На 24 и ми се струва че живота ми е минал....

KATI_Z не мисля ,че е правилно да пиеш хапчета на своя глава.
какво правиш по цял ден да не би бездействието и скуката да ти се отразяват така?
Работа ,хоби приятели направи нещо ,което не си правила досега.Важно е ,че съзнаваш ,че имаш проблем и имаш желаие да се бориш 

Иди в някой парк и погледни и послушай бабите и дядковците да видиш кво се казва желание за живот.
Ще ти подейства отрезвяващо.

kогато ти дадат да избираш, вземи синьото хапче .....

Човек трябва да се бори с нокти и зъби с живота, а не да се предава така!!! Тези неща няма да ги чуя и от 81 годишната си баба, която загуби единственото си дете (моята майка) и все още има хъс за живот. Хапчета, ха, започваш да ми звучиш като наркоман, който се опитва да избяга от действителността. Да не мислиш че хапчетата ще ти помогнат да осмислиш живота си? Нищо не си видяла от живота, това ти е проблема, звучиш като глезено дете, което скучае. Разбира се, че животът е кратък, в самосъжаления ли ще го прекараш или в нещо полезно? Защото в това състояние си безполезна и за себе си и за другите.

Изкушението да видиш истината е винаги голямо и червеното хапче май тегли повече, нищо че след това яко повръщаш. ...

Не ти е минал животът, има още много гадости да преживееш. Ще ти се случат и хубости и, понеже човешкото съзнание е такова, ще си мислиш, че си щастлива.

Не си губи времето в тъпи мисли, мисли колко неща има да видиш, да направиш, да научиш, да разбереш и ще пускаш тема, че си вече на 24, а не си свършила нищо.

Всъщност, трябва да се радваш на този особен дар живота и да не мислиш за преди и след.

Действате ми хубаво, понеже винаги е добре да чуеш толкова позитивни неща накуп....а понеже нямам такива познати, разчитам за кой ли път на вас....
Много ме мори именно това, че прекарвам живота си в притеснения и страхове за утрешния ден.....дори вечер не спя добре....Постоянно се будя и гледам телефона ми дали не е звънял.... ( баща ми е болен и винаги очаквам да се обади майка ми с нещо лошо.....дори вече като видя че е тя, не се радвам че иска да ме чуе а ми се преобръща корема....) под някакъв стрес съм...а когато съм навън и звънне , преди да извадя телефона мисля, дали не е нещо за детето, за баща ми, за мъжа ми........гадно е.
П.П. Наистина ли мислите, че мога да се справя сама? Имам желание, но имам и нужда някой да повярва в мен. Мога ли?

Кати, без да се опитвам да се заяждам мисля, че е време да потърсиш помощ от професионалист. От предни твои теми и постове в други теми съм запомнила, че има много СТРАХ и ПРИТЕСНЕНИЕ в теб. За себе си, за детето ти, за близките ти, за нещата които не знаеш, или изпускаш ... Това е мое мнение, но за всичко си има причина и един добър специалист ще ти помогне да живееш много по-спокойно и пълноценно.

Не се страхувай, че животът ти ще свърши, страхувай се, че може никога да не започне.

По-горе съм писала, защо немога да посетя лекар.

Не мисля, че състоянието ти е чак толкова критично и ненормално. На някои от нас след като родят им се засилва инстинкта за самосъхранение ,което си е съвсем в реда на нещата. Още повече , че съпругът ти пътува и цялата отговорност пада върху теб, което може би ти идва в повече. Като ти поотрасне детето, като осъзнаеш, че вече не е толкова беззащитно и т.н. ще ти минат и страховете. За сега можеш да се бориш с тях, като ангажираш вниманието си с колкото се може повече неща, работа, хоби, още едно дете ...

При мен на 24 г. се получи окончателната трансформация на мисленето ми към по-трезво и разумно. До тогава си бях с  "лапешки" разбирания.

Животът не е кратък, ние си го правим отчайващо еднообразен и за това ни се струва, че е един миг. Просто няма какво да запомним.
Животът това са хубавите спомени. Постарай се да има повече такива! 

Аз също изпадам в подобни такива депресии и понякога се плаша сама от себе си какви мисли ми минават през главата,възможно ли е аз която винаги съм весела,засмяна както се казва душата на компанията да изпадам в такива състояния.Имам същите страхове като авторката.Забелязах,че мен ме хваща това когато се застоя няколко дена вкъщи сама с детето и всеки ден е еднообразен.Аз си признавам,ходих на психолог,защото се уплаших какво ми става помислих,че полудявам сериозно не ми се смейте,но наистина не знаех какво е депресия и не ми се беше случвало такова нещо.Изписа ми антидепреса хапчета,но аз пих един блистер и взех да забравям,че трябва да ги пия а то и като се чувстваш добре си виках какво да ги пия тия вземе да ми стане нещо друго.Както и да е та психолога ми каза:Как може право здраво момиче да се чувстваш така?Я виж по улиците хората в инвалидните колички бутат с едната ръка количката усмихнати и щастливи а ти?И всеки път се сещам за това като изпадна пак в депресия.Аз съм на 21 и се надявам с годините да ги надживея тия отвратителни депресии.На авторката пожелавам да се оправя по бързо и повече положителни хора и емоции само това ще ти помогне . 

И в крайна сметка ефект имаше ли от хапчетата или по-скоро от положителните думи.
Аз от скоро съм без работа и също мисля че това допринесе.

И аз бях така доста време.Проблемите ми се струпваха един след друг.Детето ми се оказа с хиперактивност с деф. на концентрация.Още на 6 м. го диагностицираха в Германия.То си растеше докато един ден стана неконтролируемо.По цял ден с него,говорене,обяснения сълзи от моя страна,нерви.Косата ми почна да побелява,проблеми други с мене,проблеми с други деца и с техните майки,колко моето дете е зле възпитано други глупости...Един ден просто избухнах.Не можа да се адаптира на 3 год.в детска градина.Казвам ти избухнах.Разкрещях се на околните.Помня бяхме на някаква роднинска сбирка и пак се почна с коментари за мен и за детето.Насях всички подобаващо.
Крещях ,навиках се яко,навиках се за всичкото време през което мълчах и опитвах с добро.

Почнах да си отстоявам правата,не мълча вече на никои и за нищо.Писна ми да съм все любезна и да ме смятат за бунак!

Едно ще ти кажа,почни да мислиш повече за себе си.Никой няма да мисли за тебе и да ти даде медал за доброта и самоотверженост.Няма да ти помогнат и хапове.Не запълниш ли празнината в себе си сама няма кой да ти я запълни.Намери си хоби,занимавай се с нещо.Трудно изглежда,поне за мене е трудно.Мразя да се запознавам с хора ама се справям някак сама вече.Почнах да си майсторя разни работи,нямам хоби и аз.Чета мед.литература и така се развличам.Детски болести,вирусология,биохимия.Та така.Ще успееш да се оправиш спокойно.Трябва ти време.Спорт,ако обичаш може да почнеш и да спортуваш.Аз тичам.Като ме хванат дяволите много тичам по час,даже два.Докато се уморя като куче и мирясам.
А от смъртта не ме е страх.Когато си видял какви ли не лайна от живота хич не те е страх от смъртта.Пък и какво толкоз,не ми се вярва утре да е последния ми ден,не ми се вярва да е и твоя последен.Горе главата и напред.Голям праз като си от малък град,не всички да парижани все пак.Късмет момиче и мисли повече за себе си!