Наказанията - до край или за малко?

Моят син - на 3,5 - ме цака с извиняването. Откакто четохме "Франклин се извинява", той много се впечатли и го прилага непрекъснато.
Например, ако блъска силно вратата на хола, казвам "не блъскай, стъклото може да се счупи, опасно е". Прави се, че не е чул, пак трясва вратата  и аз повишавам глас: "Марти, ти чуваш ли....."  но още преди да довърша фразата, още при промяната на тона, човечето схваща накъде отиват нещата. Идва прегръща ми краката, ако съм права и започва да нарежда - Извинявай, мамо, извинявай, че блъснах вратата, извинявай...... - да ти скъса сърцето чак.  Казвам "няма нищо, но не прави така повече", той обещава охотно - и пито- платено.
Но това е за вратата. А когато става дума да не хуква през паркинга или да не се катери по парапета на балкона ? Тогава пак голямо извиняване пада, но му дръпвам много по-продължителна тирада, а той само лекичко вметва "няма нищо". Значи очаква да чуе същото "няма нищо" както след извинението за блъскането на вратата.
Така е схванал нещата : карам му се, той се извинява и веднага - няма нищо.

наказвам петра, когато се провини. не се случва често, но все пак й е позната репликата 'иди си в стаята и помисли върху поведението си' /или производно/. тя е на 2.4. и чатва чудесно къде е сгрешила и защо е предизвикала недоволството ни. обясненията също помагат, но не винаги имам време да многословнича и да обяснявам за пореден път защо нещо не й е разрешено. а повярвайте ми, не-разрешените неща у дома не са много!

камбата, обаче, изобщо не знам какво да го правя. ужасно, невъзможно, вресливо и нахално дете е. честно ви казвам, ако не е моето, трудно бих го търпяла. непрекъснат извор на беди, рев и сополи е. и все се вре във всяко занимание на сестра си. тия дни натрапчиво си мисля за емил от льонеберя и за дървените му фигурки. просто не знам какво ще го правя. че е малък още за наказания, малък е, ама е и ужасен манипулатор - номерата с блъскането на главата по пода, хвърчащите сълзи на метър разстояние и жалното гледане се прилагат ежечасно     данбо поне в яслата въдворят малко порядък в поведението му. аз просто не издържам на високия шум от рева му и обикновено давам за каквото там реве само и само да млъкне. погрешна такстика, но пък си осигурявам някоя и друга минута тишина 

Не, не я наказвам.Има собствено мнение(което ценя и уважавам),но при нас има изградени приятелски взаимоотношения и за сега успявам да я контролирам,пък за по нататък  не знам.

Хм, да, кротък е, предполагам. Дали защото той такъв си е, дали защото аз така реагирам - не знам. Не бих казала, че е "послушен". Но пък и аз нямам желание да бъде такъв. А когато се опита да "зареве от инат" - всяко дете в някакъв момент го пробва това, няма как, просто не му обръщам внимание. Ако много ми пречи му викам да млъкне - не че ми обръща внимание, но пък на мен ми олеква. Така или иначе му омръзва, като вижда, че или няма никакъв ефект, или е по - скоро негативен за него. Винаги му обяснявам защо нещо е "не" - едва ли разбира нещо, май заради себе си по - скоро го правя.

Много е трудно да се даде еднозначен отговор. Всяко дете е различно и подходът към него би трябвало също да е индивидуален. Голямата ми дъщеря не е с лесен характер /кой е!?/, но винаги сме се разбирали. Аз много обяснявам. Все едно на каква възраст е детето. И никога не я лъжа. Моите приятелки, наблюдавайки отношенията ни, твърдят, че се държа с нея повече като приятелка, отколкото като възрастен. Правя този увод, за да обясня. Вече е на седем, но отдавна, когато сбърка нещо, я карам да ми каже, как би постъпила тя, ако ролите ни са разменени - аз съм детето, тя майката, и аз нарочно не съм я послушала. Тя измисля зверски наказания.  И когато и кажа, че този път и прощавам, но искам два пъти повече да внимава другия, тя ми отговаря, че все пак трябва да я накажа, защото иначе не е честно. Влизаме в един парадоксален разговор, но разбирам две неща: първо - тя е разбрала грешката си, второ - децата се успокояват, когато биват наказани за нещо неправилно, което са извършили. Нашите наказания се изразяват най-вече в отделянето ни в две стаи, за да може всяка една от нас да се успокои и премисли ситуацията. След това отивам при нея, и говорим, докато не изясним докрай нещата, защото докато човек е ядосан, не може да обяснява много добре. Майка ми един ден ми разказа как когато съм била дете и сме спорили за нещо, накрая съм казала: "Добре ,мамо, аз ще го направя, както искаш, защото много те обичам, но все пак продължавам да мисля, че не си права." Това е доста силен спомен за майка ми.
Един ден бяхме скарани с дъщеря ми и на излизане от вкъщи и казах да не иска да и купувам нищо по време на разходката, защото още съм ядосана и ще и откажа".   Накрая каза: "А може ли само малко водичка да ми купиш, то не е радост, а необходимост." Миличката, добре, че си призна, че е жадна.
Малката е на година и осем и не мога да си представя да я наказвам. Отвътре не ми идва някак. Много е малка. Аз само като я погледна сериозно, тя се впечатлява. Но когато се изнерви,започне да хвърля предмети или да мрънка, без да спира,  я слагам в леглото/кошарата, давам и играчки, пускам музика и отивам в другата стая, така се успокояваме. Не е наказание, а работи. Е, ограничение е, но не страда.

Ауууууу, това направо би ме разплакало мен. 
С моята дъщеря имам подобни случки, но при нея /за съжаление/ са чиста проба манипулации. 

Хм, това май е разумно... Напомня ми някак на таткото на Емил - "Само докато разбереш каква беля си направил, за да не я повтаряш"...

Изобщо не съм я наказвала. Като че ли повече действа да и кресна.