Безумия на/преживени с мъжте ви

Нашите безумия винаги са свързани с пътувания.

Допреди няколко години имахме едно Рено 4  - ярко оранжев пикап. Толкова беше старо, че вероятно с него Луи дьо Финес е ходил на абитуриентски бал. При возене вдигаше шум като камион с тенекиени кутиии пълни с пирони /това пък ни спестяваше нуждата от радио/, имаше напълно естествена вентилация, както и бивш кожен салон, но пък можеше кисели краставички да наливаш в резервоара, пак си вървеше.
Една ранна лятна утрин сме се стегнали да пътуваме за с. Воден, Ямболско, та Елховско. Това е едно прекрасно местенце, в което по това време /2000г/ обхват на мобилните имаше само на паметника на местните партизани и то при определена скорост и посока на вятъра. Там ни чакат приятели и брат ми. Казано  е кога тръгваме и те знаят кога да ни очакват. Не могат да се правят промени – няма връзка.
Точно на третия светофар се счупва някаква част на Оранжевия Звяр /кола, която си няма име  е половин кола, знаете/. Няма проблеми, Пътуващият си има един антиквар в Овча купел намнайсе, който го поправя при нужда. „Стигнахме, слизай!”. Аз уж имам добро зрение, ама не виждам къде сме стигнали. Посочва ми се една, хм…посторйка, градена по проект на предвъзрожденска черква – два метра под земята, пред нея различни по големина купчинки с вехтории. Излиза майсторът –антиквар, братовчед на Румелщилцхен, а аз бивам изпратена в отсрещното кафене. Свършват до един час и тръгваме. Наблюдавам работния процес от масата си.
След три пъти повече от обещания един час, Оранжевият звяр все повече заприличва на другите купчинки пред, ъъъъъъ… сервиза /?/. Пътуващият току  притичва, за да ми каже поредното „Още един час и тръгваме”, кафеджийката само ми сменя чашките и пепелниците, аз се местя заедно със сянката на чадъра.
 След много повече от обещания един час, на мобилния телефон на Пътуващия, с размер на Немско-българския фразеологичен речник, звъни мама да пита в Ямбол ли сме вече. Да бе, да.
В късния следобед, бивам поканена да се кача в колата, защото отиваме при един друг майстор, който ще направи една заварчица и, след най-много един час, тръгваме. Румпелщилцхен се намества отзад. Спираме в средата на нищото, сред синя жлъчка, репеи и още някакви растения. Издига се трафопост там. Въздържам се да попитам, аз пеперуди ли да ловя един час тук и чакам да приключи заварчицата. Ура, ура. Готови сме! Сега ще върнем нашия антиквар-ювелир в ъъъъъъъ…сервиза /?/. Въздържам се да питам, защо не ме оставиха в кафенето, така и така си бях свикнала.
Ура, ура отново. Потегляме. Разговорът с майка ми по фразеологични речник, когато и съобщавам чуруликащо, в шест следобед, че ВЕЧЕ тръгваме за с. Воден Ямболско, та Елховско, с кола вдигаща по нанадолнище макс. 90км/час, мисля да ви спестя.
Омайна лунна нощ е, ние навлизаме в Ямбол. Който не е питал ямболии за път, той само не знае в какво приключение влиза. От трима различни таксиметрови шофьори получихме подробни упътвания, в които единственото общо нещо бяха „Идин стоп и идно обиколно”. Загубихме се естествено. Това било трудна работа, но ние успяхме.
Къде полунощ пристигаме в Елхово. И там се изгубихме. Това било още по-трудна работа, но ние успяхме.
Там някъде, в едни лозя, далеч от главния път, Оранжевият звяр започва да издава звуци, с които напълно оправдава името си. Нещо с нещо, наричащо се генерация се е случило. През храсталаци и шубраци, стигаме до единствената светеща крушка в околността. Сервиз!!!!! Изскача един уплашен от  трещенето сънен човек. Не може да ни помогне за озвучаването, но ни упътва.
Пътуваме през полузаспали селца, тоест селца, които са били заспали, преди да ги наближим. Шпалир от втрещени хора, излезли от къщи, кръчми и дискотеки ни изпровожда.
А небето е светло и красиво. Пълнолуние, мисля си аз.
Стигаме Воден, нашите посрещачи ни чакат пред вратата на къщата. 5 минути по-рано, някой, тичайки,  е дошъл да ги предупреди „Ваш`те идат”.
Слизаме и се наденваме на нечуван скандал от истерясалия ми брат, който е бил в пълна неизвестност какво ни се случва, а освен това светлото небе не е било от пълнолуние, а от ужасяваща гръмотевична буря, която ние просто не сме могли да чуем от рева на Звяра, но компанията ни е чакала завряна под масата. Сега, дали заради бурята точно са били под масата, не знам.
Лягаме тримата с брат ми на един голям одър, аз по средата, и заспиваме. Да, бе, да. Пътуващият цяла нощ въртя волан, натискА педали и сменявА скорости.
На сутринта отиваме да пием кафе и лимонада в селското питейно заведение. Абе, всичко много хубаво, ама защо хората минават, надничат, завъртат се, оглеждат се?
Оказа се, че бащата на нашия домакин, голям зевзек, обяснил на всички, че Пътуващият  е с баща турчин и майка финландка, и с Оранжевия звяр идваме от чужбина.
Та така.

Далечната 1996 г. - с мъжо сме все още гаджета. Той е запален планинар - аз съм се ходила в Пирин веднъж през есента, с него. Решава да ме води в Рила на зимно катерене. Слизаме на Боровец, отиваме към хижа Заврачица. Всеки си носи раницата, екипирани сме що-годе. Аз съм с обувки под наем, щото във Варна нямам нужда от здрави зимни обувки, а планинарски такива - нямам.
Вървим ние към хижата - през лятото се минавало за 3 ч. - нищо работа. 
В един момент се отбиваме от утъпкания път по някаква странична пътека - никой не е минавал скоро от там. Вали тежък мокър сняг и трупа.  В един момент се оказва, че няма пъртина, затъваме до над коленете.  Гаджето тръгва напред, аз стъпвам в неговите стъпки. Раницата ми тежи, крачките са ми прекалено големи, ужас.  Няма вятър, става ми горещо, събличам си якето и пуловера, ходя по тениска. В един момент пуловерът ми го няма вече - паднал е и затрупан някъде по пътя. Не го намерихме. Уморена съм.  Мъжо взима моята раница, закача я за неговата и продължава напред.  Вече имам пришки на краката, едвам вървя. Започва да се стъмнява, а още не сме стигнали до хижа Марица, която е преди Заврачица.  Вървели сме 7 часа вече.  Чудим се какво да правим, под дърветата ли ще спим, ще се събудим ли, направо шах. Решаваме да оставим раниците и да повървим без тях още малко.
След още половин час стигаме хижа Марица. Слава Богу - отключена е, но няма жива душа вътре. Едно гладно куче изяде тоалетната хартия, която ползвах навън  Ние нямаме нито храна, нито дрехи за преобличане, но няма как и за къде да се връщаме. Печката не тегли, не можем да я запалим, добре, че имаше одеяла в стаята.  Дрехите си останаха прави, до сутринта, както ги бяхме съблекли.  А и сексът след умората и мръзненето беше класен. 
Мислехме да се върнем за раниците на другия ден и да останем в хижата още една нощ поне. Мокрият сняг не беше спрял цяла нощ и преценихме, че е по-добре да си ги вземем, ако ги намерим и по пътечката на обратно към Боровец.
Намерихме ги, полузасипани. И после още 7 часа надолу.
Още имам белези по краката от ония пришки.
Омъжих се за него, не съжалявам.  Вече не ме води на такива екстремни разходки, но е все така грижовен.

страхотна тема 

Всичко е добре когато завършва добре

ЕЕЕ нямате равни еййй..

Някак не ми се иска тази тема да потъне, има хляб в нея.

Ми, пиши, де! Ама по темата Оставете на такива, като мен, да  я побутват.

И за да не "потъне" темата защото е страхотна, ще разкажа случка не с мъжът ми, а с брат му. На гости сме в майка му. Братчето тогава тъкмо беше пропушил (15-16 годишен). А беше началото на зимата, киселото зеле тъкмо започнало да вкисва. Малкият, естествено се крие от майка си, че пуши, обявява, че ще ходи да преточва зелето - при което ние сме доста учудени за самоинициативата, но не обръщаме внимание. На следващия ден, звъни свеки и приплаква - отишла да претаква зелето и какво? Ами в кацата нямало грам вода! Малкият чул, че на зелето водата трябва да се "източва"... пушил цигари, източвал вода, пушил цигари източвал вода... в канала..., е нямаше зеле тази зима.

Добре, Дренко, макар тази да не е толкоз безумна:

Две години след воденско-ямболската история, ние сме вече стабилно, сериозно семейство с дете и Горди притежатели на ретро-автомобил. Ще заминаваме на почивка в Родопите, но си трябва оборудване за да отидем с бебето. Какъв е проблемът? Та ние притежаваме пикап. Приготовляваме се: багаж за нас, на Имелда козметиката, дрехите на бебето, на бебето козметиката, памперсите, 20 литра прясно мляко в кутии /зер в Родопите не са виждАли таквоз нещо/, бебешко креватче тип железно, връстник на майка ми, коритце, картофи – чувалче /В Родопите отиваме, там имат много колорадски бръмбар/, книги за прочит, нощна лампа, газов котлон  и прочие. Помните мадам Гоца „Вдигайте се Балкани!”.
 Бебето ще пътува с родителите ми в по-удобна кола, ние с баща му возим обоза.
Ето ни на магистралата, пушим, говорим си, ако успеем да се чуем през естествените звуци на возилото. Задминахме един Мерцедес /сигурно  е бил с три гуми/ и се напърчваме от щастие.
Изведнъж изви страшна буря, потоп се изля от небето, градушка, река по магистралата, видимост – никаква, спираме на банкета и чакаме да утихне. Доволно си пушим, даже е  и тихо.
Бурята утихва, ние продължаваме, но движенията ни са като на Катарина Вит на Олимпийскити игри – плавни  и грациозни пързаляния по мокрия асфалт.
„Трябва да сменим задните гуми” , казва Пътуващият. Е щом са само гуми….
Намираме в Пазарджик един гумаджия –веселяк, който има възможност да ги смени веднага.
„А, приятел, натоварена ли  е колата? Да земем малко да я разтоварим?”
Добре, отваряме вратите, пред очите на слисания човек се набиват 20-те кутии мляко и железното креватче, пълно с к`во ли не /изброено е по-горе/. Издава нечленоразделен звук  и донася крикчето за малки камиони, явно няма да разтоварваме. Човекът е видимо притеснен, защото вероятно си представя, как повдигайки я , тя просто ще се разпадне на съставни части плюс 50 годишно креватче  и прясно мляко.
Гумите са сменени, майсторът сваля колата, сякаш е от майсенски порцелан и в очите му се чете възхищение, когато и при потеглянето не се разпада. Чао, Пазарджик, дръжте се чукари, идваме!
Пристигаме благополучно /физиономиите на родопчаните при вида на млякото и картофите можете и сами да си ги представите, тези хора ни познават от 15 години и знаят, че сме откачени фамилно/ и почивката си върви по план. В последния си  ден отиваме към Дяволското гърло и след това ще се прибираме в София, а родителите ми и бебето остават. По обратния път Оранжевият звяр започна да издава от онези, неговите звуци. Ефектът на спукано гърне в Триградското ждрело е равностойно на звукът от поне 100 нископрелитащи хеликоптера. „Ще отидем до Девин да ни го оправят.”  Ама разбира се, как няма да се намери кой да ни оправи гърнето в Девин в неделя!! Мама и татко карат отзад с бебето, ще ни придружат до града, очевидно не сме хора, на които може да се гласува доверие, що се отнася до коли.
В Девин намираме, работилница за гърнета /не грънци/ и даже без проблеми успяваме да накараме майсторът да си разтури следобедната дрямка. Тук е мястото да кажа, че няма втори като родопчаните, просто няма такива хора!
Докато човекът работи ние стоим пред работилницата и естествено, ако не по друга причина, то поне заради трещенето при пристигането, сме събрали публика. Хлапетата оглеждат колите ни и ги коментират.
Поправени, по живо и по здраво се прибрахме в София.
А в ушите ми кънти детското гласче „Бе това сивото си е Форд, Форд е. Ма това орнживото не може да е Рено…” . Ееех, младост неверна, какво знаете вие за Реното!!, мисля си аз.
Та така.

   Ето защо мъжът ти е Пътуващия....Много сте пътували с реното. Много се смях,хубаво разказваш. 

Най-безумната случка с мъжа ми изобщо не ме разсмива, но ще я разкажа, защото все пак е безумна.
На почивка сме на другия край на планетата и се записваме за една екскурзия да кръстосваме моретата сред едни острови.
Преди да се качим на лодката ни казват, че има много риби и ако искаме да ги храним, да им купим храна.
И ние естествено, мислим, че храната е в пликчета. Нищо подобно. Отивам за 2 дози храна за рибки ( всеки да си има да мята) и ми дават 2 самуна хляб, от този нарязания за тост, които аз нямам къда да сложа, но пари сме давали, няма да хвърляме, риби ще храним. И се започва една чудна екскурзия, на която моя човек се изнерви зверски, защото не обичал да го командват екскурзоводи. Не мога да го накарам нито на шнорхелинг, нито на нищо да мръдне от тая лодка. Забравям и хляб и всичко. Един остров, втори остров, той неузнаваем, аз леко се поразплаквам, защото се чувствам ужасно да не мога да си споделя емоциите с него и изобщо такова поведение беше пълен шок за мен. И накрая лодката спира на един остров - Рая! Целият остров по-малък от половин футболно игрище. От едната страна плаж, от другата страна яхти. Островът опасан в едни корали, които са разрушени и ситно и ръбесто дъно. Тюркоазена вода.  Големи зелени риби плуват около теб. Щастливи хора, снимки правят, скачат, и се рават. Не и ние -  започва един фасон, защо не са му казали, че е такъв плажа да си вземел силиконови обувки за такова дъно. Аз рев. Моля го да влезе с мен във водата, да види колко е красиво, че сме на място, дето целия свят иска да го види и почувства. Той не. И както плача, се сещам за хлябовете и му казвам  да дойде да храним рибите. Той казва " аз от тук ще гледам". Аз почвам да обикалям като луда с тия хлябове , хората взеха да ме гледат какво правя, че не съм в час. И както не съм в час влизам с тия 2 хляба във водата и не се сещам че трябва да ги отворя , ами ги метнах и то доста наделеч, така както бяха в пликовете, та после трябваше да плувам да ги гоня. И накрая не помня какво стана, но мъжът ми разбра, че ме е разстроил зверски и с риск за живота дойде до мен, нахранихме рибите, след което аз мълчах като риба до следващия ден. В крайна сметка си обещахме да се върнем този път щял да си наеме той лодка.

Ох, и аз да споделя още едно преживяване с моят мъж, пак на палатка.
Беше втората ни среща, отивам му на гости, а той организирал ходене за раци, по една рекичка, нагоре в Балкана.
Бяхме 2 двойки, "оборудвани" с палатката на мъжо, бризентова, "много яка", и на другата двойка, шушлякова "чисто нова".
А на втората двойка жената се отказа в последнят момент, та станахме 2-ма силно енусиазирани мъже и аз.
Тръгваме нагоре по реката, доста труден преход, едно че нанагоре, второ че през реката.
Накрая след няколко часа стигнахме до едно разширение, и изглеждаше единственото място за лагеруване. 2 на 2, от едната страна река, от другата урва.
Настаняваме се, мъжете пазарували, носят бира и месо. Грам водичка, грам хлебче или салатка, и нищо сладко. Преживях го някак си.
Оказва се, че докато сме разпъвали палатките, раницата с месото метната до едно дърво, беше нападната от някакви зелени мухи. Добре че беше опаковано, пали мъжът ми огън, вади месото почва да го пече, и изведнъж завалява дъжд, ама порой. другият момък, който вече се беше ориентирал да лови раци, с примамка изкормена жаба, се завърна бързо, бързо с 10 рака, ама няма огън на който да ги печем, месото полусурово.
Почва да се стъмва, вали като из ведро, ние сме на 3-4 часа от най-близкото населено място. Без храна, без вода ( а мъжете не взели вода, защото реката била супер чиста, да ама като заваля и тя стана изведнъж мътна), а едната от двете бутилки бира, беше отнесена от течението на реката, защото беше сложена вътре да се изстудява.
Дотук бяха приятните емоции.
Изведнъж около палатката почват да се нижат цигани. Ходили в Балкана за липа и се връщат, гледаха ни като изкопаеми, и говореха нещо. Аз умряла от страх, първо от глад, после от влага, и от жажда, и не напоследно място изтръпвах. тия цигани ако решът да ни нападнат, какво ли ще ни се случи, в частност на мен, мъжете щяха да ядът само бой. Както и да е, те явно ни взеха за ненормални и отминаха.
събрахме се в нашата палатка, на единствената бира, която беше и за храна и за вода, и мъжете почнаха да се тюхкат, малката уж рекичка, беше почнала да става застрашително голяма, а ние няма накъде да бягаме, и освен това, се сетиха да споделят че в гората имало мечки. дотук с надеждите за сън, или любов. Изпратихме другото момче в неговата палата и се гушнахме с мъжо да се топлим и други работи. Изведнъж, нещо ми мокри, поглеждаме нагоре, а палатката има една супер мъничка дупчица, през която тече вода, като чучур. Напои се цялата палатка, аха, да се сгромоляса, мъжът ми тичешком навън да я опъва пак, защото от мократа почва колчетата поддали. Аз от страх да не ми падне главата, реших да се намъкна при съседа, дигам "вратата" на неговата палатка и какво гледам, момчето седи посредата, с дъждобран, около него всичко плува във вода, и той с един чорап, топи и изцежда навън. чисто новата палатка, се оказа, че пропускала по шевовете.
Почнахме да се смеем истерично, то си беше трагедия, ама в един момент емоциите ти избиват. Опитахме се да заспим, аз от сухата страна, мъжът ми от капещата, ахааа да задремем, и чувам от съседната палатка "мамка ти, ей сега те застрелях", и още цветущи изрази. Изтръпнах, викам си край, циганите се върнаха, мъжът ми скача с един нож, и след малко се връща и се залива от смях, аз треперя, щях да го убия, разказва, момчето от съседната палатка най-накрая задремало сред локвата вътре, и си подложил раницата под главата си, изведнъж раницата му почнала да мърда, той решил че някой го краде, скочил, почнал да удря по земята с раницата, даже извадил пистолет, а то се оказало, че явно някое къртиче решило да се покаже баш там, и то търсило сушинка. Успокоихме се, заспахме, цяла нощ ми се причуваха стъпки, счупване на клони, скърцане, общо взето беше кошмар, мокро и студено и страшно, как ни пощади реката не знам, но не успя да прелее. На сутринта, мръсни, уморени, целите мокри, жадни, гладни, 3 часа надолу по реката, която беше доста по-пълноводна от предният ден. Успях даже да си изкълча крака, но това беше нищо в сравнение с радостта, че се връщам сред цивилизацията. Стигнахме до селото, там живее майката на момчето, което всъщност ми е братовчед, жената сигурно е имала видение, но беше правила баница, скочихме като невидели, натъпкахме се, след това ме изпратиха за София.
Как с мъжо имахме трета среща след това, не знам, голяма любов.....А как му се вързах пак да ходим на палатки също не знам.

Около седмица след прибирането ни от с. Воден, Ямболско, та Елховско, ще съм кума на домакина ни там и моя любима приятелка, а Пътуващия мой придружител, рицар  и кавалер.
Това, че беше решил да ме изненада и да ми купи дълги копринени чорапи няма да го спомена сега.
Оженихме младите, купон по еталон. Пътуващият като сериозен мъж и управляващ Оранжевия звяр пи само чаша вино.
 Забавата утихна и вече ще си ходим, тоест ще се пренесем в бар.
Сватбената торта беше на пет етажа, от които се изяде само долният.  Кой ще прибере тортата на младоженците - двойката с  ретро-пикапа. Много ясно.
В бара Пътуващият ръждясва с чаша кавалерийски шприц, зер съкровища има да прибира.
На връщане от бара. Потайна късна доба. Площад Сточна гара. Палка. Спираме. Пътуващият ще трябва да духа. "Какво карате отзад, отворете!!". Отваряме - вижда се огромна сватбена торта.
"Ама Вие сте пил",
"Жена ми беше кума, от сватба идваме, пил съм чаша вино",
"Ееее, куме, чаша вино!!!! Я помисли как ще почерпиш!!!".
Почерпи ги той с по пет кинта и тръгва да се качва в колата. "Ъъъъъъъ, куме, рЕзни от тортата, бе! За здравето на младоженците"
"Е, нямам нито с какво да режа, нито в какво да ви я сложа "
"Чеки малко!"
ЧЕкаме. След минутки се връща полицая със пресен топъл 24 часа
"Е тука слОжи, ама и за колегите, трима сме!"
 
Помните как в старите млекарници продавачките хващаха бучка сирене с амбалажната хартия, оная кафявата, със сметката. По точно същия начин Пътуващия хвана горния ред на тортата с вестника и я връчи на униформения.
Еле, потегляме.
През прозорците наблюдаваме как блюстителите на реда ядат с пръсти сватбена торта във вестник, на капака на патрулката.

Хайде и аз да побутна. Случката се развива през далечната 2001 година, аз - ученичка, гаджето ми работи в магазин за авточасти в кв. Слатина. Той имаше мобилен телефон Nokia 3310 (върха на лукса тогава), а аз нямах. От предишната вечер сме се разбрали след училище да отида в магазина да се видим. Той ми обясни как да стигна - "Хващаш маршрутка, като влезе в Слатина има едно училище, слизаш там, тръгваш "нагоре" и си при мен". Слизам аз в Слатина на първото училище и с последните импулси от фонокартата му се обаждам и той ми казва тръгни по пътя нагоре. ОК, тръгвам аз, виждам един магазин за авточасти, влизам и питам за Стефан и излиза един чичко на около 50-60 години  . Аз му казвам, че търся едно момче, а той се смее и казва "Сигурно не мен". Цялата червена от срам излизам и тръгвам пак нагоре. Стигам до следващия магазин за авточасти, отвън една сюрия млади момчета в работни гащеризони веднага предлагат да ми помогнат. Казвам "Търся Стефан" и те "Сега ще го повикаме". Камък ми падна от сърцето. Да, ама не. Излиза едно младо симпатично момче, обаче не е моят Стефан. Измънках някакво обяснение и си тръгнах. Реших, че няма смисъл да ходя "нагоре", сигурно бях минала един километър, и тръгнах да се връщам. Стигнах до някаква спирка и будка с вестници, купих си една фонокарта с последните пари, обаждам му се вече пред нервна криза и му казвам: "Аз съм на една спирка, има будка с вестиници, ела веднага". Не знам как съм звучала и какво му е минало през главата, но след 2 минути беше при мен, а аз се разревах като магаре от облекчение. После се оказа, че аз съм слезнала на първото училище (както беше по инструктаж), обаче то имало още едно училище на 100 метра по-надолу, където е трябвало да сляза, но той на това първото "не му бил обърнал внимание"  .

Сетих се за два случая с мъжа ми, свързани с пътуване до Добрич. Има и други, но ме е срам да ги споделя.
Та така. Пътуваме един хубав майски (или априлски беше) ден 2000 г. за Добрич. Стигнахме до едно село точно преди Добрич и аз като типична жена накарах мъжа ми да спре, за да набера люляк! Ама брах, та брах! Тъкмо се качихме и тръгнахме и се откачи гърнето. Мъжът ми слезе, взе гърнето и го мушна в багажника, като гърнето стигна между мен и него. Багажникът, естествено, остана полуотворен, а от него стърчеше гърнето и люлякът. Понеже колата много бръмчеше, мъжът ми затвори всички прозорци и усили до последно касетофона. В опита да си кажем каквото и да е, нищо не можехме да чуем от гласовете си. Такава "лудница" беше, че...някаква смесица от силно брлъмчаща кола, викове на хора и музика. Накарах го да спре и го предупредих къде може да има полицаи - да не натиска педала на газта силно, за да не чуят как "ръмжи" колата. Когато наближихме въпросното място, там бяха "задължителните" полицаи. Хубаво де. Мъжът ми кара известно време по инерция, за да не бръмчи колата, ама нямаше наклон и инерцията свърши и точно пред полицаите трябваше да натисне газта, защото иначе щяхме да спрем. Сигурно са се уплашили в първия момент от "изръмжаването" и не успяха да ни спрат.
Следващата година си купихме кола от там, но мъжът ми нямаше шофьорска книжка. Затова и ни беше страх да не ни спрат полицаите от предната история. Тъкмо беше изкарал уроците и на следващия ден след пътуването ни обратно към София му предстояха листовки. Затова пътувахме през нощта и през едни села...ум да ти зайде. През целия път от Добрич до София никой не ни спря и точно на Горни Богоров ни спират полицаи. Ужас ви казвам! Мъжът ми после като ми разказва, е "виждал" направо как се прощава с бъдещата си книжка. Обаче той започнал да им ги разправя едни...как са ми се възпалили пръстите на ръцете и бързал да се приберем в София да ме оперират, защото в Добрич не можело и такива едни. Казал им, че знае, че е в нарушение, но нямал избор. Питали го колко пари има и той им даде буквално последните стотинки. Пуснаха ни, но даже ни ескортираха до Сточна гара, за да не ни спрат на караулката. На Сточна гара единият полицай само махна с ръка да си продължаваме вече сами.