Уви, приличам на майка си повече от колкото ми се иска. Дори и визуално с годините заприличвам все повече на нея. Понякога минавам покрай огледалото и се стряскам, че виждам нея. Понякога казвам нещо и усещам, че тя говори...
- Публикувана: 1 окт. 2008, 20:03 ч.
- Последно мнение: 18 окт. 2008, 14:16 ч.
По какво не искате да приличате на родителите си?
Хващам се за последния пост. И аз все по-често виждам в себе си "мама", но нямам нищо против, защото ако успея да възпитам децата си като нея, ще бъда доволна. Само не искам да бъда така добра и доверчива, и отстъпчива, и деликатна като нея. Тъжно е да го кажа, но вчерашните добродетели отдавна са се превърнали в...пороци.
И ето, че днес пак се издразних на баща ми и за пореден път си обещавам, че като порасна колкото него, няма да карам детето ми да се чувства глупаво, че е отделило време да дойде и да ме види, вместо да отиде на танци, фитнес, среща с приятели, на разходка със семейството си.... Ако един ден децата ми намират по-честичко време да ме навестяват, ще бъда щастлива.
И ето, че днес пак се издразних на баща ми и за пореден път си обещавам, че като порасна колкото него, няма да карам детето ми да се чувства глупаво, че е отделило време да дойде и да ме види, вместо да отиде на танци, фитнес, среща с приятели, на разходка със семейството си.... Ако един ден децата ми намират по-честичко време да ме навестяват, ще бъда щастлива.
не иаскам да съм песимист и вечно мърмореща за нещо 
Категорично не приличам на родителите си по характер и житейски приоритети, по-скоро до дядо ми (по майчина линия) се доближавам и това само може да ме радва.
За сметка на това брат ми е наследил една от най-неприятните за мен черти на бащиния ми род - стиснатост (слава богу, в лека форма и поддаваща се на обработка). В комбинация с непредприемчивостта му обаче ако не успява да го дърпа надолу, достатъчно ефективно го задържа на едно място, което за умен мъж като него си е направо минус
, ако имах неговия акъл и възможности щях да съм поне в НАСА 
.
Партньорът ми е пълна и абсолютна противоположност на баща ми, вкл. и на външен вид.
За сметка на това брат ми е наследил една от най-неприятните за мен черти на бащиния ми род - стиснатост (слава богу, в лека форма и поддаваща се на обработка). В комбинация с непредприемчивостта му обаче ако не успява да го дърпа надолу, достатъчно ефективно го задържа на едно място, което за умен мъж като него си е направо минус
, ако имах неговия акъл и възможности щях да съм поне в НАСА .Партньорът ми е пълна и абсолютна противоположност на баща ми, вкл. и на външен вид.
Обичам си родителите. Даже много ги обичам, но... Но все по-често се улавям да казвам на ум разбира се:"Дано като остарея не приличам на теб/вас". Не искам да съм сърдито мърморещо старче като баща ми, който не беше такъв човек преди. Нито искам да съм като мама- плаха, възпитана, отстъпчива и да допускам заради тези ми качества да ме мачкат. Не искам и да ги променям (не че мога). Те са моите родители и ги приемам такива, каквито са. Но наистина има неща, дребни качественца от характера, които не искам да притежавам, нито да наследявам от тях (а дали не ги нося в себе си, в очакване на подходящ момент за проява?). А вие, по какво не искате да приличате на своите родители?
Много хубава тема. Както са казали вече - някои прояви са присъщи за възрастта вече, не толкова за характера. Отакакто се помня знам, че майка ми и нейната майка са във вечен конфликт. Кога заслужено, кога не, но факт. И знам приказките на майка ми, че никога няма да прилича на майка си. Да, ама вече започва да прилича. И за нея е кръвна обида да й се каже, че е така. А то е факт. И за мен преди години беше странно да си и помисля даже, че мога да реагирам, постъпвам и мисля като майка си, но е факт, че го правя.
Идеални родители няма! Нямам и намерение да се старая да бъда такава. Ако трябва да бъда честна, това, което помня и бих избягнала в отношението с моите деца е... не знам как да го обясня - не е прекалена свобода, по-скоро прекаленото доверие и оставяне за адекватни реакции на детето, но то невинаги е готово за това.
Хм, мъчно би ми било майка ми да прочете това, но е факт, че понякога ми се е искало да бъдат по-съпричастни с проблемите ми според възрастта ми.
Почти по нищо.
Искам да приличам на дядо ми, който е образец за борбен, честен, силен, спрадвелив и прекрасен човек..въпреки всичко.
Тъй като въпросът е по какво НЕ искаме да приличаме..отговарям - по това ''какво ще кажат хората'', маниакалния страх, болните амбиции и ниската самооценка.
Ако трябва да бъда честна, това, което помня и бих избягнала в отношението с моите деца е... не знам как да го обясня - не е прекалена свобода, по-скоро прекаленото доверие и оставяне за адекватни реакции на детето, но то невинаги е готово за това.
Хм, мъчно би ми било майка ми да прочете това, но е факт, че понякога ми се е искало да бъдат по-съпричастни с проблемите ми според възрастта ми.
Хм, мъчно би ми било майка ми да прочете това, но е факт, че понякога ми се е искало да бъдат по-съпричастни с проблемите ми според възрастта ми.
При мен беше точно обратното. И точно затова дадох на децата си максимална свобода. Сега са много по-самостоятелни в сравнение с връстниците си. Може би съм залитнала в другата крайност. Но пък винаги могат да говорят с мене за всичко.
Уви, приличам на майка си повече от колкото ми се иска. Дори и визуално с годините заприличвам все повече на нея. Понякога минавам покрай огледалото и се стряскам, че виждам нея. Понякога казвам нещо и усещам, че тя говори...
И при мен е така
И аз смятам,че заровете вече са хвърлени. Доста хора ми завиждат за родителите ,които имат и осъзнавам,че наистина съм извадила голям късмет с тях. И те си имат своите недостатъци,които сигурно вече съм наследила, но не бих ги заменила за никой друг- освен,че са били винаги едни много отговорни родители, за мен те винаги са били и приятели.
Препоръчани теми