хората, които не срещаме ...

Не знам доколко вярвам в съдбата, но мисля, че нещата се случват ако трябва да се случат. Така е и с хората. Обръщаш внимание на определен тип хора, които пасват на теб. Много красиви са онези непринудени срещи, които ти остават за цял живот- съдбовни са някак си, а могат да бъдат съвсем мимолетни. Някои казват "химия"...В този ред на мисли си мисля, че срещаме хората, които трябва да срещнем. Или поне се успокоявам с това.

Горещо препоръчвам на авторката на темата, както и на онази част от списалите в нея, видяли смисъла и, да прочетат "Улица Хавър" на Пол Гимар. Мисля, че ще бъдат осезаемо докоснати.
Копирам кратко ревю:

"...Действието на повестта се развива именно на тази малка улица в непосредствена близост до железопътната гара "Сен-Лазар", където всичко, "дори и любовта, се подчинява на разписанието на влаковете".

Жюлиен Льогри е самотен продавач на лотарийни билети, чийто живот изцяло е осмислен от съдбата на всеки един безименен пътник, преминаващ покрай него. Това са "момичето с коженото яке", дебелата жена от "осем и четиридесет и две минути", "човекът в униформата"...

 
Сред цялото това развълнувано море от транзитно преминаващи пътници, като частици от един огромен пъзел, Жюлиен се опитва да кръстоса пътищата на Катрин и Франсоа, чиито влакове обаче пътуват в съвсем различни посоки. ..."

Много, много приятна тема.
Като изключим дървената философия на хора, имащи патологична нужда да пишат по дадена тема без да знаят защо.

Не знам дали те разбирам, every me, но темата ти ми припомни определени мои усещания. Например, желанието ми да живея в няколко паралелни действителности... (има ли такава дума? ) Много пъти съм си го представяла... ако живеех точно този си живот в друг град, ако живеех в друга държава, ако живеех дори в друг квартал... ако познавах тези хора, които знам, че ги има, но не ги познавам... пак ли щях да съм аз? или щях да съм друга. Представяла съм си го и докато се намирам на определено място - харесвам си дадена улица и започвам да си мисля как щеше да тече живота ми, ако това е моята улица, ето онова прозорче е моето, това са ми съседите и имам общ живот с точно този град или квартал... Как щеше да ме промени това, щях ли да съм щастлива или нещастна? Кое от себе си щях да запазя, кое щеше да е друго под влияние на "околната среда".
Тези мисли не ме правят тъжна, нямам чувството че нещо изпускам или ми липсва. Просто ми е любопитно. И леко носталгично по всички неизживяни животи, които бих могла да изживея. Въпреки, че и тоя, дето го живея не е лош

И по другия въпрос - еми ако не видя цялата махала във вида в който съм свикнала да я виждам - с всяка една баба на точно определен прозорец, с определени коли, паркирали както всеки ден на определени места, с продавачите с които си казвам "здрасти" всеки ден от години, денят ми тръгва куцо. Ако видя, че някой магазин се е сменил или някой си е продал къщата ми става тъжно. Живея в стара част на центъра (София), където нещата се променят толкова бавно, че по скоро не се променят. Харесва ми. В случая - еднообразието ми дава ритъм.

Не знам дали разбирам темата или не я разбирам, всъщност забравих въпросите,на които би трябвало да отговоря. Мога да кажа обаче че съм съгласна с мнението,че това което трябва да ни се случи някога се случва. Има обаче един проблем, аз не обичам да стоя харесвам да предизвиквам съдбата.  
Като по-малка когато ходих на море всички се веселиха, а аз се огледах и видях едно момиче седнало на плажа, беше само. Гледах го някъде 5-10 мин, бяха достатъчни за да събера смелост - запознах се с нея говорихме си доста. Излизахме след това, после дори си писахме. Един ден когат о бях на екскурзия във Варна се оглеждах доста имах чувството,че ще я зърна. Да видяхме се. Говорихме и толкова сега се чудя къде е, какво прави. Дори не си спомням името й.
Бих искала да съм като преди, да хвана автобуса и да отида на точка Х. да стой на една пейка и да гледам хората, имам странно око, все харесвам странници - повечето жени, бих искала да познавам повечето хора,които не мога да познавам по някакво стечение на обстоятелствата.
Живея в малък град и нямам лукса да оглеждам непознати, тук всички се познаваме.
Когато учех в Търново, обичах да гледам хората, сядах в парка и ги гледах. По действията им съдех дали са добри, дали са подредени /когато се загледам дълго в някой си го представям как става сутрин, пие ли кафе, не пие ли, по какъв начин си пуши цигарата, начина по който подрежда дрехите си/ей такива шантави неща.
Ще следя темата, интерсна ми е странноста й. Не знаех,че има такива хора. Тук, които все още не познавам. За мен са непознати,с които искам да се запозная.

Ще проверя скоро как и дали ще ме докосне. Благодаря.

Чудесно ме разбра.

Това, че сме толкова различни ми е показател, че е препоръчително да се замислям понякога, за тези, които не познавам.

Да, подобни мисли и на мен ми навя темата. Не съм желала да живея там, на другото място, но винаги съм се опитвала да си представя детайлите. И какво е тяхното влияние върху хората, мислите, живота им. Надали осъзнаваме какво голямо влияние имат върху нас дребните детайли от ежедневието ни, всичко което ни заобикаля. Като започнем от продавачката в кафето, от случайния непознат, с когото пътуваме или се засичаме често, дори дърветата, покрай които минаваме, дори те ни влияят. Ако нещо изчезне от това неосъзнато цяло, картинката се променя, твоята действителност също. Смяташ, че това е дребно и несъществено, вероятно, но дали винаги, и дали би разбрал, ако не е така. Или просто пътеката ще промени посоката, а ти ще продължиш, без да усетиш. Най-силно ме връхлетяват тези мисли, когато пътувам. Когато преминавам със скорост през непознати градове и селца, и така със скорост виждам нечии лица, за секунди. Сякаш нереални, сюрреалистични, връхлита ме усещането, че живеят на забавен кадър, за секунди се опитвам да си представя всичко, оглеждам къщите, животните, улицата, децата, цветята, табелите, пердетата, керемидите.........Винаги ми се е искало да спра, да поостана някъде там, не да живея техния живот, но да се вгледам в тях, да усетя със сетивата си въздуха и душите им.
Ние също сме хора, непознати, които някой, никога не среща.
Убедена съм, че се отплеснах, май съвсем друго щях да пиша, но така усетих темата, всеки да сподели усещане, независимо дали ще успее да каже всичко и по най-добрия начин.
Жалки бяха опитите в началото, да се направи дисекция на темата, от.....до, от....до, иначе не може!

Слава Богу, темата става все по-хубава и смятам да я допълвам, но утре, че сега едни дългове ме зоват.
Поздравления за всички, които разкриха своите усещания. 

Аз много често си мисля за съседите ми. Те са още нови за мен, и не ги познавам. А ми се иска. Винаги съм си мечтала да съм близка със съседите си.

Ехо, ето аз примерно съм човек, който вероятно никой от вас никога няма да срещне, а за някои от вас се надявам и това наистина да не се случи.
Иначе темата много ми харесва, не съм влизала в "клюкарника" от много време, днес обаче имах нужда точно от такава тема. Мислих си за хора, които не съм виждала от много години и бих искала да видя, а също и за такива, които не знам, че съществуват, но бих искала да срещна. ДААА точно така.
И много се чудя като не разбираш дадена тема, като не ти е интересна, защо си губиш времето с нея, разваляш темата и губиш времето на всички останали, ей това ми е чудно?
Аз съм живяла на различни места и съм срещала различни хора и колкото повече срещам толкова повече се замислям за тези, които няма да срещна. А би ми било интересно.............

С две думи темата е за „35 минус” или „65+”.
Те са, които най-вече „се реят” за несрещнатите непознати.
Останалите по' мислят за познатите, които всеки ден са срещали, но за които никога вече няма да разберат дали не са си останали непознати.

Братчеда вика веднъж – представи си, че всички къщи са с прозрачни стени.
Че както лежиш на диванчето в хола, виждаш комшията горе да бърка на котлона яйца. Как онзи отсреща сваля мацка по интернет, как пенсионерът долу вади млекце да яде...
Представи си това и през Google Earth – за всяка точка на планетата един вид.
Интересно ли ще ти, а?

Казах му не, ъфкорс.
Така ще знам всичко за всички.
Не е като да ги познаваш.
Да знаеш нещо за някого значи да знаеш за ситуациите, в които попада.
Да познаваш някого значи в ситуацията да си и ти.

Според Братчеда темата не е за хората, които не срещаме, а за този, който иска да ги срещне.
За „Аза” и "Егото" (напр. на автора) както казват от „25 плюс-минус 5”.

                      Аз пък мога да ти разкажа как преди 10-12 години в турската сладкарница на площад 'Македония' редовно висеше един грък, не млад, но не и стар, който пиеше кафе, неизменно очаквайки трамвая, всеки ден по едно и също време. Не отиваше никъде, просто точно в този час, всеки ден, едно красиво момиче се прибираше от работа. Казваше се Мария и беше от Люлин. Въпросният герой се качваше в трамвая, заставаше някъде около момичето и я наблюдаваше... не мога да преброя колко спирки... После без да и каже нищо се връщаше със следващия трамвай... Беше много влюбен, но твърде срамежлив, за да я заговори. Историята ми беше разказана от познати на гръка, та затова не познавам нито един от двамата, просто в продължение на осем месеца работех наблизо и всеки ден го наблюдавах как с надежда чака трамвая... И до ден днешен си мисля от време на време дали някога е събрал смелост да и разкрие чувствата си? И ако да, какво ли е отговорила Мария? Чудя се ако пък не се е осмелил колко ли време е продължил да хваща все същия трамвай... Няма книга за тази история. Просто една споделена или несподелена любовна история. Не съм я разказвала на никого досега. Но ако има някой, който знае историята и знае как свършва може да ме направи много щастлива. Мерси предварително.

Холограма, след толкова тонове теми за Ид-а, беше време да се появи една и за Его -то (макар и да не съм съвсем съгласна, то най -много се доближава до смисъла). И не опират нещата до идеализъм, прагматизъм и набори. Емоциите и мислите нямат ЕГН.

Чета всичко, много ми е интересно. Записах си книгата, ще я потърся, макар да имам някакъв спомен за подобен разказ или филм в главата си. А може да съм си го мислила просто?..

Сега се усетих, че в първият си отговор съм писала предимно за места, които все пак съм виждала някога, (т.е. имала съм изначален образ в главата си, в/у който да надграждам), а много често мисля и за такива, които не съм. Представям си поречието на Нил или хората в Сибир... Снощи се рових дълго в подфорум На път, на море.. Намерих теми за интересни дестинации, една от тях ме впечатли много - Доминиканската република. Хората почиват в 5 звездни хотели, а снимат мизерията навън (страшно ми се видя, не бих могла да щракам босо и гладно дете, но дебело подчертавам, че това е моето мислене и никой не трябва да се засяга!)). Ако съм там, ще правя точно това, за което говорим тук - ще си представям как живеят, какво правят, ще го съпреживея и това няма да ми хареса никак, защото ще съм усетила със сетивата си... Вече няма да е просто представа, а реалност. Уф, в стремежа си да кажа 100 неща, накрая нищо не казвам, извинявам се. 

Е, нищо, де, поне е по темата.
Поне се замисляш, което е добре,
както би те прегърнала авторката.

Имат, естествено.

Повестта я няма в самостоятелно издание. Търси "Нещата от живота", по която е заснет едноименният филм с Мишел Пиколи - класика. Двете повести са в една книга издадени.

И една реплика на Гимар, по темата - "Интересува ли се някой от преплитането на невидимите причини и неизвестните последици, които изтъкават основата на нашите дни и създават близостта между хората?...."