"Че коя ли би искала да се събуди с теб?!"

   май зависи кой те е отгледал.)  Аз  разбирам този начин.
  Моите родители са се свалили по сходен начин  50-те години на миналия век /  аз съм къснородена/   До последни сили си обикаляха планините и  гледаха заедно изгреви и залези. Не сами, разбира се.  Див купон. непрекъснато поне  окола 12 добри катерачи и /или скиори.  Хижи в Родопите,  забравени гайдари.. забравени мелодии. Селца и паланки, хижи и биваци.
  И не пееха непрекъснато " Ойларипи", всъщност. много пееха родопски песни, но на Планината.
  Всъщност са   хората, които ми направиха началната колекция за джаз., мюзикъл, евъргрийни и класика. Всичките тези приятели.
     невероятни хора. повечето ги няма вече.

      С теб, не / щото  не те познавам още /, но  с идеята  за Оцеляване,   да  Ще се справя.  Понаучих се около родителите.
        Ако не ти пречи на изгрева компанията, пиши. 

     р.с    Ние и двама не можем да ходим дълго., но нищо.     Поне ще готвим за останалите?  В  палаковия лагер?   Ей  замечтах се.

Не. Литературен критик съм.

Явно нямаш нужда някой да усъмва с теб там.

Добре, тогава аз ще съм психологът.
Разгеле, уредих се.

Е, много сте пък били учени, бе, едната
психолог, другата литературен критик,
е, Марадона ли ще държи джезвето, а?!

Ти ми кажи кога ще ходиш там пак, гарантирам ти посещение

Много хубаво, както винаги. Само кафе с мед мразя.

Описателен си като Хемингуей. Почти бях там, но не с теб. Не ми се нравят мъже с писателски заложби. Извинявай! Просто разсъждавам.

Като човек (и жена) много ходил по планините, преценил че е взел своя дан от това вълшебство (преспиването в гората, имам предвид). Ще си позволя да ти отговоря (от моя гледна точка, разбира се), на въпроса "защо". То любовта към планините не преминава, но по обясними (по-долу причини) съм я свела до възможния минимум- преходи да, но задължително вечер в легло!

Октомври, някъде в Стара планина, около среднощ (ако вярвам на Луната)...Спи ми се, та две не виждам, след вчерашния преход, ама около мен се чуват неприятни (за среднощ) звуци и дрънчене. Отварям си бавно очите и виждам любимия се бори с некви съчки, псува като каруцар и твърди, че сега ще запали огъня. Зверски ми е студено и от това ми е още по гадно на снощните ухапвания от комари - сърбят и болят едновременно. Да не говорим, че съм спала върху камък, който си е направил вдлъбнатина, почти до мозъкът ми. Пикливото огънче, дето се разгаря вече 1 час, не е достатъчно да възври джезвето и ще чакам още 100 години за животоспасяваща глътка турско кафе (дето не го понасям). За чий дявол ставаме в 4 сутринта, за мен ще остане загадка - нищо не се вижда, пък и да се - не искам да гледам какви зверове ме наобикалят! Сигурно заради охраната на резервата...Идеята да спим на 2 метра от пропастта ме подлудява, следващ път няма да има! Да ям орехи в мед или каквото и да било преди кафето е направо отврат, да не говорим за отвратителния мирис на прясно свита ( с какво ли?) цигара. Като гледам полепналите тютюнчета по устните му, направо ми иде да ревна. Шумно сърбане ме изкарва от мислите и разбирам, че нещо като кафе, нещо като мъж, нещо като ден ме очакват. Не стига че сърба, ама и прави идиотски гримаси - почти като ненормален! В този миг изгрява Слънцето и надеждата че - Денят не си личи от заранта. Красиво е - дума да няма, но мисълта, че ще качвам поредния баир ( с канче капеща утайка от кафе, увиснала на самара), с мазола дето трети ден стоически премълчавам, и гадните къпини направили тялото ми на решетка - приисква ми се да съм птица, да разперя криле и до отлетя до най близката хижа (и път). Да го питам как е, няма смисъл - и без това цяла нощ се въртя, пък мен ме беше страх да не ни сурне надолу, та и аз покрай него, ама си мълчах за да не водим ония безмислени разговори за вечността и вселената (за незнам кой път вече).
Каза, че видял лисица на отсрещния баир - слава Богу, кой знае какви болести носи! Май беше сянката на един храст, ама не му казвам - да не развалям идилията...му. Нямаме излишна вода, нито да си измием очите, камо ли за други неща - чувствам се като престоял колбас, от три дни не съм се къпала, спя с дрехите с които ходя, цялата съм в рани и синини, гърбът ме боли зверски от камънаците и ранцата. Изпикава се в огъня - вонята е умопомрачителна, особено като нахвърля и мухлясала шума отгоре. Направо очите ми се насълзиха! Чак после започваме да прибираме багажа, щураме се като сомномбули в треволяка и пререждаме за 10 - и път и двете раници, а вонята попива в порите ни. Поглеждам назад - найлонови пликчета, консерви от храна, дори презерватива оставихме - няма да го мъкнем още два дена с нас, се пак! Леле, само като си помсиля - още два дена, коленете ми се подгъват!

Ужас!
Това си е направо към темата за негативизма,
особено откъм частта за единствения кондом.

Добре де, в твоя чест - 5 кондома!

Това бе гредарски пирон, забит с каменарски чук с един удар от другата страна на дъската.
Изкушен съм да оставя темата да поживее още малко.

Защо не, Лиске, хубаво е човек да се развива. Аз, конкретно, съм (а не била) много учена, да.

А Сел не си обича темите. След описателния старт ги хвърля на зъбите и ноктите на форумците и или се включва епизодично, или изобщо не се появява. Жалко за човъркащото въображение начало.

Ирландката изкърти всички мивки

Много талантлив народ има у форомо

Пешеходката сега я прочетох. Радвам, че е оживяла, за да може да напише разказа си тук