Детският въпрос - родителският отговор

Хихи - децата винаги те изненадват - колкото и въпроси да си чул и да си приготвил отговорите, те винаги задават изненадващ въпрос и ти стоиш и мигаш на парцали.

Фуси, не съм искала да обидя никого с това "не им пука", исках само да кажа, че те не правят връзката - искали са деца, аз съм дете, значи са искали мен. Знам, защото пробвах и се провалих. Лично моето мнение е, че на 3 години нещата трябва да им се поднасят ясно и кратко - така че да е разбираемо и лесто запомнящо се - например "Искахме теб.". Когато пораснат, естествено, ще стигнем до обяснението за това, че сме искали деца - когато пораснат и това "искахме теб" няма да е достатъчно.

Хи хи - страхотен чат си оформихме тринките 

Фокси, естествено, моля ти се, много ясно че не искаш да обидиш някого:love: .Много ме досмешава - колко предпазливи сме станали 
Вероятно си права, аз направих уговорката, че мисля само теоритично, нямам практика със собственото си дете все още.

А с тренировката - знаете ли, кое ми беше най-хубавото - децата задават такива искрени и чисти въпроси, без абсолютно никакъв умисъл или цел, че просто след разговора летях 5 санта над земята.

То стана очевадно, че ние трите си нямаме телефони и ще си приказваме тук, ама дано не ни затрият хубавите разсъждения.
И Фуси, моля ти се, какво значи това "Фокси, естествено, моля ти се, много ясно че не искаш да обидиш някого", аз нали помолих за спор и скубане на коси, пък вие какви сте благички. 

Фуси, детските въпроси са винаги чисти и невинни и отговорите не са сложни никак, освен ако не ги пречупим през нашите усещания. 
За момента аз карам на принципа - кратичък въпрос, кратичък отговор и най вече - ясен, на достъпен език и конкретно на въпроса, без допълнителни разсъждения.
Извода, че по този начин се отговаря на малко дете съм си го направила от един виц - ще го дам в резюме - мамо, аз от къде съм  дошъл - червене и хъката-мъката от страна на майката, прехвърляне на топката към таткото и най накрая след нескопосан опит за отговор за птичките и пчеличките, детето казва, а пък Иванчо е дошъл от Пещера, а пък Стела от Бургас 

Попрочетох ви най-общо, не защото не ме интересува какво мислите и казвате на децата си, а защото с моето (голямо) дете си изминахме наш път и занапред ще си вървим по него.

Ирина е специално същество, както и всяко друго същество на планетата, всъщност.
Често се правя на родител, що касае ежедневните нужди и потребности, но когато опрем до душевните въпроси, едно научих: оставям я да ме води, а аз само добавям, разкривам или коригирам фантазиите, които може да роди детското жадно съзнание.

Като чета, имам чувството, че с нея сме поне от десет години, но незнайно по какви причини, това дете живее и обработва всичко на безумно скоростни темпове.
Много етапи и въпроси имаше:
От "Искам в Дома!"
"А в Дома пък..."
"Откъде съм се родила?"
"Защо не съм се родила от твоя корем?"
"Искам да ме родиш"
"Ти като си ме родила..."
"И като ме оставихте в Дома..."
"Може ли да купим диван на Онази Жена? Ми... може да си няма."
"Яд ме е на нея, щото ме е оставила там!"
"Мамо, аз те обичам, но сърцето ми не те обича"
"Искам да ми купиш пистолет, за да Я застрелям! И нея да я боли така!"
"Ще я разбия!"
"Все ми е тая коя майка ще ме гледа..."
"Мамо, обичам те..."

Боже, това е резюме на резюмето. Всичко това, детето го живееше с невероятна сила! Месеци, година и повече...
Отговарям й честно. Винаги. Дори и в по-фантастичните описания се стремя да влагам смисъл, в който вярвам аз самата. Иначе, тя ще ме усети.

Защо сме я взели? - Защото сме се търсели. Не сме знаели една за друга, но най-накрая, когато сме се намерили, не сме имали никакво съмнение!
Този въпрос не е бил особено на дневен ред, не знам защо. Сега тя, обаче имаше възможността да види с очите си някои неща и на поканите й да ходим да си изберем дете й казвах: Децата не се избират като ябълки, мамо. Каквото е писано, ще стане.

Вие като ме оставихте в Дома... - тутакси поправях: Не, аз никога не съм те оставяла там! Жената, която те е родила от корема си, те е оставила там.
Защо? - Защото сърцето й не е било достатъчно силно, за да ти бъде майка.

Има много повтарящи се периоди, които детето растейки ще преминава осмисляйки различно информацията. Това, от което днес не го боли или сякаш не му прави впечатление, утре може да го потопи в болка. Но се и изправят също така умело. Силни същества са те, стига да усещат винаги любовта ни, независимо от всичко, въпреки всичко. Дори, когато самите ние сме объркани и несъвършени.

Ми на нас ни е много рано, щото едва говорим още, ама приказката, която съм му измислила е безкрайно кратка и телеграфна. Идеята ми е да я продължаваме заедно и да върви с евентуалните въпроси. Нямам си много идея какво ще правя като дойдат, ще го мислим, така като гледам, няма да е скоро, говорим доста по-малко от другите деца на тази възраст.
Та си караме с историята за едно момченце Бобо, което живеело в голяма кафява къща с много деца и те си нямали мами и татковци. В друг град имало мама и тати, които много искали да си имат Бобо и отишли в голямата кафява къща, видели Бобо, много го харесали и го взели у дома. И Бобо вече си имал мама и тати.
Чудех се дали да обясня по детски процедурата и това, че не мама и тата избрали Бобо, а така се случило, защото те трябвало да се съберат, но ми се видя прекалено сложно. Обаче не ми се иска да наблягам на самото избиране, а по някакъв начин да обясня, че нещата стават така, както е писано. Ама май е доста сложно за обяснение на малко дете.
Започвам да се чудя дали да не наблегна на обратното, че той ни е избрал.

П.С. Радвам се, че Дар се включи, липсваше ми 

Накарахте ме да се върна мноооого-много назад в годините. Май не си спомням точно кога за първи път Надя попита какво означава да си осиновен.
"Ами Нина и тя ли е осиновена?" - Не, тя не е.
"А защо някои са осиновени, а някои не?" - Защото някои родители избират да не отглеждат децата, които са родили. Поради най-различни причини. Тогава тези деца изпращат в пространството невидима вълшебна нишка /"Като от пръчицата на Добрата Фея ли?"/ и търсят други хора, които да бъдат техните мама и татко.
"Аз като съм осиновена по-специална ли съм?" - За нас ти си най-специалното дете на света.
"А Нина по-малко специална ли е?" - Всяко дете е най-специалното за мама и тати, няма значение как се е появило.
"А аз като съм осиновена неродена ли съм?" - Разбира се, че си родена. Неродени моми има само в приказките.
"На мен ми харесва да съм от приказка"
"А вие къде ме намерихте?" - В една къща, където имаше още много бебета и по-големи дечица като теб.
"Които търсеха с вълшебните нишки своите мами и татковци ли?" - Да.
"А защо избрахте мен като е имало и други деца?" - Защото така е трябвало да се случи. Когато отидохме в онази къща с бебетата докторът каза "Имаме едно момиченце за вас" и ни показа теб. Когато влязохме ти обърна главичка, погледна ни и се усмихна. После въздъхна сякаш каза "Най-сетне дойдохте".
"Ако искаш да знаеш беше точно така. ЧАКАХ ВИ. И ви ПОЗНАХ."

Надя беше на 3,5 години. Намерихме в гората над Боровец бебе коте, едва прогледнало. Очевидно изхвърлено там от някого.
"Хайде да си осиновим това коте. ВИжте колко е сладичко и самотно" - Как ще го отнесем чак до Русе?
"А мен как ме занесохте? Нали и онази къща с бебета е била далече? То си няма мама и тате. И няма къщи за котешки бебета. Мамо, котето дали може да изпрати вълшебна нишка?" - Не знам, миличко.
"А може и да е изпратило вълшебна нишка до нас и затова да сме го намерили. ТРЯБВА да го осиновим!"
Отнесохме котето с нас чак в Русе.

Надя беше на 5 г. 4 мес. когато в "бебешката къща" в Русе намери Борко /тази история повечето я знаят/.
Година по-късно децата седят и разглеждат снимки. Борко пита защо него го няма на някои снимки, Надя му обяснява.
"Защо Надя сте я осиновили толкова бързо, а аз трябваше да ви чакам толков дълго на ОНОВА МЯСТО?" - Защото не знаехме по-рано за теб. А обяснението на Надя: "Аз плачех много силно и изпращах много светла нишка. А ти сигурно си плакал тихичко. Ако беше плакал силно и твоята нишка щеше да е много светла и щяхме да те намерим по-рано."
Борко: "Не помня как беше. Но е ХУБАВО, ЧЕ МЕ НАМЕРИХТЕ!"

Преди около 2 години:
Надя: "Тя защо ме е оставила?" - Не знам, не я познавам, не знам какъв човек е, как е живяла. Поради някаква причина е решила, че не може да те гледа.
Борко: "Слаба е била. И тя, и тази, която е родила мама /вече се знаеше, че и аз съм осиновена/, и тази, която е родила мен. САМО ЕДНА СЛАБА ЖЕНА МОЖЕ ДА СЕ ОТКАЖЕ ОТ ДЕТЕТО СИ."
Надя: "Или е била уплашена"
Борко: "От какво?"
Надя: "От трудностите."
Борко: "Ами значи е СЛАБА. СИЛНИТЕ НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ ТРУДНОСТИ."
Надя: "Всъщност, няма значение каква е тя. НО АКО Е СЛАБА, НЕ ИСКАМ ДА ПРИЛИЧАМ НА НЕЯ."
Борко: "Дори и да искаме не можем да приличаме на тях. ДЕЦАТА ПРИЛИЧАТ НА СВОИТЕ РОДИТЕЛИ."

...

На нас още ни е рано за тези разговори /сега все още се учим да говорим/,но аз все си мисля какво ще пита,как ще отговарям и чета всичко,което пишете.Обмислям различни варианти...Благодаря ви,че споделяте опита си!Сега ще си поплача,защото от както съм станала майка не мога да сдържам емоциите си и мислите ми все още са едни такива - нямам точна дума.

Хора, на мен ли ми се струва или наистина е така, но виждам във въпросите на моя син своите страхове, а именно:
1.   Какво е чувствал докато е бил сам?
2.   Как ли се е чувствал в кувьоз, кило и половина и освен това изоставен?

Неговите думи-„ Много плаках, като се родих за тебе и те чаках да дойдеш и да ме вземеш.”

Това от една страна. И на осиновяването гледа / засега/ толкова проблемно, колкото и аз. При нас проблемът е другаде-Имам ли баща? кой е ? къде е ? и т.н. Но с това са свързани  моите комплекси и страхове.

Все се надявам, че чрез позитивно мислене можем до голяма степен да  помогнем на нашите деца. Разбира се, че всяко дете има различен престой в институция, различен характер, различна душевна структура  и всяко по различен начин ще отработи личната си болка.

Дефи,  !

Дефи, последните думи на Борко ме накараха да настръхна.
Дарена, аз имам чувството /а и надеждата/, че децата ни ще се отнасят към осиновяването по начина, по който ние се отнасяме. Дано да съм права.

"Защо  ти си ми майка?" - "Защото Бог така е решил. Аз много го молих за поне едно детенце и навярно много съм го слушала щом ми изпрати две?"
"Защо Х. ме е родила?" - "За да си нашето златно детенце."
"Тя има ли къща, розова ли е къщата или оранжева?" /тема, която разискваме на битовяо ниво напоследък/ - "Не зная, но нашата къща е по-хубава от нейната, защото вие сте тук и правите къщата най-хубава в целия свят, защото сте двете златни деца и всичко блести когато се усмихвате."
Представяме си срещата след като те напишат много документи, когато пораснат и я намерим - "Аз ще купя едно цвете и ще позвъня на врата и ще й кажа благодаря, че роди моите деца. И ако тя иска да ми направи кафе ще пием кафе и ще й разказвам какво сте правили когато сте били малки"
"Тя ме ядосва, че си е тръгнала без да се обърне и аз съм пълзял по стълбите и съм плакал." - "Аз никога няма да си тръгна и няма да те оставя да плачеш. Само когато си наказан в спалнята ще те оставям да плачеш самичък. Но ти вече не биеш брат си и няма нужда те наказвам."
За това, че се избира дете и съпруг съм обяснила, че и тате Бог ми го е избрал.
Темата е страхотна.

А защо Ники не ми задава такива въпроси? Аз все нещо подмятам между другото, но той нищо.  Страх ме е да пришпорвам нещата.    Гледа си снимките от дома, още помни някои от възпитателите - децата не. Но нищо не пита след това.

Оrange 72, ти ми взе въпроса. Дъщеря ми на три години и половина няма интерес към темата. И аз от известно време намирам начин да "дръпна" нещо от ежедневието към темата, но това не я интересува. Тя беше на две и половина, когато си дойде у дома. Мисля, че има спомени. Никога не говори за това. Често гледаме снимките от срещите ни там, тя коментира, но никога не казва нищо за там.
Аз мисля, че детето трябва да ни води по този труден път. Старая се да се придържам към правилото: Да дам толкова информация, колкото детето иска да чуе (и така, че да я разбере).
Знам, че някои деца подсъзнателно потискат спомените, не желаят да обсъждат темата. Дъщеря ми е доста логична в разсъжденията си, може би нежеланието й и незаинтересоваността й по темата е начин да се справи с болката, своеобразно "бягство"!?
А може би просто не е дошъл момента.
Радвам се, че пишете по темата. Всички вие сте ми учители. А често и утеха.
 

Имам зададен въпрос, още не съм дала отговор. За сега се измъквам, но докато не получи удовлетворяващ отговор, Милен няма да спре да пита.
Въпросът - Как децата влизат в коремите на жените, които ги раждат? Искам да видя!

Ха сега де.

Смятам да му отговоря, че тъй като не съм раждала, не мога да му покажа как става 

Обаче съм отворена за идей.
Проблемът не е в отговарянето, а в показването, нали разбирате.

Кажи му да пита баща си - за тези работи мъжете да говорят с мъже - аз така казах, пък Руслан да му мисли  . Нашия още не е посмял да попита баща си 

По принцип /не казвам, че е правилно/ аз съм се нагърбила с отговарянето на въпросите, защото умея да го правя без да ми мигне окото, а пък Милен разпознава дори да има един фалшив тон и неудобство. Руслан хич го няма по ледените изражения. А пък и винаги, когато съм го пращала да пита баща си за нещо /обикновено за ремонтиране, коли, двигатели/, той не е пропускал да иде да пита.
Така че това май няма да мине. А усети ли увъртане, ще стане още по-настойчив във въпросите си.
А аз предпочитам да си черпи информацията от мен, а не от децата от детската градина.