Защо отчаянието ни обзема бързо?

Защото му се оставяш да те обземе! Нали знаеш, че ако не си помогнеш сама, няма никой да го направи по-качествено от теб. Спънки има винаги, но не позволявай те да те смачкват, а напротив, да те мотивират. розовите хапчета са крайно решение. А защо нямаш розови сънища?

може би защото искаме всичко да е идеално..ето защо понякога е хубаво да не очакваш много,да не очакваш винаги най-доброто..поне така би трябвало да приемаме несполуките по-лесно.от друга страна..хубаво е да си оптимист,нали знаеш,човек е толкова голям колкото са големи мечтите му.приемай нещата от живота,не винаги са точно по нашия план,но пък винаги имаме шанс да ги променим..

Периодът е такъв. Обикновено зимните месеци са тези, в които най-често изпадаме в депресивни състояния. И аз на моменти се чувствам много зле.

Mоже би защото твърде много анализираш неуспехите и несполуките си. Прекаленото вторачване в тях неизбежно води и до отчаяние.

Аз съм от хората, които много трудно се отчайват. Само за неща, които не зависят от мен.
Така, че по въпроса с розовите сънища, като не идват нощем си ги викам денем. 


п.п. Достигала съм до отчаяние за розови хапчета, вземала съм помагат. Ама не бързай с тях.

Или съм фригидна или достатъчно задоволена
Така е.А забравям бързо за победите си .

Сигурно всичко е от проклетия сняг.
 

Аз съм точно така. Усещам, че ми пречи, че мисля и анализирам всичко прекалено много.

Дано това ти помогне да гледаш на живота от положителната му страна, на мен лично много ми хареса:


                                                               ДВА ИЗБОРА

 
Имаш два избора!

Джери е мениджър в ресторант. Винаги е в добро настроение. Винаги, когато някой го попита как е, отговаряше: "По-добре от това не може да бъде" Голяма част от персонала напусна, когато той реши да си смени работата и тръгнаха с него от ресторант в ресторант. Защо? Защото Джери умееше да мотивира хората. Ако някой от колегите му имаше лош ден, Джери винаги беше до него, за да го успокои и да му покаже позитивната страна на ситуацията. Забелязвайки това, станах любопитен. Един ден отидох при него и го попитах: "Не разбирам, никой не може да бъде позитивен целия ден, как успяваш?" Джери се усмихна и ми каза: "Всяка сутрин се събуждам и си казвам, днес имаш два избора - добро или лошо настроение. Винаги избирам доброто настроение. Всеки път като се случи нещо лошо си казвам, имаш два избора - да бъдеш жертва или да учиш от ситуацията. Винаги избирам това да уча. Когато дойде някой при мен и почне да ми се оплаква, имам два избора - да слушам оплакванията му или да му изтъкна позитивната страна на живота. Винаги избирам позитивната страна". "Но това не е всеки път така лесно", казах му аз."Напротив, лесно е", каза Джери "всичко в живота се върти около избора, всеки път, когато решаваш нещо, всичко е въпрос на избор. Решаваш как ще реагираш в дадена ситуация. Решаваш как другите ще влияят на твоето настроение. Избираш добро или лошо настроение. Избираш как ще ти протече живота." Няколко години по-късно чух, че Джери е направил нещо, което е недопустимо в неговата работа. Оставил е отворена задната врата на ресторанта. От там са влезнали няколко въоръжени мъже. Докато опитвал да отвори сейфа, ръцете му треперели и не успявал да улучи правилната комбинация. Тогава един от мъжете се паникьосал и стрелял по Джери. За щастие, бързо открили Джери и го закарали в болницата. След дълга и тежка операция, той бавно се оправил. Видях го 6 месеца след случката. На въпроса как е, той ми отговори "По-добре от това не може да бъде. Искаш ли да ми видиш белезите?" Отказах, но го попитах за какво е мислил по време на плячката."Първото, което ми дойде на ума е, че трябваше да заключа задната врата. След като ме застреляха, лежейки на земята си мислех, че имам два избора- да живея или да умра. Реших да живея."А не те ли беше страх", попитах го? "Лекарите бяха страхотни, през цялото време ми повтаряха, че всичко ще бъде наред. Но като ме вкараха в линейката и като им видях лицата се уплаших. Прочетох им в очите "той е мъртъв".
    Знаех, че е време за действие. Там имаше една огромна медицинска сестра, която през цялото време говореше с мен, за да ме държи в съзнание. На въпроса към какво съм алергичен й казах "На куршуми." Всички почнаха да се смеят. Тогава им казах "Избирам да живея, моля ви, третирайте ме като жив, не като мъртъв." Джери преживя благодарение на много добри лекари, но и заради невероятния си оптимизъм. От него научих, че всеки ден имаш избор- да се наслаждаваш на живота или да го мразиш. Единственото нещо, което си е само твое и което никой не може да ти отнеме е твоето настроение. И ако малко водиш сметка какво е то, всичко в живота е по-лесно. [/b]

Ако е второто нямаше да пускаш такава тема, мисля

А защо не си кажеш, че всичко което ни се случва е трябвало да се случи...
Дори и най-лошите моменти са за сметка на добрите,които идват след тях...
И ако този път не си успяла в нещо,то е защото трябва да станеш по-силна и да оцениш това което ще дойде на негово место

 Тази темичка ми идва тъкмо навреме! Преди 10 минути вкъщи беше малък ад,мислех си,че животът ми се преобръща наопаки само за половин час...На косъм бях да се отчаям безвъзвратно.Става дума за това,че моят приятел непрекъснато разнася служебни пари,доста големи суми.Снощи пак се прибра с една купчина банкноти,направи си някакви негови си проверки и парите ги остави отгоре на бюрото.Тази сутрин трябваше да замине в командировка,но преди това да мине през офиса и да отчете парите.Станахме,пихме кафе,той разходи кучето и като се върна си събра багажа и потегли за работа.След 20 минути ми звъни и казва-я провери в антрето ли съм забравил парите.Аз-кои пари?! Ами служебните,няма ги!Подкосиха ми се краката,защото го знам,че колкото е сериозен и стабилен,понякога е ТОЛКОВА разсеян,че ми идва... Проверявам,търся,ровя из къщи-няма ги! Звъня му пак-трябва да са си у теб,спомни си къде ги сложи,като се оправяше за тръгване???"Ами...в чантата ги сложих...а сега ги няма..." "Е прерови ли чантата?"  "Да,всичко изсипах,няма ги!!!" Въпроси,ровене(даже и в хладилника!!!),той се прибра,умуваме...Радвам се,че се сдържах да не му се скарам заради разсеяността му,само му казах,че ако е писано,ще ги плащаме,няма как,да не се ядосва-та това са само пари.Той малко се изнерви и ми кресна за първи път,откакто сме заедно-само пари са,ама са 12 000 лева,да не говорим как ще се отрази на кариерата ми!!!Решихме,че са изпаднали от джоба му и някой вече ги е намерил...Както и да е,почти отчаян тръгна пак за офиса...аз останах вкъщи в ужасно настроение...мисля,премислям как ще ни се отрази тази история...представям си гадни Коледа и Нова година...
  След половин час милото ми звъни-ТУКА СА!!! В чантата ми са били!!!Аз- .Ама как,нали каза,че си ровил??? Ровил бил,ама ги бил скрил в един джоб на служебната чанта,който много рядко използвал...Вярвайте ми,чак тогава се разплаках,с глас при това...И му заповядах веднага да се прибере хубаво да го напляскам!Сега го чакам...с точилката...
  Та,извинявам се за отклонението,ама изводът е,че наистина не трябва да се оставяме на отчаянието,защото човек предаде ли се,върши още по-големи глупости и вместо да си помогне,забатачва още повече нещата...
  

Ох , Балу , не е това проблема.Това , че не сънувам Брат Пит по килоти (или без ) не значи , че съм фригидна , а ако пък случайно съм и не зная  това не ме прави нещастна.
Нещастна съм дори не заради несполуките в живота , а заради това , че не мога да запазя душевния си мир.

iiqnatova много позитивно наистина,но понякога да диктуваш на мозъка е много трудно.

Ами значи все пак има конкретно нещо, което нарушава мира на душата ти. Какво е то? Кажи си всичко, няма как да гадаем. Има няколко врачки тук, но не те съветвам...

Ами , не е много - всичко е в първия ми пост,третото изречение. Друго няма. Нямам скелети в гардероба , нямам нелицеприятни тайни. Скука .

Ето за това е всичко. Направи нещо за промяна в тази посока и другите "симптоми" ще изчезнат.

Твърде много премисляш предполагам, затова е. Питаш се често 'ами ако' или 'какво би било', или 'какво още бих могла да направя', или  'как иначе бих могла да постъпя'..., но всичко това постфактум.
Не си от хората, които си казват:'станалото-станало' или 'така е трябвало да се случи'. Неспокойна и трескава натура си вероятно, премисляш хиляди пъти всичко лошо, което ти се случва, търсиш причините, анализираш дълго ситуациите в които изпадаш, трудно приемаш загубите-затова и си неспокойна и често изпадаш в отчаяние. Ако под 'вътрешен мир' разбираш спокойствие и уравновесеност с които да приемаш всичко негативно, което ти се случва ще го постигнеш трудно. Не е лесно човек да измени на характера и темперамента си и на вътрешните си потребности, колкото и да се старае да си го наложи. Вероятно изпитваш необходимост да разнищиш докрай случилото си се и да се потопиш изцяло в проблемите си преди да се окопитиш и да осъзнаеш, че така или иначе трябва да продължиш напред.
Поне при мен е така.

Защото нямаме достатъчно вяра в себе си и Бога.
Не е от времето.
От 6 месеца си търся работа и се мятам между надеждата и отчаянието.
Има дни, в които се поддавам, седя и гледам тъпо и се тъпча с шоколад.
Има дни, в които мисля положително, пускам нови обяви и ходя на интервюта.
Но все пак е трудно.

Защото сме хора и чувстваме.

И искаме да е префектно всичко, да успяваме във всичко.

Ще перифразирам малко казаното от Дилянка - Защото нямаме вяра в Бога и в себе си.
И още нещо, специално за Вивиан - бъди наистина вещица. И аз лесно се отчайвам, но като демонстрирам по-често вещерската си страна, ми става по-добре.

В какъв смисъл я съветвате да е "вещица" ? 

Вещица и вяра в Бог, по объркано от това няма на къде. 

Аааа, има, има! Вещица, вярва в Бог, говори с извънземни и гледа на подметка и кафе Нова Бразилия, щото не е насипно... 

Все едно мен си описала........ Даже аз самата не бих могла да се опиша по-точно! Доста е мъчително да се живее така, но какво да се прави, такива сме се родили......

Защото ти липсват розови емоции

- защото му позволяваш

Да, и аз намерих точно себе си в тези думи.
И да съжалявам така съм родена, така и ще умра вероятно.
Трудно ми е да живея така и всеки ден се боря със себе си.

И аз мога да кажа за себе си нещо подобно както Иренка. И благодордно завиждам на хората непукисти, които не се замислят излишно, не се задълбават върху себе си и живеят по-леко в крайна сметка.  Това може ли човек да го контролира, да го промени в себе си ? 

Лично аз досега не съм открила такъв начин, макар че много се старах да се променя. В крайна сметка човек не може да избяга от себе си, от същността си, от природата си, от темперамента си....... Научих се да потискам и прикривам, но само толкова. Но това не е решение, а само заблуда на околните. 

За съжаление е точно така, аз също съм се убедила. Донякъде се примирих, че никога няма да мога да го превъзмогна, а наистина полагам доста усилия в тази посока.
Също е вярно, че хората които не се вторачват и не анализират толкова проблемите си живеят по-спокойно и с по-голяма лекота. Много бих искала да съм като тях, но не би....

Е не може да сме толкова ....неполезни за себе си    Трябва да има начин за промяна, въпросът е кой е той ?

Единственото решение е прераждането - в някой седващ живот да се надяваме , че ще се родим непукисти.

Да, мерси, страхотно успокоение 

Но в другия живот само духът ще е нашият, няма да сме същите и да се осъзнаваме като такива. Работата е в ТОЗИ ЖИВОТ да успеем да се справим с това в себе си, което ни пречи.

Там е работата, че човек не може да избяга от себе си.
Едно е да си  кажа: 'Няма да го мисля толкова', а съвсем друго е да успея да го направя. Знам, че е  вече е късно и че не мога да прережирам и  променя нещата. Знам, че не бива да се вживявам толкова за неща, които не касаят здравето и живота на мен и близките ми. Знам, че това ми пречи и вреди ужасно много, но...не мога да се спра-то е по-силно от мен.
Може би прекалено много изискваме от себе си. Може би трябва да осъзнаем, че не сме идеални и е съвсем нормално и човешко да не постъпваме винаги правилно. Да се научим да търпим  неуспехи и да понасяме загуби без да се самоизяждаме заради случилото се, да не драматизираме прекалено нещата. Вероятно трябва да се научим да приемаме  неприятните неща, които ни се случват като житейски урок или част от пътя ни, който ни е 'писано' да извървим, но който ще ни направи по-мъдри и силни за в бъдеще.

Не мога бе хора, не мога да спра да анализирам думи и действия. Страшно ми вреди, тормози, пречи, опитвам да не се вживявам,но...не става. Изисквам от себе си, само малко по- спокойно да приемам някой неща, които не зависят от мен, но не ми се отдава изобщо.
Абе скапана работа. Вярвате ли ми, че от мисли за глупости и чужди грешки, имам моменти, когато не мога да се отпусна и да се зарадвам на децата ми.

Когато сме твърде нетърпеливи, твърде емоционални и имаме твърде много очаквания, няма да бъде никак чудно ако отчаянието ни се натрапи като неканен гост. И ако то вече удобно се е настанило на нашата маса, важното е да бъдем  достатъчно твърди, за да не му позволим да стане част от семейството ни. Розовите хапчета трудно биха направили от черните кахъри розови, поскоро нещо като тъмно лила би се получило.... Но за това си има специална песен.

Аз съм абсолютно същата.
Побъркват ме тези мои мисли, дразня се супер много на себе си.
Не мога да се зарадвам и да бъда щастлива от анализиране на това кои какво е казал, защо го е казал, направил и т.н.
Не искам да съм такава.

И аз съм в клуба. Хайде всички такива да се съберем и яко да се напием, та барем поне за малко не мислим за глупости

Хайде!

Гласувам и с 20те си пръста ЗА Щото,за съжаление,май и аз имам качествата,за да кандидатствам за тоя клуб...
Всяко нещо ,колкото и незначително да е ,ме преследва с дни.Ако е по-притеснителен случая-със седмици,месеци.Най-лошото е,че има скелети,които ме преследват с години...И мои(човек се мени и макар,че старата кожа бива свалена,остава някъде там..по гардеробите..),и чужди...
От 8мия месец на бременността си досега (което са почти две години),нещата се натрупват ли натрупват.....Понякога ми се иска да напиша на покрива на блока с големи букви SOS ,с надеждата някой самолет,пътуващ за Тайланд(примерно)или Казахстан да кацне и да ме спаси....Колкото по-далече,толкова по-добре.
Дори удоволствието да седна за пет минути и да гледам в една точка на тавана не ми е позволено.
Аз съм вечната утешителка ,укротителка,съветничка,психоложка,педагожка,майка(на три деца,макар да съм раждала само едното ),възпитател,полицай,карам курс за дипломат ,и просто не ми остава време(нито някой ми дава възможност),да бъда просто ...себе си.Понякога съм чука,понякога наковалнята,понякога и двете,а в много неприятни случаи,помежду тях.
Дали отчаянието ме обзема?О,да.Защо?Защото съм човек и макар,че много ми се иска,не съм нито от стомана,нито от локум.....