депресия или реализъм?

Прочетох, първия пост ....
Описваш твоя си реализъм / присъщ и за голяма част от майките в определен период на развитие на челядта им / .... включително и мой за някакъв такъв.
Да, този реализъм може да те доведе до депресия , уви.
Рецепта  :
Помисли реално за събитие / нещо осъществимо/ , което би нарушило статуквото ...
Тръгване на градина на рожбата, връщането ти на работа, пътуване , което ви чака  .... просто НЕЩО .
Нещо, което да чакаш, знаеш че ще се случи в определено време .... било то и отдалечено от настоящето .
Успех и сили ! 

И аз се чувствам така. Не зная как от енергична и организира млада жена, се превърнах в разсеяна и унила майка, на която вечно не й стига времето /по-скоро желанието/ за всички задачи и е винаги  пред нервна криза.
Към това ще добавя безкрайното си разочарование от хората, които срещам на улицата, които ме обслужват в магазина или с които ми се налага да общувам по някакъв повод.
Просто агресията, некомпетентността и невъзпитаното държание са навсякъде, направо отчайващо.

Добро утро! Снощи имаше безсънна нощ с много много мислене и ето какво измислих: От 3 дни съм със силни болки в долната част на корема, съответно лекар, лекарства, предстояща операция, ако не се разсее една киста в яйчника ми. Излиза, че кистата ме е мъчила от месеци, без да знам, че тя е причината за болки, подувания и прочие. За да е по-сериозно положението, майка ми имаше рак на матката, от който почина. Мъжът ми пък, който даже не ми е съпруг, просто живеем заедно, доста ме ядосва с постъпките си, основно с това, че ми създава огромна купчина работа, но също и с това, че житейски ми няма доверие - не се жени за мен. Можело да го напусна и кой тогава щял да го гледа? Не се смейте, той си вярва. Освен това аз се опитах да кажа, че би ми харесало да съм просто домакиня и да не ходя на работа обвързано с работно време, а само да приемам поръчки на парче. Не е съгласен - щяло да му дойде много да се притеснява за парите и затова как ще се издържаме, ако аз не съм на работа. Отново глупости, разбира се - той изкарва над 1000 лева месечно, с които определено може да се живее. И така аз му се сърдя. И се обиждам не на шега. А пък иначе се занимавам с йога и холистична медицина - дето обяснява причините за болестите с мислите на човека и чувствата му. Та в някакви такива книги ми попадна, че причината за рака е в обидата. Живееш обиден - разболяваш се от рак. Аз все още не вярвам 100 процента в това обяснение, но чувам в главата си как произнасям репликите на майка ми към баща ми. Буквално повтарям мислите и думите й. Т.е., ако продължавам така, ще се докарам и до рак. Значи трябва да намеря начин да се справям с живота си, без да се сърдя на мъжа си. Да си гледам кефа и желанията, да не очаквам от него и да нямам претенции. Доста трудна задача за мен. Определено прехвърлям много свои очаквания върху него. Ако ви хрумва нещо, помогнете.

На въпроса на авторката "Депресия или реализъм" моят отговор е "Депресия"


На мен ми хрумна нещо. Така и така нямате брак, зарежи го и си намери друг мъж, който няма да те ядосва. Тоя няма да се промени със сигурност и ще продължава да те ядосва можеш да бъдеш сигурна. Не си заслужава да живееш в ядове защото наистина можеш да си докараш някой рак. Заради някакъв си мъж не си заслужава да си съсипваш живота... Още повече че не ти е законен съпруг. Нещата стават още по лесни...

каквото и да е  - ще мине.

Светът е огледало, усмихнеш ли му се, ще се усмихне и той. 

Зависи от обичайната среда. Например, имам една среда, в която се чувствам комфортно, защото съм заобиколена с хора, на които, образно казано, като им се усмихнеш те също се усмихват. Там нямам проблеми с отношението, с очакванията и т.н.

 Но в момента, в който прекрача прага на тази среда и се озова на улицата нещата коренно се променят. Изведнъж се оказвам в адски враждебна среда. Затова много добре разбирам за какво говори ЛУДА и то важи с пълна сила по време на майчинството. Голяма част от времето извън дома беше с децата на улицата във вършене на различни дейности, като се започне от разходката в парка и особеностите на общуването там, в магазина (защото трябва нещо да готвя всеки ден), придвижването по улиците (с ужасния трафик) и така докато се приберем вкъщи. Но през цялото това време отношението на околните няма нищо общо с усмивките - шофьорите псуват и не спазват правилата, няма откъде да се мине с количката, в магазина продавачката е сърдита на целия свят и т.н. И когато това е в продължение на часове всеки ден с просто око се вижда, че колкото и да му се усмихваш на този свят, вероятността да получиш усмивка клони към нула.

Вместо да сменяш цигара с друга, можеш много полезни неща да свършиш в това време и да не мислиш за такива деперсиращи неща.

Хм, и най-лютата продавачка е любезна, когато й кажеш мило "Добър ден" и й се усмихнеш, когато чуе една добра дума и забележи, че я разбираш, че е уморена. Важи за почти всяка касиерка в супермаркет. Личен опит. Тук не коментирам продавачките-принцеси по бутиците, те са друга бира. 

С количката винаги ми правят път на улицата, аз пък винаги вдигам ръка за благодарност. Толкова ли е сложно? Сутрин като тръгнем на работа и спрем на пешеходната пътека на някого, той ни се усмихва. Денят ми става друг. От друга страна по улиците постоянно срещам озъбени майки, които се бутат с количките, сякаш целият свят трябва да им отдава почит, че минават. Постоянно виждам разни пуфкащи женоря, изнервени от децата си, които се опитват да си го изкарат на света. Е, какво очаквате да получат? Усмивки, окуражителни думи, уважение? Всъщност всеки си знае себе си, аз предпочитам първо да давам, после да изисквам. Нищо няма да ми стане, ако кажа "Добър ден", "Благодаря", "Заповядайте.", "Лека работа"  на някого в магазина, пък той нека да не ми отвърне. Няма да умра от това, нито ще ми развали деня. Но обикновено срещам същото добро отношение. Прилагам това в работата, вкъщи, сред приятелите си и през повечето време се чувствам добре. Е, всеки си има добри и лоши дни. Въпросът е колко често се повтарят лошите... Виж, с удоволствие страня от тресящи се от нерви жени, на които светът им е крив и са крайно разочаровани от него. Има ги нявсякъде по улиците.

Моля ти се, не ми ги разправяй тези с "добър ден" и да ми вменяваш лошо възпитание или нервност! За всяко нещо си има една граница - кой е клиент и кой е обслужващ персонал.  Поздравявах, поздравявах и то от чиста човещина, но в един момент ми писна. Вместо тя като ме види да ми се усмихне и да ми каже "добър ден", както е редно, на моя поздрав често получавах един от онези погледи на продавачките по време на соца "ти пък откъде се взе да ми губиш времето" с присвита уста  или като сервитьорската "хайде, бе, че Ше метемЕ".
 Познай как в чужбина ще си клиент и отсреща ще ти се мръщят.

Огледало е, ама е криво - ти му се усмихваш, пък образът отсреща ти се озъбва. 
Особено в магазините, на паркингите и в трафика.

Вече няколко пъти в различни магазини попадам в една и съща ситуация:

След дългия 10 часов работен ден, отивам в магазина да си пазарувам, напълнила съм количката, изчакам любезно четиримата клиента преди мен, започвам да вадя продуктите и в този момент касиерката ми казва, ако обичам да се преместя на друга каса.
Ами не обичам да се преместя на друга каса, след като съм изморена, децата ме чакат и все пак съм си изчакала търпеливо реда.
Времето ме притиска и затова Много Любезно моля първо да ме обслужат, а после да си приключват касата. 
Съвсем не толкова любезно въпросната касиерка започва да мърмори и в края на краищата не ме обслужва.
Засега пробвам няколко стратегии за противодействие, но без резултат. Веднъж нищо не казах и се преместих, друг път вдигнах скандал и се преместих, третия път зарязах количката и си тръгнах. Все пак не се моля за подаяние, а бях приготвила стоки за 200-300лева. Щом не ми искат парите, аз пък не им искам стоката.

За да съм обективна срещам и по-добро отношение, но и то е като едната птичка, която  пролет не прави. /За последният месец това са любезното и мило отношение на една сервитьорка в Хепи - Младост, жената на едн щанд в малкият ЦУМ на Пиротска, която ми подари костюмче за детето, и една жена-шофьорка, която виждайки ме на улицата с няколко кафета, спря и ме пусна да мина/

Обаче от друга страна точно тази сутрин бях в Технополис, където има детски кът в самия магазин. Много разумно, защото родителите трябва да се съсредоточат върху четенето на етикетите, без малките деца в това време да тършуват по рафтовете.
Обаче едно малко детенце тръгна да излиза от детския кът, леличката му се развика, то се разрева и побягна през магазина, леличката го настигна, почна да го влачи за ръката /имам предвид буквално/ и да му крещи къде е тръгнало, след това почна да крещи на друга служителка защо го е взела, като е под 3годиини.
Детето ревеше и аз не можах да стърпя, направих им забележка, че не може да се държат така грубо с детето. Естествено, че бях и аз овикана, обясни ми се с висок тон, как никой с никого не се държал грубо и как това не е моя работа.
Аз пък вече не мога търпя такова грубо, бездушно и отвратително отношение, както към мен и децата ми, така и към чуждите хора и деца.
Толкова ли е трудно да се прояви малко човещинка към малкото детенце, да се гушне, да му се обясни търпеливо, че мама ей сега ще дойде.
Ами представете си, че родителите на това дете не са отишли в магазина на разходка, а за да си купят телевизор за 6-7-8хиляди лева. Това ли заслужават едни клиенти?

Всъщност нищо не се опитвам на никого да вменявам. Опитах се да обясня аз как възприемам външния свят. Ти можеш да търсиш кусурите на света, на хората и на живота, който цари около нас. Нямам намерение да те убеждавам в противното.