се отваря друга.
Нищо от детските ми планове и мечти не се сбъдна, такова каквото си го представях, хората казват че човек помъдрявал с времето. Според мен просто се примирява и се опитва да се адаптира по-добре, за да направи ежедневието си малко по хубаво.

В момента чувствам, че имам малко още до постигането на всичко, което съм искала, но то е в професионален план. Иначе планове относно брак и семейство не съм правила - просто съдбата изпрати мъжа ми на пътя ми. В личен и семеен план нямам какво да искам повече освен здраве за всички ни. Определено съм доволна от живота си, като си направя равносметка.

Всяко момиче (или почти) си мечтае да стане булка... Еми живот и здраве скоро и аз ще стана  После си мечтаем за деца... да сме живи и здрави, и късмет да имаме, ще си родим... само че нещо ми липсва... Не е професионална реализация, за мен парите са средство а не начин на живот... но ми се струва че може и повече (но не знам какво  )... не знам как е след като се появят децата, но все си мисля че тогава малко или много ще спрем да живеем за себе си и ще почнем да живеем за тях... а ми се ще още да си поживеем... Някой ще каже - не бързайте с децата... но пък ние си мечтаем за деца... единственото което ни спира в момента, е че искам на сватбата си да мога да играя без задръжки и че след това ми предстои операция, която ще е лека, но лекарствата покрай нея няма да са много подходящи ако съм бременна... Отплеснах се... Но да - искам повече от живота и когато разбера какво точно искам ще се постарая да го постигна...  все пак човек един път живее и трябва да живее като за последно

До момента животът ми се е развил общо взето така, както съм си го представяла като малка, включително упражнявам професия, която бях посочила като мечтана в едно съчинение още в пети клас. Завършила съм това, което съм искала от детството си. Само че се оказа, че представите ми за професията и реалността доста се разминават, така че не бих казала, че съм осъществила напълно мечтите си. Иначе-в личния ми живот няколко пъти се е случвало да постъпвам по начин, който е изненадвал мен самата. Правила съм неща, за които не съм допускала, че ще се случат и дори съм осъждала мислено. Оттогава съм се научила да не съдя прибързано хората, защото отстрани нещата изглеждат едни, но докато не си изпаднал в дадена ситуация е лесно да теоретизираш. Щастлива съм с избора си на партньор, но това е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на съзнателно проявени усилия при търсенето му. Не всичко в живота ми е идеално, но съм благодарна за това, което имам и не се отказвам да градя планове за бъдещето.

Напоследък често си правя равносметки... Това, което съм успяла по детските си планове е твърде малко-висшето образование и раждането на дете на прилична възраст (не исках да раждам твърде млада). Животът ме научи на нещо, което никога преди не разбирах, а именно , какво е "сляпата неделя". Така ме беше заслепила, че се оказах в някакво състояние, което не мога да опиша,  няколко години. Пропуснах много неща, но пък имам време да наваксам. Мисля, че и ценностната ми система доста се промени, въобще възгледът ми за живота.

Правила съм си равносметка и сметката от нея е, че абсолютно нищо в живота ми не е както съм го планирала в детските си мечти. Обаче така ми е добре. Те мечтите и целите се променят във времето. Не съм си и помисляла, че ще живея в този точно град. Заричах се, че първо ще завърша и тогава ще се женя-омъжих се във втори курс. Исках кариера и после чак деца, но това се оказа най-трудната част. Детето дойде много трудно, а от голяма кариера се наложи да се откажа в името на други неща. Не съжалявам за нищо. Ако мога да се върна назад сигурно пак така бих изживяла живота си пък каквото-такова. Мисълта ми беше, че при мен има огромно разминаване между детски блянове и настоящата действителност.

Аз пък съжалявам за някой неща, ако имам втори шанс, бих живяла по друг начин, но пък тогава сигурно бих съжалявала за настоящия си начин на живот.

Не е това което съм си представяла, но е добре. Естествено ако мога да върна нещата назад бих променила нещичко. Осъзнавам че най важно е здравето- моето и на близките ми хора.

Много ми е интересно да ви чета! Благодаря ви, че разказвате тези неща за себе си

Нека да кажа и аз за мен. Като дете исках да стана лекар и май само това е нещото, което не стана, от това, за което съм мечтала. Исках и имам съпруг, който е толкова безбожно добър и ме обича, че имам това за даденост и понякога го подценявам. Исках като дете да имам трима сина когато стана майка, големи и красиви и много да се гордея с тях. Имам ги! Исках готино семейство, не като това на майка ми и баща ми с вечните скандали за нищо, и се постарах да го направя такова. Имаме собствен дом и добри перспективи пред себе си. Не живеем охолно, но не сме лишени от почти нищо. Работя на едно и също място от 20 години и познавам всичко и всички там. Животът ми е спокоен и пълноценен според всички мои приятели и колеги. Те често ми казват: "Ти имаш всичко, което един човек може да пожелае от живота!" но... не се чувствам удовлетворена. Нещо ми липсва и аз не знам какво е това. Може би е така защото наближавам четиридесетте, а тогава човек започва да прехвърля наум живота си и да го анализира, но и да се чувства някак неудовлетворен. Защото дома е спретнат, децата са пораснали, човека до нас е почти идеален, но ние не сме направили за себе си това, което сме искали! Оказва се, че повечето неща, които съм постигнала и сътворила в този живот, са били в името на някого, когото обичам. За себе си не направих нищо, но съм щастлив човек, нали?!

Аз не съм имала ясни мечти, в смисъл искам да стана такава, мъжът ми да е такъв, да имам толкова деца, домът ми е да е  и т.н.
Знаех, че искам да следвам, отнеме ми малко време да реша какво точно, защото почти всичко ми харесваше и бях добра. Ако мога да се върна назад не знам дали бих избрала друго - може би да , а може би не. На сегашния етап съм доволна в професионален план, не че понякога не ми се иска да захвърля всичко и да се заема с нещо напълно различно.
Мъжа не си го сменям, ако и да има какво още да се желае, но то винаги има. Дори се учудвам, че не останах стара мома.
Детето него пък не си го давам за нищо на света. Е, като бях аз дете си мислех, че ще имам един син и две дъщери близначки. Засега е само синът, но още не е късно.
Домът ми -  е, дори и не съм си мечтала за такъв, толкова е добре. Имам една стара къща в планината, която искам да си направя супер и продължавам да дерзая.
Пътешествията са единственото нещо, за което си мисля, че съм имала някакви мечти. Още ги имам, бих могла да ги осъществя, но сега пък ме е страх. Дестинациите са малко необичайни и затова страшнички.............
Та на този етап съм доволна от себе си, утре как ще е никой не знае..............

П.П. Никога не съм мечтала да съм булка с бяла рокля.

Dали защото много очаквах от живота си или заради друго, но нищо от това което исках нямам. А не исках много , бога ми. Прости нещица, но нищо в действителност не получих от тях. По ирония на съдбата получих това за което полагах най-малко усилия.

Кариера-нула. Пари-горе-долу. В момента съм на голям кръстопът.
за себе си съм приела факта, че давам 10 часа от денонощието си за работа, но за останалите плюс невероятните две седмици отпуска, си завися само аз.
Доволна съм, че не работя с въздухари, че не трябва да нося униформа или да отговарям на каквито и да е правила. Доволна съм, че мога да си позволя дребни удоволствия.


Не станах, каквото мислех, че заслужавам, но вероятно не ми се е полагало тук. Имам едно от три деца, на 30 съм, не се чувствам на 30, пукам като 20годишна, още ме вълнува хубава музика, интеесни картини или хубави книги. Знам, че живея живот, за който трябва да ходя да паля свещ... Но не го правя, значи, все пак, не ми пука и това е чудесно. Много давам от себе си да не се вземам на сериозно.

Не е най-лошият вариант, като че ли. Не, животът ми не е вятърна мелница, винаги е бил подчинен на стремежа да изпълнявам моите планове, старая се.

И при мен е така- с малка разлика- замъка съвсем е срутен,макар външно всичко да изглежда наред, е - само изглежда.
на фона на толкова мнения обаче, забелязвам че сме само две дето "мнооого ни се спи",което е хубаво. хубаво е хората да са доволни от живота си.

Стряскам се от отговорите. Направо се ужасявам. 

Хелън, мисля си, че когато правиш нещо за някой, който обичаш, всъщност правиш за себе си, за обичта си. Отговори си на въпросите какво те прави неудовлетворена, промени го.
Изглежда да имаш всичко, но човек най-добре си знае.

Понякога се замислям върху тези въпроси и благодаря на Бог или на съдбата, че мога да отговоря положително на тях.
Т.е. правя си понякога равносметка и установявам, че животът ме е придвижил точно там /или поне близко до там/, където съм искала да бъда.
Да, случват ми се и непредвидени неща, ужасни неща - никога не съм мислила, че мога да загубя дете, но изгубих първото си детенце, моя син. Имала съм и тежки моменти, в които съм се отчайвала - губила съм близки, оставала съм без доходи за кратко, приятели са си тръгвали и т.н.
Но... имам точно това, което си представях в детството - красив, висок и добър съпруг; близначки /винаги съм знаела, че ще имам/; домът, за който мечтаех /е, имам още доста ремонти и покупки по жилищата ни, за да заприличат на онези от мечтите ми/ е точно там, където исках; представях си как ще пътувам, ще работя с много хора, ще организирам различни мероприятия и имам наистина точно тази работа...
Да, в момента животът ми е това, което съм искала - живи и здрави сме, обичаме се, децата ми са прекрасни, работя любимата си работа, доходите ни са добри...
Единствено понякога ми се иска всичко да е или по-спокойно, или по-динамично, защото ми е трудно да намирам своя душевен баланс между сигурността и успокоението, което ми носят децата ми и дома ми и напрегнатостта, динамиката и нахъсаността, които ми носи работата.

Уууу чудесно нямам търпение да споделя. Когато бях малка исках да стана певица (кой не иска, пълно е сега с чалгаджийки по телевизията- всички са имали моята мечта ) е не станах певица, всъщност още нищо не съм станала. Исках да имам хубаво семейство, едно дете, висше образование, романтична любов разбиращ ме мъж...имам ги - студентка съм, имам бебенце на 2 месеца, имах страхотна любов, имам страхотен мъж, имах перфектна сватба с много подаръци аз обичам подаръците Надявам се да завърша сполучливо, надявам се да имам хубава работа- не като певица разбира се  Все пак живота си е живот... макар и на 20 години, които правя след няколко дена съм доволна от себе си и живота си... в крайна сметка най-важно е да имаш покрив над главата си и хляб в ръцете си... доволна съм

 Темата е страхотна.Част от мечтите ми се сбаднаха-завърших една от мечтаните специалности Балканистика-все още не работя,но се надявам в близко бъдеще да започна да прилагам наученото.Омъжена съм,имам страхотни съпруг и детенце и за момента това ми стига.има още какво да желая,но работя по въпроса.А и не всички мечти могат да станат реалност

Аз не си правя такива анализи. Досега съм била на много места и в много роли. И съм намирала щастие във всички, не съм имала нещастни периоди, дори, когато съм била нещастно влюбена, например.
Гледам да се чувствам добре, да имам планове, да са реални, да се осъществяват. Останалото в мемоарите ми след 40г.

Aко се възприемам като вятърна мелница, значи някъде извън мен трябва да е вятърът, от който да се влияя.
Разбира се, че ми се случват неща, за които не съм и предполагала, но не толкова, защото не съм ги планувала, а защото животът (банално) често има по-голямо въображение.
Не се правя равносметки, това би означавало да се чувствам на финалната права, а аз възприемам всичко като необходим етап.

Преди година и половина се замислих какво наистина съм постигнала в живота си. Имам навика преди всяка година да си поставям задачи и да ги "гоня" след това. С какъв кеф си ги задрасквам като ги постигна.
За мечтите. Един ден със съпруга ми се смеехме, не един подарък от свекъра ми за сватбата ни. Свекърът ми като виден часовникар ми подари един часовник. Един такъв дето се носеха на врата. Колко си мечтаех за такъв (е да това беше преди 30 и повече години). Опитах се тогава да се сетя за какво съм си мечтаела като дете. Дадох си сметка, че голяма част от мечтите ми са се сбъднали. Стискайте палци имам още няколко. От детските ми мечти имах предвид.

щастлива съм. не съжалявам за нищо, наистина за нищо.
пожелавам си да мисля същото и след 10...20...30 години.
нямам особено големи мечти и цели, но дали заради това или не знам, но получавам много повече от това, за което съм мечтала да получа някога.

Не помня вече за какво съм мечтала едно време. Със сигурност не исках да се женя и смятах, че ще си живея весело с някой рокаджия или художник. Представях си, че ще срещна извънземни, ще летя до други планети и т.н. Семейство и работа не фигурираха в плановете ми, а сега изпълват ежедневието ми 

  Животът ми е напълно различен от това, което съм мечтала. Плановете ми, желанията ми, разбиранията ми за реализация, във всяко едно отношение, бяха напълно различни от всичко, което после се случи с мен. И не че точно аз не направих да се случи точно така. И не че не се изненадвах от себе си и случващото ми се..., но пък не мога да кажа и че не го харесвах-напротив...нали беше различно и шарено...Така или иначе, нямаше нищо общо с детските ми и пубертетските мечти. А настоящето ми - още по-малко! Това е равносметката. В интерес на истината, сега се чувствам добре и когато се сещам, че нещо, някога си, го е имало в главата ми като идея или мечта, а после е станало нещо напълно различно, дори няма носталгия. Просто си спомням, нищо повече. Някои неща предпочитам да не са ми се случвали, разбира се, но пък нямаше да съм това, което съм днес, без тях.  И така...

Момичета, нямах намерение да пиша, но тези отговори ме стреснаха......и ме натъжиха много. Не ми се иска да вярвам, че има хора на този свят, които няма за какво да се "закачат", да си намерят причина, която да ги вдига сутрин от леглото и да ги кара да се усмихват. Лошо е това, лошо.....ако имаше начин, бих ви дала малко от моя собствен несекващ оптимизъм, който ме спасява във всяка ситуация. Не че животът ми е е неспирна радост и поводи за веселие, но....спасявам се сама, това е истината. Ако сам не се издърпаш от блатото на принципа "Барон Мюнхаузен", няма кой друг. Не се оставяйте на течението! 

Не съм и предполагала, че ще се омъжа, защото бях върл противник на брака (но после срещнах човека), не съм правила планове и за деца, но на 25 родих мъничето ми. Много пътувах и живях насам-натам и не мислех, че ще се установя в БГ (за което обаче съжалявам). Само работата от последните 3 години не смених. Дълги години не се осмелявах да шофирам, но преди 7 месеца си купих прекрасен автомобил със собствени пари (и малко кредит  ) и се справям доста добре с шофирането. Не бях такава чистотница, каквато съм сега - с което много се гордея Животът ми е по-хубав отколкото беше, само дето не ми се стои в БГ и обмисляме бягство. След раждането си мислех, че ще имам ужасна фигура, а се оказа, че в по-добра форма не съм била от ученичка    Имам и моменти, в които не се чувствам особено щастлива, но като цяло съм доволна от себе си.

Ами това май съм аз.  Животът ми е до голяма степен уреден, а аз не се чувствам удовлетворена. Не помня ясно какви са ми били мечтите, но знам, че уж ги постигах. Ако можех да върна времето назад обаче има неща, които бих променила, едно от които е професията (не ме удовлетворява, а възприемам работата си само като средство). Знам, че животът ми е ударил няколко шамара, които превъзмогнах, но които ме маркираха силно (със сигурност не ги бях планирала ). Знам, че след гимназията мислех, че всичко което хвърчи се яде и си представях живота като низ от радост и купони, а днес виждам, че този низ далеч не е бил толкова радостен, колкото ми се е искало...

Сегааа като се замисля въобще не живея живота,който исках и който си представях в мечтите си.А съм още само на 24-но вече не планирам нищо и не мечтая-оставих се да ме носи течението.Не се омъжих за мъжа,който исках,не завърших така мечтаното Право и не станах страхотен адвокат отказах се от всичко в името на това да бъда добра майка,съпруга и домакиня,да отгледам и възпитам едно хубаво и здраво дете.Уви,и в това май не успявам.Мъжа ми непрекъснато ме обвинява че не си гледам достатъчно добре къщата,дъщеря ми е едно разглезено от презадоволаване дете,коета на ден по 100 пъти ми крещи и вика-Мамо ти си лоша,родителите ми ме смятат за глупава и проста че родих на 21 и се събрах с такъв човек като мъжа ми.Май сега като прочета написаното дотук си давам сметка че разочаровах всички и не успях във нищо