Безумия на/преживени с мъжте ви

много сладка история 

Разхождаме се наскоро с моя и минаваме през една градинка.Там една чешма ама понеже беше валяло предния ден може би и около чешмата една огромна локва. Та ще пие моя една студена вода от чешмата ама както си вървим, спира се той, връща ме няколко крачки назад и се засилва тичайки и с двата крака трупешката се приземи в локвата  " не го бях правил от 10 години това" ...

сладур...

Най-смешната случка при нас е една нощ,има няма 2 през ноща....Майка ми ,чакаща сестра ми да се прибере от работа,седи на прозореца.Ние тъкмо заспали,чуваме бясно чукане на врата и викове- М.ставай,взеха ти колата В полусънено и полубудно състояние М.скача,аз помислих съответно че някой е откраднал колата(да уточня че живеехме до марокански квартал=на гето) ,хукна нашия по долни гащи да скива кво става Ми като си идвал от работа паркирал до контейнерите,а нощем си идва кола да ги сменя и хората решили да се обадят на Паяка.Обаче проблема е че той в 6 часа сутринта трябва да е на работа,а ако му я вземат...става страшно И така,навременната му поява на джама и викове да спре Паяка не спаси колата,та хукна както си беше по долни гащи и домашни чехли,а тъкмо беше и заваляло Аз гледам от горе и хвърлям едни гащи.А нашия гони Паяка,еле добре че спряха на светофара на 100 метра от блока ама забравих да кажа че и полицаите карат отзад тъй като има и фиш съставен и колата натоварена отгоре заминава в неизвестна посока.Настигна ги той,и слава Богу полицаите “наши хора“(И в Испания важи мои и твои правилото),та спряха хората Паяка,платихме 30 евро разход на Паяка и по живо здраво си заспахме спокойно.

С моето момче, с което сме още гаджета имаме много забавни и не чак толкова забавни моменти заедно Едно такова приключение е изкачването ни на вр.Ботев преди около година.Та решаваме ние и тръгваме в 6ч. сутринта от София за Калофер. В 10ч. вече сме паркирали колата пред Калоферския манастир и сме готови да потегляме към х.Рай.Всичко точно - в 13ч сме в х.Рай обядваме ,почиваме десетина минутки и готови да поемем към първоначалната ни цел - връх Ботев. Всичко,което знаехме е ,че от хижата до върха са 2ч. по думите на наш приятел,който скоро беше ходил там.Обядваме си ние и през това време виждаме,че доста хора слизат от една пътека,която решаваме че е пътеката по която трябва да тръгнем (интересно е защо не сме попитали някой като не знаем със сигурност накъде трябва да поемем, но това си остава загадка и до днес). Вече хапнали ,отпочинали сме готови да поемем към върха като по наши сметки сме там към 15.30 и към 18ч вече ще сме обратно в хижата където щяхме да си опънем палатката и да се отдадем на нощното небе.Но уви! Поемаме по пътеката ,по която срещнахме още доста слизащи хора от някъде.Дори 2-ма мъже ни попитаха дали знаем пътеката за Ботев ,а аз им отговорих "не,но ще я намерим" Смях голям! За да ви спестя още около 6 часа вървене стигаме до момента,в който вече обиколили връх Ботев от всичките му страни ,след роптаене от моя страна и плач.. НАЙ-НАКРАЯ се качваме на паметния връх и за наше учудване - няма никой! Аз казвам на приятелят ми" аа,толкова много изстрадах искам си печата" (а с него събираме печати от 100-те национални туристически обекта) Намираме едната от сградите отключена и чуваме някъде на 3 етаж звук на радио.Качваме се - няма никой. Ехо, ехо.. никой, а масата сложена като за вечеря ,телевизора работи и .. какво да видиш - печата на масата! Извадихме книжките ,бихме си печати и си излязохме като бели хора Ами сега накъде? Чудим се по коя пътека да слезем .. изведнъж чуваме глас зад нас,който ни извика "За хижа Рай ли сте" .Когато се обърнахме видяхме,че човека вика от третия етаж вероятно същия човек,който трябваше да ни бие печатите.Упъти ни .Слязохме и за няма 2ч по Тарзановата пътека,за която по-късно разбрахме ,че е една от най-стръмните и опасни пътеки в българските планини,а ние глупачетата по тъмно я слизахме като имахме само 2 умрели челника,които едва светеха... Е стигнахме до хижата след почти 12ч ходене ,опънахме палатката и след всичко това дори се отдадохме на нежността на старопланинската вечер Лудост ли е ,младост ли е.. но определено не ни е скучно заедно

Моят мъж работеше доскоро в една транспортна фирма-караше камиони по фирмите из цяла България.Един ден товари в голяма спедиторска фирма, която е доста близо до вкъщи, и по телефона се уговаряме аз да отида с него да се повозя, тъй като този ден щеше да върти само из София.
Отивам аз във фирмата, там на портала ме пускат вече само с махване на ръка, тъй като са свикнали аз да нося я забравена шофьорска книжка, я цигари, я нещо друго на моя разсеян мъж  
Виждам аз камиона, който е прикаран вече на рампата за товарене, покатервам се прилежно, сядам и чакам-целия камион се тресе, отзад се чуват гласове-явно го товарят вече. Седя си аз, обаче нещо ми е неестествено и започвам да прехвърлям наум-отзад се чуват няколко гласа, но нито един не е като на моя мъж.В кабината не мирише грам, ама грам на цигари, а моето чудо пуши като комин.

Когато забелязах и един телефон, който нямаше нищо общо с този на моят мъж, се изсипах скорострелно от камиона и му се обадих : "Ти с кой камион си и къде си?"
Отговорът ме ошашка тотално: "Ми аз сега гръгвам от Враждебна, влез вътре ме изчакай на сянка някъде, с еди-кой-си камион съм".

Бях се качила в камиона на негов колега, на който секунди по-късно му признах какво съм сътворила.Но малко ме е яд, че се усетих навреме, щеше да е голям смях да се качи в камиона и да ме завари вътре, седяща като мътеща патица на пасажерското място.  

Разбихте ме

Аз премреждия с благоверния нямам много (само няколко  ). Ама с най-добрия ми приятел и колега в университета - колкото искаш. И на двамата акъла ни не е много, ама лошото е, че каквото му хрумне на единия, другия го изпълнява. Дребни щуротии колкото искаш, но ще разкажа как решаваме ние, че ще посрещаме 2012 година.
Речено-сторено, събрали сме се компания, мястото е вилата на въпросния колега в Горни ли, Долни ли Лозен (и до сега не знам къде бяхме). Пари събрани, ще се пазарува, аз и той - главни отговорници  . На 30 декември той, аз и приятеля ми отиваме в Метро (Младост). Колегата има кола, джип, стабилно добиче, което ни е набор, съответно нас не ни е страх от багаж  . Да обаче някой трябва да остане да пази колата, сакън, ще я разбият и ще ни вземат течния сапун, носен от Франция (има си история сапуна). И от двама мъже, средна възраст 20 години (какви мъже, те момчета) и една крайно отговорна 19 годишна домакиня кой мислите остава да пази колата? - Ми аз, кой друг  . Към 12 часа паркирахме, аз бях оставена с включено парно и радио, един вид няма да умра от студ и скука. Звъня на мама и си приказваме, тя обаче пътува с татко през Шипка и прекъсваме. Звъня на приятелки, те ме отрязват. Звъня на други колежки (които в същия момент са на контролно, от което ние сме освободени). Звъня пак на мама, вече е станало 14 часа: "Бе твоите хора още ли пазаруват, то остана ли Метро    ?". "Знам ли!" отговарям. Мама и татко вече са пристигнали до дестинацията си, 150км пропътували хората, аз на един паркинг стоя. Вече ми потъват гемиите, представям си как замръквам там    . Татко ме бъзика "Тебе да не ти правят намек, че си кучка, та си оставена да лаеш колата?". Не ми помага особено човека.
В един прекрасен миг се сещам, че аз имам телефон  , милото и колегата и те. Звъня им аз и ги питам дали са ме забравили или са се загубили. Отговор няма, само се хилотят. Аз вече от уморена и отчаяна почвам да се сдобивам с аксесоари като рогца, опашка и стелещ се дим около мен. Звъня на другия, щото ми затвориха. "Ваш'та кожа долна, как може да ме зарежете в тая кола, вие знаете ли колко хора паркираха и заминаха, аз само стоя тука  ? Един камион цигари изпуших, да ви се невиди и говедата!" и още работи в същия дух. Съответно колегата дава благословията си да изоставя колата, която предано пазих и да отида, поне да се разтъпча. Аз вече летя, като напушена се кефя, че не съм вече в металния си ковчег. Влизам, намирам ги.
Гледам и не вярвам на очите си!
За два часа и половина, при стриктно написан от мен списък за пазаруване (дори бях написала предпочитани марки за продуктите), децата са успели само да си харесат колички-играчки. Ни брашно. Ни кори за баница. Нищо. Както бях весела, че съм се отървала, фръцнах им се и им казах, че аз на Нова Година няма да готвя, ще си ядат количките  . И тръгвам напред, ядосана, отмервам крачки на страшно високите си токчета (зер, в Лозен ако не съм с токчета, къде другаде, а? ).
Останалото, както казват, е история. Щото ме гониха из половината магазин, аз им се карах, те ми се хилят, аз пак им се сърдя, пак почваме да се гоним.
Та така пазарувахме ние. Няколко дена по-късно, след като вече запоя ни е привършил, се срещам с майката и бащата на колегата. Разказвам им за случката, а майка му отсече - "Ми, мъже!"

Отделна е историята как на нова година правих гъби с водка и на 31ви декември в 6 следобед ги карах да ми търсят лимонада, защото в суматохата съм забравила да взема и нямаше как да направя баница. В крайна сметка не намериха и правих баница с етър  .

Aма много им се радвам на тези разтоварващи теми  
браво момичета.

надали с такова майсторство като повечето мога да се похваля, но ето една наша случка:
Като за начало ще обясня че мъжът ми е (поне беше, вече и аз не знам, май ме задминава) пълна противоположност на мен...навремето аз хипи, той с панталон с прилежен ръб и колосана якича ми такъв си ми е (хубу де, беше) - аз отявлен шемет много много не ми пука какво впечетление оставям след мен по улиците...ей така веднъж отивайки на детската площадка си харесах един мнооооогУ, ма многУ готин фотйоил от ратан, а!!!! до него и плетен кош- ми как да не ги вземеш...И моя любим, кво да ме прай вика едно такова свито , взимай ги ма не си с мен (че с кой съм бре, нали до мен вървиш)
как да е, ще разберете защо го описвам левента.
 Брат му, който е страшен чешит и 10 пъти по-свит и прилежен от мъжа ми ще ни идва на гости.Толкоз рядко идва момчето, а толкоз му се радваме, че съм готова да жертвам цялото си време на света и пари (последните за следващата седмица) обаче ще наготвя за чудо и приказ, искам да му е хубаво на брата

 Пиша заветния списък със скъпоценните продукти и мъжа ми отива да пазарува с едната щерка.Детето гордо само си събрало пари за еди каква си супер мупер специална четка за зъби.Не ние!!! тя ще си я купи! Че можеш ли да откажеш на тоз пламък и гордост светнали в нея
отиват те, ние с малката шерка докарваме последния звън на блясъка в нашта къща и ей сега като се върнат запретваме ръкави- ще се вихрим кулинарно. 
Пристигат си , покупките от списъка изпълнени- всички до една!!!!Браво на тях.Тати ще ходи да купи безалкохолно и алкохолно и последната задачка е да метне боклука на отиване.Казвам му - мило торбите с боклука съм ги сложила пред вратата- ОКеййййй, немаш грижи  

подреждам аз покупките и трескаво започвам да си търся маслото- онова специалното немското и едно още по специално сирене, абе нещо не ги виждам , в другата торба сигурно, абе и каймата ми се губи...а!? свършиха ли торбите...ами филето, ами пъстърмата..."мамо ама къде ми сложи новата четка......?
 :crazy хммммм нещо тая работа започва яко да ме съмнява, ама си викам- не може да е толкова глупав. посягам да му звънна, ама се спирам защото 1. магазина е за2 минутки, сега ще се върне и най-вече 2. ми как да го обидя сега с такова предположение....
та стоя и си го чакам...    Идва си нашичкия и :
Абе драги, ти казвам да не изхвърли покупките???

не бе, боклука...Да бе да, ей го къде си седи- прилежно сложен пред вратата......
Изхвърча нашия като попарен и се разиграва следната картинка:
Той - застанал рамо до рамо с един клошар умно гледа в кофата и му завижда дори, защото колегата по занятие си има пръчка, въоръжен е с иструмент и може да рови, а моя миличкия.....
 Връща се единствено с кутията от нескуик- тя нали е лекичка та подметнал я явно някой на две на три- тя нали е лека, явно не ги е устройвала.
Цялата торба, хора, цялата със все новичко пакетираните от БИЛА пъстърми, филета, сирена...
Изчислих си загубите- 86 лв на липсващите продукти.

Вечерята претърпя обрат, мъжа ми така се ядоса че отказа категорично да ходи на нов пазар, то и парите вече изхарчени та -  менюто променено- едни кюфтета щото изтичах до магазина, все нещо трябваше да приготвя! а щерката на другия ден чинно наградена с нова четка по неин избор от още по скъпите!!!!

Амели, толкова много се смях, че ме заболяха скулите.

Тази история и тази със салама от другата тема направо ми направиха деня!

Радвам се, че съм ви разсмяла
Аз лично от една седмица вече съм на усилена смехотерапия в смешните теми и не мога да се откъсна от тях! Пристратена съм безвъзвратно.

Следващата случка касае първия ми мъж. По това време дъщеря ми е на почти две години.Пътуваме с автобус-блъсканица, жега ...изобщо ад!детето започва да нервничи в автобуса и една жена започва грижливо и мило да я баламосва след като на мен вече ми се изчерпва съвсем репертоара...И казва жената - яяяя виж зайче, яяяяяя какво голямо дърво.Пътуваме, автобуса се движи по симеоновско шосе и парка с дясно от нас...жената вижда златна възможност да държи вниманието на детето и казва-яяяяя виж! Виж каква голяяяяма гора.Кой живее в гората, знаеш ли? А кой живее в горичката?
Щерка ми отговаря- абсолютно серизоно: Тати.

 

опитите на жената секнаха.Толкова изненадана беше и мисля че се счупи нещо в нея.
Истината е че по това време (ние вече разделени) мъжа ми наистина си беше построил колибка в гората малко над Симеоново!

буквално "хванал гората" беше!

       
  Незнам колко изненада е била , ама със сигурност се е шокирала от това , и е пимосилила че ти си подучила детето 
А то , може би не е било далеч от истината , и баща му е хванал правилния път ... на гората 

Привет и от мен! Страхотна тема!
Ето и моята случка, само от преди няколко дни:

Изстрелваме с мъжа ми/  както винаги в последния момент/ за работа и след бърза целувка и пожелания за успешен ден, всеки се мята в колата и потегля. Шофирам си мирно и кротко в огромното задръстване и изобщо не обръщам внимание , на няколко подсвирквания с клаксон около мен...Да, ама потегляме колоната, а подсвиркванията -не спират. Поглеждам наляво, надясно-никой не е пуснал мигач да ме пререди, никого не съм засякла и си продължавам. На следващия светофар - отново клаксон край мен - този път поглеждам в задното огледало - някакъв товарен камион почти се е залепил за бронята.Викам си - "Този ще да е" Почвам да ръкомахам и жестикулирам, което в превод е нещо като " Какво искаш, бе?", човечецът в камиона ми отговаря в стил " Ти ку-ку ли си , ма?"...Най- накрая, стигам до заветния "Цар Борис" и настъпвам газта, за да компенсирам закъснението от задръстванията и отново чувам клаксон. В този момент почвам упорито да се съмнявам в себе си - слухови халюцинации ли имам...Силно притеснена спирам на светофара на Лагера и изведнъж отляво някой почва да чука по стъклото. В пълен ужас / помислих си , че е оня с камиона/ поглеждам и какво да видя - МЪЖА МИ!Отварям, а той бесен: " Къде гледаш? Преследвам те от сума ти време, не разбра ли? Давай ключовете от вкъщи, че съм си забравил телефона!" Давам му ги аз и оставям коментарите за после.
....то бива разсеяност , ама чак пък толкова....Заслужаваше да ме преследва чак до Бояна....
Какво ли са си помислили хората около нас- слиза някакъв висок мъж на светофара, чука по стъклото на бедната жена, крещи нещо и тя му дава някакви ключове....