Да поговорим за нещата, които на един етап от живота си сме смятали, че НИКОГА няма да направим... В един момент обаче порастваме (или остаряваме) и тогава - какво? Поумнели и помъдрели се смеем на предишната си наивност, или напротив - с ясен спомен как сме се чувствали тогава, "от другата страна", стриктно си спазваме обещанията?
В периода между 10 и 15 години си водех досадно подробни дневници Там надълго и нашироко критикувах родителите си и си пишех "заръки" какво да правя, когато стана родител. Между дребните нещица, които ме разсмиват до сълзи с наивността си (като например да позволявам целогодишното ядене на сладолед и неограничени разговори по телефона с някой, с когото току що си се разделил ), има и сериозни - като:
- да слушам НАИСТИНА, а не да кимам "да, добре" и "така ли, колко интересно", без да слушам въобще...
- да не употребявам "Малка си, ще разбереш като пораснеш"...
- да не употребявам "Аз като бях на твоята възраст"...
- да не въвличам детето в "Няма да казваш на ... какво стана/какво видя"
и много, много други...
Сега вече се замислям какво не трябва да правя като остарея и стана свекърва...
А вие - помните ли? Спазвате ли?