Как да общуваме и живеем с човек болен от Алцхаймер?

Много тъжно. Според мен в нета ще намериш повече информация от други роднини на жертви на Алцхаймер, особено ако четеш английски.

Намерете си помощ, професионална сестра, консултирайте се с психиатър за поведението и как да го контролирате. И се успокойте, нервите ви само го разстройват повече! Той не е виновен за нищо, спрете да му се карате.

Тежка съдба  е това. Съчувствам.

Лечение няма, ще става все по-зле. Съжелявам, че не мога да кажа нищо обнадегдаващо.
Единствено бих ви посъветвала да пазите свекървата, да я отменяте от време на време, да и давате почивка, да я съветвате да не се ядосва и да се примири. За да не стане накрая, че на болния мъж жена му умря.  Ако може да наемете жена за гледане, поне почасово за да може свекървата да почива и да се разсейва.

Зная, че лечение няма  . Но при свекър ми много бързо се развива болестта и се опасявам, че става агресивен и към себе си и към околните. Зная, че има много възрастни хора, които страдат от тази болест. Дядо ми лека му пръст също беше с Алцхаймер, но беше кротък и само си търсеше магарето, което отдавна беше продадено. На мъжа ми баба му също беше така, но въоще не е била агресивна. Сега ситуацията е много сложна. Зная, че има много информация в нета, но ми се иска чисто човешки да знам как да общуваме с него така, че той да е по спокоен и да не се стига до крайности. Знам , че е нужно много търпение, но понякога то просто свършва. А лошото е , че свекърва ми е от хората, които не искат да натоварват децата си с проблемите и се товари изцяло тя.

Баба ми беше така с Алцхаймер.Аз я изгледах....Почина в ръцете ми накрая 
А бях 12 клас....И по времето ,когато нямаше още памперси 
Вечно се събличаше и си разхвърляше дрехите,акаше и пишкаше където Й падне 
Абе кошмар!
Първоначално и тя си тръгваше за вкъщи и обясняваше на всички,че я държим за заложница....Ако излезеше навън,не можеше да се прибере..Не знаеше къде живее.
Престанах да я пускам да излиза....Заключвах я,защото ме беше страх,че нещо ще Й се случи.Извеждах я на разходка само пред блока след като се върна от училище...
После ,когато стана много зле,започна и да буйства,налиташе на бой 

Много търпение и нерви трябват на този,който се грижи за болен от Алцхаймер....
Съчувствам на свекърва ти....Това е един ужасен период от живота Й....

Другата възможност е частен старчески дом. Ще става все по-зле, писали са ти по-горе.
Ще ходите да го виждате, но свекървата ще  бъде спокойна. Той едва ли ще разбере къде е и какво става.
Знам, че ще се нахвърлят срещу мене, но психиката и здравето на другите роднини е по-важно.

Аз също подкрепям написаното. Щом състоянието му е толкова влошено вие едва ли бихте му помогнали с нещо. Сега сем. му е чуждо и непознато, също колкото и служителите от дома и той няма да прави разлика къде се намира 
Искренно ви съчувствам и ви пожелавам кураж и търпение.   

Някъде в друга тема подробно бях описала какво лечение е предписано на майка ми. По принцип агресивността и недоверието е много често срещано явление. Понякога се предписват и успокоителни или антидепресанти заедно с основното лечение, което в БГ е основно нивалин, сермион и витамини.  Сега вече има и един нов препарат, който съдържа мемантин и е изключително ефективен при всички стадии на болестта. Не лекува, но забавя процесите. Говорете с лекуващия лекар за промяна в терапията му. Не знам от къде сте, но в клиниката Св. Наум в София има много добри невролози и можете да се свържете с тях.

Благодаря за съчувствието и съветите. Трудно е наистина и ще става все по-трудно. Не мога да цитирам в момента точно какви лекарства пие , но със сигурност не е мемантин. Още преди няколко месеца се бях заинтерсувала за това лекарство, но тогава ни се видя много скъпо лечението и си продължи със старите лекарства. В момента на свекър ми му е предписан и лексотан, но понякога ми се струва , че не му действа. Лекуващата лекарка е намекнала и за старчески дом. Лекарката е казала на свекърва ми, че ако той стане агресивен и ,не дай си боже, стане някой сакатлък, тя ( лекарката) носи отговорност. За сега някак успяваме да удържим фронта. Вчера  след поредния  "пристъп"около час си приказвахме със свекър ми, започвайки от това дали си помни името , минавайки към имената на членовете от семейството и стигайки до показване на сватбени снимки , той успя да се успокои , но накрая трябваше да обещая, че ще отида да доведа жена му ( която беше в стаята) , тъй като според него  били разделени от 5 години . Та  чудя се дали е по-лесно ако влизаме в роли и му казваме неща, които той иска да чуе а не както са в действителност.
TheNMaster , съжалявам за баба ти  за това , което си преживяла. 
Gugy, ще потърся темата , която си писала за лечението.

В нашето семейство има случай на ранен Алцхаймер, така че знам какво е. Съжалявам, но просто няма начин да се общува с такъв човек. Той си живее в собствен свят и нормалната логика е непостижима за него. Единственото, което може да се направи е, да се настани в дом. Няма нищо срамно в това, а и вашият живот трябва да има някакво качество все пак.

Свекъра ми бог да го прости беше с Алцхаймер....бях само страничен наблюдател - тъкмо бях "влязла" в тяхното семейство и не го познавам много защото беше вече много зле (2001 год.).  А първите му забележими симптоми са били още някъде 97-ма.
Губеше се, не познаваше синовете си, получаваше гърчове, било е страшно всичко и наистина няма оправия тая гадна болест. Свеки го гледа - евала на нея - желязна жена. Успя да се запази и да се грижи за него до последно...Бог да го прости човечеца!

Порови се по западните сайтове! Ще намериш много полезни съвети как да живеете с него и да облегчите него и себе си. Има си специални техники. С разни надписи, които да му напомнят кое какво е и т.н.

Само мога да подкрепя написаното и да кажа, че биха се "нахвърлили" само хора, несблъскали се с този проблем ....

Преди 3-4 години се наложи да гледам сама баба ми, която беше в същото състояние - не ме познаваше, мислеше, че е на улицата и среща разни хора, някои отдавна починали, други мислеше, че са лоши и тръгваше с един бастун да ги бие, изваждаше всичко от шкафовете, късаше си дрехите и всички подобни екстри, които може да си представите.
При нея това състояние се получи почти изведнъж, за около 2 седмици тя се превърна в непознат за нас човек и ние бяхме непознати за нея.
Отначало се опитвах да и обяснявам коя е, коя съм аз, къде се намира и т.н., но  нищо от думите ми не достигаше до съзнанието и.
Стараех се да съм непрекъснато до нея, да я пазя от животозастрашаващи действия като това да слага олио върху горещ котлон, после да хваща съда с голи ръце и да го изпуска върху балатума и съответно балатума започва да гори.
Да не говорим, че беше развила невероятна физическа сила, а тежеше има няма 50 кила с дрехите.
В един момент осъзнах, че тя не разбира нищо от това, което се случва около нея, а за мен това непрекъснато стоене и говорене се превръща в тормоз - от месец не бях спала, защото и тя не спеше през нощта, през деня също я дебнех и вече бях на ръба на силите си. Нямаше начин да изкарам още дълго време така.
Позната лекарка ми предложи, ако искам, да уреди да я вземат в болница, като ми обясни, че там им дават успокоителни, които ги държат в едно полусънно състояние, хранят ги през система и единствената грижа е да сменят памперси. Така можело да изкара докато е жива.
На мен този вариант ми се видя много зловещ, трябваше да намеря начин да се грижа вкъщи за нея, но без да се натоварвам толкова много физически и психически.
И така стигнах до извода, че не е нужно да стоя край нея денонощно, затова извадихме всичко, което може да я нарани от една стая, заковахме прозорците, изпразнихме гардеробите, махнахме бастуна и т.н., сложихме видеокамера, свързана с телевизор в другата стая. Отново непрекъснато си бях вкъщи, но вече я наблюдавах през камерата и ходех при нея само при опасност от нараняване, носех храна и сменях памперси. През нощта майка ми стоеше пред телевизора.
Освен това личната лекарка изписа някакво лекарство, което поне малко подтискаше непрекъснатата активност.
По този начин нещата се поуспокоиха, аз не се натоварвах толкова с безмислени разговори с нея, можех да си позволя даже да работя през компютъра от къщи, можех и да спя през нощта.
Така изкарахме времето докато баба почина.
Много е мъчителна за близките тази ситуация, но най-разумното което може да се направи е да се облекчи натоварването върху хората, които се грижат за това чисто само физическо съществуване.

Свекър ми е на същата възраст и не страда от Алцхаймер, а от мн. по-бързо развиваща се патология. Периодично получава и микроинсулти, с които все още може да се справя.  Освен това живее в съседната къща, т.е пряко не живеем на едно място. Но понеже горе долу пътя е същия и сме в тази опера вече 3та година си позволявам да ти отговоря и да споделя нашия опит. При него отпада доста бързо както  мисленето, така и физическите му функции.

Първо, което бих ти казала е, че контакта с болния трябва да е много търпелив.
Обичат да са спокойни, да не ги объркваш със сложни въпроси. Да им даваш време за отговор, да не ги прексъваш.  Свекър ми не може вече да направи елементарен избор " Искаш да останеш тук, или искаш да си легнеш". Агресията може много лесно да се отключи, ако няма спокойна среда. После, нещата трябва да са стабилни - например, той все още подлежи на някаква дневна рутина. Ставане, ядене, той ходи в дневен център, чака да дойде микробуса, после да си дойде в къщи и т.н.  Също така той например има фиксация в парите ( цял живот) и много обича да има пари, затова до леглото му има портмоне пълно с пари, така че ако се събуди и изпадне в криза за пари да има, и да се успокои.
Обича да играем. Винаги сме усмихнати, никога не се караме.  Това, което съм забелязала е, че музиката е универсално лекарство. Карам го да пее ( той не пее, по-скоро мучи) поощрявам го. Двигателни занимания също. Имахме един пумпал, който се 'учехме' да въртим. Той няма вече моторика, но докато е в състояние да държи вилица ще я държи, ако ще да яде 4 часа. Друго - често го питам да ми разказва нещо. Обикновено болните имат т. нар дългосрочна памет, т.е ако все още може да разказва нещо - например за младостта, или да изрецитира Хаджи Димитър или каквото и да е - това го поощрявам много да го прави - да говори, да участва. В един момент спря да намира думите и започна да бъбри. Не го спирам, прекъсвам - мисля си, че това е полезно,все пак е усилие.  Емоциионално е много лабилен. Плаче за всичко, изразява радостта си все по-аутистично ( не знам как се казва). Понякога много навременни включвания прави. Мисловни имам предвид, като светкавици. Както си решил, че вече няма мисъл, изведнъж казва нещо смислено и то отчетливо.

не можем да овладеем нощното будуване, но имаме наета жена, тя да му мисли.
Не можем да дадем приспивателно, защото не се дава на хора с такава болест.
Така че нощите са  за нея, будения по 3-4 пъти. Редовно го убеждава, че това е неговата къща, разхождат се да видят стаите, той се успокоява и си ляга.

Изцяло с памперси е вече. Опъва се за кратко ( седмица, две), но накрая свикна. Все още ако има повик се води в тоалетната, като мъж. В тоалетната сме монтирали специални дръжки, седалка, като за инвалиди да е лесно.
Парите много улесняват, разбира се. Затова каквото може с пари да осигурите - осигурете го.

Въпреки, че плащаме на жена за нощите,  знам какво е да ходиш след наакан старец, който при това не ти е роднина - знам какво е и да измиеш задник. Ако ти се налага, само си слагаш пердето и това е. Нито се умира, нито нищо.

Важното е, да ви е ясно кой какво прави и да имате ред около грижите. Не бих казала, че сме супер напрегнати у дома, напротив - може да е мн. по-зле. Не се оплаквам от нищо

Не знам, ако имаш някакви въпроси ще се радвам да отговоря - по тази тема съм натрупала толкова емоции и мисли, че само чакам да ги излея))))

Mrs. Edna  от начина, по който разсъждаваш и пишеш за ситуацията личи, че не живееш в България, тук сме наистина много изпаднали по отношение грижите и нивото на живот на хората
радвам се, че си написала този хубав пост!

Да, Мечтица, знам. Но аз съм българка.
Тук наистина системата улеснява, да, носят ти памперсите пред вратата, лекарствата са безплатни,  но пък всеки старец ходи с гледачка до себе си. Има защо. Масово не ги поглеждат и т.н. роднините.
А наистина много искаме да дадем по-дълго и възможно най-качествено време за него - реално можем да го 'дадем' много лесно в институция. Ще ни излезе и много по-евтино, а също така ние ще живеем 'нормално'. Но за мен интересът неговия е най-важен. А той не е да е в дом.  Докато може да си е вкъщи трябва да си е вкъщи, за мен само това може до някъде да задържи нещата. Иначе, може да го дадат - ще го упояват и колкото време има ще го прекара по този начин ( и тук) и за много кратко ще му 'помогнат'. Да не мислите, че се церемонят много много. Ходила съм на такова място тук, в цивилизованата страна - изскочих с двеста. Ами няма да го дам. Но, пак - всеки си знае. Аз, както казах имам жена, която нощем опира пешкира. Денем пък ходи в дневен център. За нас остават леките неща - занимания, контакт, пране, хранения вечер, приспиване, ако щеш. Ако инцидентно има нещо мръсно се прави и това е.  Тоест, на други хора им е много по-тежко. Това, което всъщност исках да кажа с милион думи е, че няма нищо страшно и че това е общ ангажимент - не на свекървата, не на дъщерята, а на всички. Ако всички се включат ще е много по-лесно.

Алабалакс, ако искаш, помоли модератор да премести темата в здравния подфорум,
предполагам, че там ще получиш повече мнения.
Свекър ти минал ли е през ТЕЛК, предполагам, че ще му дадат право на придружител, което ще му даде право на личен асистент, на който плаща здравната каса, за да се грижи за него определен брой часове през деня. Съществува реална опастност дори да се загуби.

zarinka, Mrs.Edna, благодаря че споделихте  Именно такива мнения се надявах да прочета, на хора които са или са били в такава ситуация, да споделят как се справят с ежедневието. 
Вълкът с дълъг ник , благодаря за съвета, ще проверя как стоят нещата с ТЕЛК .

Баща ми е с Алцхаймер, но все още не се е проявил напълно, ходи на работа и сам се грижи за себе си...
Но ще чета с интерес мненията ви.

alabalaxx , виждам, че темата е стара и може би има развитие. Ако не си проучила за ТЕЛК, пиши.
Включвам се заради агресията. Майка ми имаше остра склероза или Алцхаймер, така и не стана ясно, защото нещата се развиха скоротечно след смъртта на баща ми. На моменти имаше пристъпи на агресия. Психиатър ми назначи някакво лекарство за епилептици (не помня името, но бих могла да го потърся) и приемано по един път дневно то намаляваше агресията. При майка ми имаше ефект. Това са силни лекарства и е хубаво все пак специалист да ти ги предпише, но попитай.
А за останалото - просто трябва да влезете в роля.

Болестта наистина е пагубна както за болния, така за семейството му. При нас това продължава вече 4 години, всичко се случва много бързо според лекарите. Лекарства като мемантин първо са много скъпи и доскоро ги нямаше в Бг, второ че не помагат, а само забавят процесите от 6 до 12 месеца, което е нищо в сравнение с цял един живот. Това, което знам, е, че с болния не трябва да се влиза в пререкания, не е удачно да се спори, защото това би могло да има тежки последици - може възбуди агресията или в най-добрия вариант да откаже да яде за ден два. Баща ми приема лекарства за контролиране на поведението, става пасивен, не говори много, кротък е и често спи. Въпреки това обаче има много тежки кризи и честно казано не знам как издържа майка ми целия този филм. ТЕЛК прецени, че няма право на чужда помощ, дори единия от комисията направи толкова възмутително изказване, че единственото, което мога да му пожелая е да изпадне в същото положение. Опитахме и друг човек да стои край него, докато майка ми е на работа (4-5часа на ден), но баща ми не го прие. Положението е много трудно и деликатно...Преди няколко дни ни се обадиха, че се е освободило място за дом за дементно болни. И въпреки че документите бяха подадени преди месеци, трябва да ви кажа, че по-труден избор от този никога не се е налагало да правим. В крайна сметка той ще постъпи в дома, надявам се всичко да е наред там, да се държи добре и да си почине майка ми.  И само както си помисля какво семейство бяхме и до къде стигнахме.....ми се къса сърцето.....

О да, "развитието" е всеки ден. Все по-често иска да си ходи и едва го удържаме с приказки и забаламосване. Онзи ден пак напираше да си ходи. Аз като усетя , че става напечено положението у тях ( те живеят под нас) и отивам и го взимам у нас да се поуспокои малко. Започвам да му обяснявам, че сме в друг град , че тябва да измине 20 километра за да се прибере, а той не - имам работа , тябва да се прибера, а иначе беше с една джапанка и с един чехъл. Искаше на автостоп, или пък пеша да се прибирал. То било близко. Ходеше от едната тераса до другата и само ме караше да го заведа до пътя, пък той щял да се оправи. Този път някак не успях да го успокоя, той не щеше да седне даже. Едва го удържах докато се върна мъжът ми и ги пратих да се поразходят малко. Те се срещнали с един племенник на свекър ми, та той малко успял да поуспокои положението. Обаче на другия ден , като излезли на разходка със свекърва ми и той се загуби. Тя седнала да си почине на една пейка, а него нали не го свърта и тръгнал да се разхожда наоколо и след това изчезнал. Тя го чакала около час да се върне там и като не се върнал се прибра притеснена. Аз щях да ходя да питам по автобусите да не би да се е качил на някой, че понякога го прави тоя номер, въпреки, че няма пари. Слава богу , прибра се , ама една жена от съседно на входа магазинче ни звънна да слезем да го приберем, че той влизал в околните магазини и питал "Аз тука ли живея".И това  ми е притеснението, че все по-често няма да можем да го удържаме с приказки и той може да почне да става агресивен. Ами ако се загуби... Имах една колежка, майка й така излязла от вкъщи, по домашни чехли , намериха я след няколко дни в мазето на Психото. Мъртва. Как е отишла там,как се е отзовала долу така и не се разбра. Дано не се случва.

Има трудно изтриващи се маркери, може да се напише номер на
мобилен на видно място, например на ръката. Идеята не е моя, на съфорумка.
В смисъл, ако го намери някой и му направи впечатление, че се държи странно, че се е загубил,
да звънне.

Хехехе с маркер на видно място??!! Може направо татуровка, а? Не мисля, че това е удачно. Калъфче за документи с преснимана лична карта, телефони на най-близките и написно нещо от сорта на "нарушена памет" , както и дребни пари за едно такси например, мисля, че е по-добрият вариант. Добре е разходките да са кратки и на близки разстояния, някъде край блока или в квартала, така че ако се стигне до там, че човекът да се изгуби, вероятността да го срещне познат да е по-голяма.

Идеята с маркера хич не е лоша, иди му обясни на човека, че не трябва да го изхвърля това калъфче , чувала съм за хора, на които им пришиват за дрехите такива листчета с данни и съответно болния ги разшива(хората болни от Алцаймер много трудно приемат всякакви нововъведения, смяна на дрехи, смяна на маршрут за разходка и т.н). Аз също се грижа за човек болен от Алцхаймер, понякога доста се отчайвам, но друг път като чета за други случаи съм благодарна, че сме на един все още сравнително добър етап. Не се знае докога , обаче...

Не разбирам защо ви е странно 'това с картончетата".
Моят прадядо е намиран така няколко пъти. Имал е пари за такси и бележка с името, адреса, обяснение на състоянието му.
Как точно се закача това нещо към дрехите е въпрос на изобретателност. Но е задължително, ако вашите болни излизат.
Свекър ми не проявява желание да излиза сам. Излиза с гледачката на разходка,  сутрин ходи в центъра, т.е не му липсва излизане, за да го търси. Държи да има пари ( споменах го преди), има пормоне с няколко евро, по-скоро за да е спокоен,той няма къде да харчи пари. Но пък го обра някаква баба един ден ( от групата, му хахаха), и сам дойде и каза " те ще ми откраднат парите, по-добре тук да ги държим". Сложихме ги на нощното му шкафче, нощем става, пребороява наличностите, успокоява се и заспива  Ох, не е смешно.

Свекър ми си има тефтерче с личната карта, адреса, телефони, по някой лев понякога. Но се случва да сложи друг панталон и да забрави тефтерчето. И ако се случи на вън да разбере, че тефтерчето го няма и веднага мисли , че са му го откраднали. Това с маркера не знам дали за нас е удачен вариант, но наистина е по-добре да носи ксерокопие от личната карта  . А за парите - понякога има, но наскоро излезе, свекърва ми тогава каза, че нямал пари, а той се върна с някакъв хляб, че и ресто имаше. Или е бил скатал някой лев или някой го е съжалил 

Бабата на мъжа ми е в такова състояние вече много години.
Няколко години зълва ми се грижеше за нея, но нещата се влошиха и решиха да
я настанят в Дом.
Вече около 3 години е там. Смятаме го за по-добрия вариант. Зълва ми работи, не може да си е вкъщи с нея, тя чуждо присъствие не търпи изобщо, затова и вариант с наемането на гледачка отпадна категорично.
Сега в Дома е обгрижвана, нахранена и преобута. Има си компания в стаята - 3 бабки, с които си общува по цял ден. Спокойна е. Живее с мисълта, че е на Санаториум.

Иначе играем роли, да, съвсем умишлено, за да не страда излишно. Когато попита какво правят починали й много близки хора /съпруг, син/, отговаряме, че са добре, живи, здрави, работят и така...

Относно картончетата, не че го намираме за странно, но просто в някои случаи е неприложимо, в нашия на по-ранен етап, когато не се държахме под ключ имахме късмет да възприеме една гривна( гумена, на която бях написала отвътре, отвънка , откъдето може имената и телефон за връзка, облепена с тиксо за да не се изтриват данните , уточнявам в случай, че някой реши, че е удачен вариант в неговия случай) и след като се оказа горкото ми бабе на другия край на София, така ме изнамериха хората, не ми се мисли, ако не я бях предприела тая стъпка с гривната.