Само се уча.
Не мога да съдя тази жена, дори в отношението й към нас, света, околните. Не мога да й се обидя, не намирам за нужно и да се защитавам.
Но от постовете на Поразяваща уста се замислям. Ще мине време и моето момче също с трепет може да прочете, за подобни съжаления, драми, болки. Това ще поражда и надежда, че не, не, той не е бил нежелан (и дано да е радост и успокоение от това), и негово съжаление (чисто човешко за раната на тази жена), а може би болка от объркания си старт в живота?... Дали ще успея дотогава да му предам твърдата си убеденост, че той е чудесен, пълноценен, достоен, а според мен просто прекрасен младеж, независимо от биологичната майка, независимо от мен...? Че той е живот - най-прекрасното на земята, че той е начало и най-достойно се е справил? (Нямам предвид някакви житейски амбиции, а говоря за чувството за собствено достойнство и душевен мир)
Разбирате, че не мога да не вярвам, че това е възможно.
И дали ще се научи, както Алексан, да чисти болката с изразяване, защото много неща държи вътре и не ги пуска навън...?
И накрая, не можах да прочета всичко на Алексан, трябва да си призная това. Дойде ми твърде много и
твърде сконцентрирано върху нея.
Кристи, писали сме заедно