Темпераментните деца - тема 6

Милена, благодаря!
Като цяло мен повече ме притеснява начина на мислене "Всички са ми длъжни".
Моят син имаше бавачка от 6 месечен до 2 годишен. Тя имаше този манталитет и явно успя да му го предаде и ние вече 4 години се борим с това. Като цяло последните месеци имаме сериозен напредък, тръгна на предучилищна, успя да си свие няколко неща и видя, че така няма да стане...сериозните наказания в къщи и повишеното внимание от моя страна мисля, че повлияха добре. Но все още не съм намерила отговора, а не съм сигурна, че мисленето му се е променило напълно.

И мен би ме притеснил. Но няма такова нещо тук. Много пъти сме подчертавали, че темперамента НЕ Е извинение за недопустимо поведение. Никой не ти е длъжен, нито на децата ти, но родителите трябва да сме по-чувствителни към нуждите им и темперамента им, за да можем да им осигурим спокойствие и комфорт, да предвидим ситуацията преди те да избухнат и т.н. Всичко това сме коментирали много досега из темите. Но не помня някога да сме казвали, че някой трябва да се съобразява с нас и децата ни.

Не не сте го казвали.

Много ми помогна споделеното от теб. Още веднъж благодаря!   

  Millena, благодаря за написаното в блога  ! Много ми беше интересно, въпреки, че  да...емоционална си, което е разбираемо Но ми беше и още по - приятно, точно заради емоцията, която също сподели с нас.  По повод написаното от теб...Моля те, напиши по - подробно за това какво говорихте за адаптивността. Ще ми е интересно, когато имаш време, да напишеш повече и за това какво точно значи "нежно и внимателно" да им помагаме да се справят "в" и "с" проблемните ситуации.  Имам предвид ( и по двете теми) нещо по - конкретно, някакъв пример, може би..., нещо такова, ако е имало (, в което съм почти сигурна ) Благодаря предварително.

Здравейте,

случайно попаднах на темата ви.
Никога не съм си мислела, че мога да определя моите деца като трудни. После се зачетох в постовете ви и открих, че се чувствам точно като вас.
Прочетох поста на Били  и Лю, и като че ли те описваха състоянието, в което се намирам.
Това ме накара да се замисля, защото от ден на ден затъвах в собствените си мисли и терзания, как не мога да се справям с децата си и колко лоша майка съм.

След това се зачетох за начина, по който се държите с децата си и открих, че се опитвам да прилагам същите тактики, стига да имам нерви.

Чак тогава се запитах, нима имам темпераментно дете.
Изчетох почти всичко по темата, но не намерих конкретен отговор на въпроса.

Моята Андрея е на 2 години и половина. Още от момента на раждането си, за всяко едно нещо тя е в опозиция. За всяко нещо, първата й реакция е НЕ, и втората също, след това почва да плаче неистово, като поотрасна започна и да се търкаля по земята. Просто така, от инат.
 
Винаги е против, защото някой друг го е казал. Винаги трябва да подчертая колко много уважавам мнението й, как го приемам, да се съглася с него, и чак тогава тя е склонна да приеме моето предложение. За храненето, за обличането, за лягането, за памперсите, за всичко.
Всяка минута с нея изисква от мен всичката ми дипломатичност и търпение, на които съм способна. И всичкият ми инат, защото един силен и инат характер може да се повлияе само от друг силен и инат характер.
И вече не издържам на непрекъснатото й несъгласие, винаги последвано от продължителен, неспиращ с часове рев.

Пробвах и насила да се налагам, но определено това не е решение. На скарването реагира със силен рев, понякога дори е достатъчно баща й да я погледне строго.  
Опитвам се да не обръщам внимание, но не винаги това  удачно и здравословно за нея.

Иначе Андрея е толкова добра, толкова обичлива, разумна и дисциплинирана.
Странното е, че проходи на 8,5 месеца, при това стабилно и без опора, може да ходи дълго, но пък не е от непрекъснато движещите се и подскачащи.
Много е мълчалива и вглъбена в себе си, а мисленето й е прекалено разумно за толкова малко дете. Всъщност дори не съм сигурна какво точно си мисли, като ме погледне.
Към другите деца подхожда с доверие и приятелски чувства, но агресията просто дреме у нея и чака само да бъде предизвикана.
Съжалявам, че стана толкова дълго, но вече отчаяно се нуждая от помощ, за да разбера какво става с мен и с децата и не зная какво да направя.

Ето как се държа с Андрея: За което може, й давам възможност сама да отхвърли моето предложение и да избере нещо друго, например други дрехи. Понякога отстъпвам временно и постепенно я насочвам към моя избор. /направо си я манипулирам най-безсрамно/
Когато обаче става въпрос за спазване на правила съм изключително твърда./Мх, ината й е наследен от мен, но аз имам по-дълъг стаж/.

Още веднъж моля за извинение за дългия пост.

И аз ще чакам с нетърпение да прочета повече подробности за семинара.

luda, добре дошла и не се извинявай за дългия си пост, моля те! По-горе дадох линк към блога ми, където нахвърлях някои емоции и впечатления онзи ден. Много е накъсано, но за толкова имах сили тогава, предпочетох да го пусна, защото много хора го чакаха колкото и аз самата.

Крисал, емоционално е, да, няма как да е друго, не и от мен, не и по тази тема и към този човек. А и е писамо много скоро след събитието.

За адаптивността, много има да се говори, ако исаш давай с конкретни примери. Семинара беше 2 часа, така че беше доста общ. Тя по-скоро разказа за основните аспекти, заедно търсехме позививните и не толкова страни на всеки от тях.
Иначе като примери, аз не свалям детето ми, което се катери по дървото, но стоя до него, наблюдавам, коментирам, ако се приближи към края, към тънките клони обяснявам защо там е опасно и да не го прави.
За адаптивност конкретно - да му предложиш начини да се справи със ситуация, която му е неприсъща и от там - плашеща. днес имаше Халоуинско парти и Катето така и не посмя да участва в един номер с електричество. Вики също в началото не искаше, но първо му обясних точно какво ще се случи, след това му предложих да погледаме друг, който участва. В един момент той реши да опита и ето това е една отработена ситуация в негова ползва. Катето не се реши, но направи други неща, които също в началото не  посмя. Това се има предвид под нежно и внимателно, да намериш начина за твоето дете, с други идеи, с изчакване, наблюдаване, обяснения или опитване на нещо не толкова притеснително за него, но от подобен характер и т.н. и т.н. Вместо когато не иска да направи нещо ново, защото се притеснява (дали от страх, срам или нещо друго) просто да се откажеш и да си тръгнете. Или, още по-зле, да му кажеш нещо тип "ееее, голяма работа, какво толкова", което вероятно освен, че ще го откаже напълно, ще го накара и да се чувства още по-зле и несправящо се.

Aко искаш дай и ти примери или предложи твои размисли по темата   

Аз от известно време не пиша, защото детето ми стана много послушно.Изчетох какво сте писали и си направих извода, че грешката е била изцяло в мен, а не в детето.Явно още нямам опит и вместо да се опитам да я разбера и се карах.....
Но това е в миналото.
Днес имам повод да почерпя (за съжаление само виртуално) .С мъжо имаме годишнина от сватбата.

Честита годишнина от сватбата на Сладкишчето.Дълги години семеен живот ти желая.
Миленче,прочетох за семинара.Браво ,много хубаво си написала как е минало.Направих си изводи и полезни съвети има.

Момичета, дъгло време не се бях включвала в темичката, т.к моя палавник се беше кротнал; за известен период от време стана послушен, добричък..... не можехме да повярваме на очите си.

Но напоследък нещата се връщат към предишното си положение - отчитам го по себе си: само крещя, викам, старая се да не се стига до пляскане, но яко заплашвам.
Всяко второ изречение ми е заплаха - ако не направиш това, ще ти изхвърля еди коя си играчка през прозореца, само това действа. Ужасна съм станала....

Детето ми се превръща в едно тиранче, което иска всяко желание да му бъде изпълнено, а аз ставам истеричка..... търпението ми се е изчерпало и не знам какво да правя.
Успокоителни ли да пия, да почна да медитирам ли......
Чуствам се като лоша, неуравновесена майка... 

 Nadia79, по - назад в темата е писано доста за емоции като тези, които изживяваш в момента. Почети, ако имаш търпение и време, особено в първите теми...Там има неща, които ми бяха полезни на мен, по същия повод...Само ще ти кажа, че разбирам как се чувстваш
 
 Мillena, ето ти и пример. Аз също обяснявам. Много обяснявам и винаги съм готова да говоря за всичко с децата си, защото смятам, че това е най - правилното, най - доброто, което мога да направя. Обаче...Ето, например...Моят бонбон, Криско...Говоря ли, говоря..не заплашвам, мила съм, но и сериозна, когато се налага. А той се смее и казва, че няма да ме слуша и намира това за забавно. Аз запазвам самообладание, пак обяснявам, ставам по-сериозна, но не викам, не удрям никога. Случвало се е да се качи някъде високо (той е една малка маймунка и е страшно бърз ) и аз се старая да го предпазя, да обясня, че клоните към края са тънки и пр., защото го виждам, че отива към края...(И нека да кажа, че аз съм една уравновесена и доста спокойна майка. Давам на децата да са си деца и им се радвам, не очаквам да "станат възрастни" по на 5-6 години. Почти няма случай да викам или да се карам, освен ако няма наистина сериозна причина. Не подскачам и не се шашардисвам за най-малкото.) Обаче, досега, все става така, че се удря и никога не ме слуша. Аз продължавам да говоря, обяснявам, когато, например, вече не е на дървото и уж разбира. Обяснявам и после, като мине малко време, на спокойно...обаче...след ден или два, не че е забравил, но прави нещо друго и аз пак казвам, че за да не стане както преди и да плаче пак, е по-добре да ме послуша и т.н....Пък той се смее и казва, че няма. Налага се да стана, да го сграбча и със сила да го откопча от поредната щуротия, с която се е захванал (някой контакт или нещо подобно ), защото като си науми нещо, няма връщане! Така че, ако позволиш да те перефразирам, аз доста често се налага да "свалям детето ми от дървото", защото той, въпреки цялото ми обгрижване и обясняване (пък гледам и да не прекалявам, че стане ли "дуднене", няма да хваща почва...) си прави каквото си науми...Та...не знам и аз...Надявам се всичкото говорене да започне да се "преобръща" в някакъв момент в главичката му...засега не става.
 За адаптивността...да. На малки хапки. Подготвям внимателно всичко. Това ми е подхода и към двете ми деца. Не се адаптират лесно към нищо ново. Аз също, впрочем. Затова и се опитвам къде с хитрост, къде с разговори, къде на игра и т.н., отдалече и малко по малко, че да е по-лесно . Истината е, че трябва да са и спокойни, за да приемат промяната или предизвикателството по-лесно. Ако са уверени, че съм там и могат да разчитат на мен (или на друг близък, на който имат доверие), ще идат навсякъде, ще направят какво ли не. Въпросът е дали като винаги ги подготвям, не ги правя по-несамостоятелни, по-неадаптивни? Сякаш не ми се вярва, защото са деца още, учат се, имат нужда от помощ, от подкрепа, от това да ги усещат винаги тези неща, как иначе, но се замислих...

Krisal, надявам се, че това е подхода, да, поне това е което опитвам да правя и аз. Даже покрай семинара си дадох сметка, че всъщност прекалено често дори минимизирам ситуации, които напрягат и мен, и тях, за да ни е по-лесно. Ще го обмислям повече това тепърва.
Но това е по върпса за адаптивността. Ти намеси и друга тема тук за говорене и слушането. Там съм последния човек, който може да даде съвет, защото при нас в това отношение често е трагично. Последната седмица няколко пъти се прибрахме от разходка преди заплануваното време, защото Вики директно ми игнорираше думите. Отдавна не се беше случвало. Аз съм ли съм по-изнервена и покрай и той, напълно го допускам, период ли е... Но беше попреминало и сега ме свари неподготвена. Та тези дни не са ми дни По принцип преди седмица щях по-уверено да ти кажа, че от всичкото говорене има някаква ползва в един момент, натрупва се, стават по-разумни и повече схващат какво им казваш и т.н. Точно днес ми е малко трудно да кажа, че работи, нека просто кажем, че беше труден и дълъг ден.
Завиждам ти за уравновесеността и спокойствието, де да можех и аз да съм така Лошото е, че не съм и цялата тази борба ми коства страшно много усилия понякога.
Иначе Мери говори оня ден и за това, колко чувствителни са нашите деца към емоциите на околните, отдели му специално внимание, дискутирали сме го тук, но искам да разкажа нейния пример, защото на мен ми повлия добре. Преди години преди семинар се е притеснявала и това я напрягало, а това напрягало сина й, така че той ставал супер мрънкав и т.н. и тя накрая се скарвала с него. Което било супер нелепо, защото си казва как ще изляза след малко точно аз да им говоря на хората какво да правят и т.н. Та после е започнала да излиза от вкъщи по 1 час по-рано и да стои на паркинга, само, за да избегне това напрежение от нея към детето и обратно. Та и аз съм така много пъти, затова го споделих. Мисля, че на много от вас също ще им повлияе добре да знаят, че дори и толкова подготвен човек е Човек със своите емоции и трудни моменти.

Завиждам ти, Крисал, аз още не мога да постигна това спокойствие в себе си.   

Надя, всички тук знаем как се чувстваш. Катето започна този си период преди около 3 години и така и не е преминал... Имаме по-леки и по-тежки моменти, но като цяло си е доста голямо изпитание да я накараш да направи нещо без да си загубиш разсъдъка преди това.

Здравейте, момичета!
Ужасно се радвам, че открих тази тема! Точно тези дни ми е тежичко, детето все мрънка, сърди се, бунтува се на всичко, което му предложа и се чудя какво да правя. Дори мислех да пускам някаква подобна тема в "Майки", но се отказах, по обясними причини 
Радвам се, че ви намерих тук и сега само се записвам и отивам да чета назад

Да помрънкам малко тази сутрин С детето как да е мога да си наложа да съм спокойна, търпелива и т.н., ама с бабите и дядовците как да се оправя - още не съм намерила начин...Помолих снощи баща ми да го вземе от английски и да ме чакат у нас, че каката ни беше на РД. Прибирам се - заварвам ги двамата да си играят футбол с една мека топка в коридора, доволни и щастливи изглеждаха. Питам баща ми как са били, "добре"-казва той, само че Мишо не искал да вечеря преди да се прибера. А-а, и имало едно избухване "Защо ми пипаш учебниците по английски, без да си ме попитал може ли". Обяснявам аз на баща ми, че в неделя имаше история с пипане на мои документи и аз обясних, че не се пипат нещата на друг човек, без да го попиташ, защото само той може да прецени какво му е важно и какво не. Аз вече съм свикнала да се обяснявам и оправдавам, така че това не ми е новост. Тръгва си баща ми, всичко изглежда наред. Тази сутрин говоря с майка ми и се оказва, че снощи е било едва ли не драматично, Мишо крещял на баща ми за учебниците, освен това искал да играят на топка, а баща ми му казал, че вътре не се играе и т.н. Опитах се да обясня на майка ми, че е добре в такива ситуации, преди да му кажат "НЕ, в къщи не се играе на топка", да го чуят какво им казва и да видят за каква топка става дума. При което майка ми казва: "Ти винаги него защитаваш, но ще ти се върне (???) един ден. Той не може да се държи така и всички с него да се съобразяват". Казвам: "Да, ясно е това, аз не искам всички с него да се съобразяват, но всеки човек има ситуации, в които реагира по-остро или избухва за нещо". При което тя казва: "Аз не съм виждала дете да крещи така". Освен това Мишо бил казал нещо, че като си е в неговата къща, може той да решава (не знам точно какво ще решава, някакво детинско изказване) и веднага се прави извода: "Защото той знае, че при вас всичко му е позволено". И накрая майка ми заяви: "То си е ваше детето, както искате си го гледайте, ама да знаеш, само проблеми ще имаш с него. Не че е лошо детето, но трябва да се научи да се държи ПРИЛИЧНО".
Много се извинявам за дългия пост, ама ми е толкова криво, особено при положение, че напоследък виждам доста голяма промяна в Мишо, а за 2 часа като има допир с баба си и дядо си и всичко се преобръща сякаш.

mamaGabi,

майка ти е била права за едно нещо - наистина ще ти се върне един ден, макар и след много години.
Ще ти се върне всичката топлота, нежност, търпение и любов, които си проявила към детето си.

Знаете ли, че моята Андрея проявява същото поведение, което съм имала и аз на времето. И сега аз се опитвам да се държа с нея точно така, както майка ми се е държала с мен - с много търпение и с много уважение към детското мнение. Аз имам пред себе си един чудесен подход и един чудесен пример за подражание в лицето на моята майка. За съжаление, когато дойде момента да й се отблагодаря за всичко, тя вече не беше между живите.


Всъщност с всичко това исках да кажа, че усилията ни ще бъдат щедро възнаградени от децата ни.

А въпросът за нашите бащи е малко по-различен. От една страна те се опитват да "възпитават" малките внученца, въпреки че в обикновения случай не са възпитавали собствените си деца. От друга страна често се държат, като че ли самите те са на възрастта на децата, с всичките предимства и недостатъци на вдетиняването. Но все пак могат да бъдат от помощ, при условие че е ограничена във времето.

И ако ще те успокои донякъде, преди време баща ми живееше при нас, за да се грижи за детето. Освен гореизброените недостатъци и предимства на дядото, често чувах от устата му точно същите изрази и реплики: Ти ще видиш!, Ти това дете не го възпитаваш!, Ти ще ревеш после!. 

Самото дете беше много нервно и ревливо.

Това беше по повод на 2-годишното ми първо дете. Сега, когато е на 5 години, наистина виждам резултата - едно мило, вежливо, нежно и грижовно дете, което ме гали когато плача, завива ме когато съм болна или подрежда, когато съм уморена.