Мили спомени, който искаме да преживеем отново с децата ни

Моят отговор  
Дъщеря ми е само на 4, но вече си имаме разни, само наши си традиции и преживявания, които нямат нищо общо с моето детство:

Приказките в леглото й вечер, гушкането в моето сутрин, 'нейните' дни, когато й купувам по книжка и после й я чета в някое кафене. Коледата, която задължително сме с баща й, това да я водя на нови места и поне веднъж годишно в различна държава...

От детството ми... искам да успея да му подаря онова опияняващо ухание на чай от липа след игрите навън зимата. Следите, оставени от шейната. Потъналите крака в преспите. Усмихнат снежен човек, игра със снежни топки. Да усети и студа, и сгряващия уют до камината вкъщи.
Топла закуска, направена с любов.
Издрани колене от тичане цял ден навън, докато щурците запеят. Гонитбата на светулки, илюзията, че аха.. и ще хванеш звездите, толкова са близо. Печени картофи на огън.
Китара до огъня.
Краката потъват в пясъка, а морето бързо изтрива следите. Делфините играят на повърхността. Дружелюбни и красиви.
Ухание на цъфнали вишни и толкова бяло. Да падаш в купчина от есенни листа.
И аз не вярвам в необходимите повторения, но вярвам, че има срещи, които можеш благородно да подариш на другия. Докато времето ни позволява
Иначе онова детство си е мое , с всичката ми носталгия по него http://vbox7.com/play:32fba45c
Сега съм се оставила да ме води, понякога стъпките са същите, друг път са поразително негови си.

Искам да ви споделя и кое ме накара да се върна назад и да поискам да споделя моменти от детството с моето момчето като порасте.
Бях още много малка, когато майка ми изрови от шкафа една нейна снимка като момиченце, тогава на моите години. Гледах ту снимката, ту нея и не можех да повярвам, че това е моята мама. Търсех да открия някоя позната черта в онова малко момиченце. Нямаше ги русите букли, бузките като прасковки, укорените и любопитни очи. Мама започна да ми разказва историйки от тези си години. Тогава блесна в очите й онова същото пламъче, което виждах на снимката. До мен стоеше вече не зрялата жена, която винаги съм познавала, а едно момиче като мен. И докато ми разказваше, мислено тичах с нея по прашните селски улици, скачах в калта след дъжда, стана ми мъчно като разбрах, че така бленуваното айро-шоколадче е червиво... От тогава през годините все я карам да ми разказва своите спомени, като ученичка, като студентка, като мома. И някак я чувствам още по-близка и откривам у нея нови неща. Хубаво ми е като отида на място, където е била тя и си я представям там. Чувствам се особено като правя нещо, което тя е правила. Понякога като разказва за детските си години ми става толкова миличка, че ми иде да я вдигна на ръце и да я гушна.
Та, за това искам моето момче да има и от моите спомени, от моите радости, от моите мечти, защото те са част от мен. И ако аз не му покажа тази част, той няма да ме познава истински. Ще му предам и малко от спомените на баба. Памукът върху коледното дърво, орехчетата обвити в станиол, хартиените фенери, пуканките на сурвакницата, войнишките курабийки...
Иначе и аз не вярвам, че нещо преживяно може да се повтори. Не и необходимо.
Искам детето ми да има свои мили спомени и ще правя всичко възможно за да е така. Но искам да носи в себе си и част от миналото на своя род. За кръщенето му ушихме роба от памучен плат, който е тъкала прапрабаба му. Избродирахме и името му върху нея. Негова е вече златната паричка предавана пет поколения. Нека след време и той има какво да предаде на своите деца от нас.

МОже би първите им моменти, в които показват на себе си, че могат, първите аплодисменти, първото им усещане "да хвърчиш от радост", защото са направили нещо сами. Копнея за следващите хубави моменти,които после ще се превърнат в скъпи приятни спомени.