страхотна тема
- Публикувана: 13 дек. 2008, 14:18 ч.
- Последно мнение: 15 дек. 2008, 13:55 ч.
БЪЛГАРСКИ ЛЕГЕНДИ И МЕСТА ,СВЪРЗАНИ С ТЯХ
РИЛА И ПИРИН
Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
Сещам се за белоградчишките скали- всяка си имаше легенда, но не ги помня всичките.
За ученичката- била преследвана о турци, и за да не я хванат се хвърлила от една скала.
За мадоната беше интересна- една жена нямала пари, и за са се нахрани откраднала един хляб. Хванали я и я пратили в манастир. Само е помня там ли забременяла или вече била бременна. Като разбрали от манастира я изгонили в една тъмна бурна нощ. Когато излязла, незнаеща на къде да ходи и уплашена Бог разруши манастира, а нея вкаменил..(нещо такова беше) Сега се вижда като майка, прегърнала детенцето си. Но се вижда само от определен ъгъл по този начин, иначе е като безформен камък
За ученичката- била преследвана о турци, и за да не я хванат се хвърлила от една скала.
За мадоната беше интересна- една жена нямала пари, и за са се нахрани откраднала един хляб. Хванали я и я пратили в манастир. Само е помня там ли забременяла или вече била бременна. Като разбрали от манастира я изгонили в една тъмна бурна нощ. Когато излязла, незнаеща на къде да ходи и уплашена Бог разруши манастира, а нея вкаменил..(нещо такова беше) Сега се вижда като майка, прегърнала детенцето си. Но се вижда само от определен ъгъл по този начин, иначе е като безформен камък
Легенди от Троянския Балкан
Легенди за Крали Марко.
Крали Марко живял в местността Падиш, а сестра му Мара - на връх Марагидик. Те живели в голяма братска обич и съгласие. С една брадва си секли дърва, с едно менче си готвили. Като си насече дърва, Крали Марко хвърля брадвата на сестра си, а като си наготви хвърля и менчето. Веднъж те се надхвърляли с камъни. Крали Марко хвърлил голям камък и по-далеко от сестра си. Където паднал камъкът му, местността се нарича падиш, а кадето паднал на сестра му - Мариният камък.
Сестрата на Крали Марко пазела прохода при върха, наречен на нейно име Мара Гидия, а брат и пазел Троянския проход. Тя сънувала лош сън и повикала брат си да му го съобщи. Когато разправяла съня си, турците нахълтали в Южна България. Крали Марко рипнал и започнал да ги бие. Рътът, наричан сега Турски рът, се облял с кръв и се покрил с трупове, но турците не свършвали, а силите вече отмалели. Тогава Крали Марко, както бил ядосан, захвърлил по турците тежкия си боздуган. Той прелетял над Турски рът и паднал далеч зад него в местността Падиш. Така се образувала Марковата дупка.
Мара имала кози. През месец март тя пуснала козите на паша. Като ги пуснала на Балкана почнал да вали сняг и затрупал козите. С козите имало и ярета. Там където били затрупани козите и ярета и сега има много купчини, прилични на къртичини. До всяка голяма купчина има и малка. Местността се нарича Марините кози.
Крали Марко живял на Юмрукчал (сега наречен връх Ботев). Над юмрушките стени на Малкия Юмрук бил Марковия престол. Крали Марко имал ниви на равните места на Юмрукчакл и Дюзчал. Орал и сял жито на тях. Жънел узрялото жито, връзвал го на едри снопи и ги струпвал на Малкия Кръстец и Големия Кръстец да съхнат. Изсъхналите снопи изгорил на Големия Купен и Малкия Купен. Вършал житото си на Маркови хармани югозападно в подножието на връх Амбарица, на който пък трупал овършаното жито. Вкаменили се снопите, вкаменило се житото, струпано на огромен куп и така се появили споменатите върхове.
Легенди за Крали Марко.
Крали Марко живял в местността Падиш, а сестра му Мара - на връх Марагидик. Те живели в голяма братска обич и съгласие. С една брадва си секли дърва, с едно менче си готвили. Като си насече дърва, Крали Марко хвърля брадвата на сестра си, а като си наготви хвърля и менчето. Веднъж те се надхвърляли с камъни. Крали Марко хвърлил голям камък и по-далеко от сестра си. Където паднал камъкът му, местността се нарича падиш, а кадето паднал на сестра му - Мариният камък.
Сестрата на Крали Марко пазела прохода при върха, наречен на нейно име Мара Гидия, а брат и пазел Троянския проход. Тя сънувала лош сън и повикала брат си да му го съобщи. Когато разправяла съня си, турците нахълтали в Южна България. Крали Марко рипнал и започнал да ги бие. Рътът, наричан сега Турски рът, се облял с кръв и се покрил с трупове, но турците не свършвали, а силите вече отмалели. Тогава Крали Марко, както бил ядосан, захвърлил по турците тежкия си боздуган. Той прелетял над Турски рът и паднал далеч зад него в местността Падиш. Така се образувала Марковата дупка.
Мара имала кози. През месец март тя пуснала козите на паша. Като ги пуснала на Балкана почнал да вали сняг и затрупал козите. С козите имало и ярета. Там където били затрупани козите и ярета и сега има много купчини, прилични на къртичини. До всяка голяма купчина има и малка. Местността се нарича Марините кози.
Крали Марко живял на Юмрукчал (сега наречен връх Ботев). Над юмрушките стени на Малкия Юмрук бил Марковия престол. Крали Марко имал ниви на равните места на Юмрукчакл и Дюзчал. Орал и сял жито на тях. Жънел узрялото жито, връзвал го на едри снопи и ги струпвал на Малкия Кръстец и Големия Кръстец да съхнат. Изсъхналите снопи изгорил на Големия Купен и Малкия Купен. Вършал житото си на Маркови хармани югозападно в подножието на връх Амбарица, на който пък трупал овършаното жито. Вкаменили се снопите, вкаменило се житото, струпано на огромен куп и така се появили споменатите върхове.
Хайде да ви води на Перперикон и да ви разправям за бог Дионисий 
http://www.perperikon-bg.hit.bg/page2.html
Само да допълня нещо което не е описано тук. На това място се е гадаело като върху огънят се хвърлял вино, за това какви ще са делата на този човек и колко велик ще стане. Когато Ал.Македонски бил там хвърляйки виното, огънят стигнал до небето....
Споменах ли, че оргиите са били нещо нормално за това място и това време 
пп. Не само ще разкажа на дъщеря си за тези места, смятам лично да я заведа, уникални са просто.
http://www.perperikon-bg.hit.bg/page2.html
Само да допълня нещо което не е описано тук. На това място се е гадаело като върху огънят се хвърлял вино, за това какви ще са делата на този човек и колко велик ще стане. Когато Ал.Македонски бил там хвърляйки виното, огънят стигнал до небето....
Споменах ли, че оргиите са били нещо нормално за това място и това време пп. Не само ще разкажа на дъщеря си за тези места, смятам лично да я заведа, уникални са просто.
Аз се сетих за това.
Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -
Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -
Отсякоха му и двете нозе,
та пак го питат, разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -
Избодоха му и двете очи,
и го не питат, нито разпитват,
току си взеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу полето, татарско село.
Яна Йовану тихом говори:
- Остани сбогом, брате Йоване!
- Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!
Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -
Отсякоха му и двете ръце,
та пак го питат и го разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -
Отсякоха му и двете нозе,
та пак го питат, разпитват:
- Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
- Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! -
Избодоха му и двете очи,
и го не питат, нито разпитват,
току си взеха хубава Яна,
та я качиха на бърза коня
да я откарат долу в полето,
долу полето, татарско село.
Яна Йовану тихом говори:
- Остани сбогом, брате Йоване!
- Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!
Забравих да поздравя авторката за чудната тема 
Ето и легендата за манастир "Св.Георги" в Поморие;
Към края на ХVІІІ век в Анхиало се заселва турчинът Селим бей, създавайки голямо феодално владение – чифлик. По предание беят страдал от тежка неизлечима болест. Една нощ неговият ратай дядо Нено сънува, че в чифлишкия двор тече извор с чудотворна вода. Нено не обърнал внимание на съня, докато не започнал често да му се явява красив момък, яздещ бял кон – свети Георги. Разтревожен от съновидението, ратаят разкопал тайно мястото и открил мраморен барелеф на свети Георги. В същия момент от самото място започнала да извира вода. Благочестивият Нено разказал всичко на господаря си и у чифликчията се появила надежда за изцеление. По поръка на своя ратай, Селим бей повикал владиката на града, който му прочел молитва и го поръсил с водата от аязмото. С животворното действие на извора Селим бей бил чудесно излекуван. Вдъхновен от чудото, той се покръстил с цялото си семейство, приел християнската вяра и построил малък параклис. Така Селим бей поставил началото на днешната света обител. След време, според преданието, той овдовял, приел монашество и станал първият игумен, на манастира. Целият си имот от 3 800 декара земя подарил на светата обител.
И до днес всяка година на 6 май ежегодно се отслужва тържествена архиерейска св.Литургия и поклонение. Празникът е съпътстван от тридневен панаир, на който се стичат богомолци и търговци от цяла Тракия. Поморийският манастир “Св.Георги” е един от най-почитаните манастири в Източна България. Храмовият празник 6 май е празник и на град Поморие.
Ето и легендата за манастир "Св.Георги" в Поморие;
Към края на ХVІІІ век в Анхиало се заселва турчинът Селим бей, създавайки голямо феодално владение – чифлик. По предание беят страдал от тежка неизлечима болест. Една нощ неговият ратай дядо Нено сънува, че в чифлишкия двор тече извор с чудотворна вода. Нено не обърнал внимание на съня, докато не започнал често да му се явява красив момък, яздещ бял кон – свети Георги. Разтревожен от съновидението, ратаят разкопал тайно мястото и открил мраморен барелеф на свети Георги. В същия момент от самото място започнала да извира вода. Благочестивият Нено разказал всичко на господаря си и у чифликчията се появила надежда за изцеление. По поръка на своя ратай, Селим бей повикал владиката на града, който му прочел молитва и го поръсил с водата от аязмото. С животворното действие на извора Селим бей бил чудесно излекуван. Вдъхновен от чудото, той се покръстил с цялото си семейство, приел християнската вяра и построил малък параклис. Така Селим бей поставил началото на днешната света обител. След време, според преданието, той овдовял, приел монашество и станал първият игумен, на манастира. Целият си имот от 3 800 декара земя подарил на светата обител.
И до днес всяка година на 6 май ежегодно се отслужва тържествена архиерейска св.Литургия и поклонение. Празникът е съпътстван от тридневен панаир, на който се стичат богомолци и търговци от цяла Тракия. Поморийският манастир “Св.Георги” е един от най-почитаните манастири в Източна България. Храмовият празник 6 май е празник и на град Поморие.
РОДОПА И ОРФЕЙ
Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.
Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.
Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.
Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.
Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.
Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно време Родопа планина била прочута с красотата си девойка, харесвана дори от боговете. Те скрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял огромни каменни грамади, за да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил красивата девойка и тя станала планина.
Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия певец, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал веднъж Орфей цял ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прекрасната гледка, която се откривала пред очите му, не забелязал как от една зейнала скала излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той запял. Песента му била толкова пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – песен след песен. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки и протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.
Има и друга легенда за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни.
Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крак тежко болни, да възстанови слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския отшелник.
Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес Попславова поляна.
ХЕМУС И РОДОПА
Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог. Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил.
Оттогава веселите и хубави брат и сестра станали планини - Хемус и Родопа. Стоят далеч един от друг, защото злият стар бог разстлал между тях обширна низина.
--------------------------------------------------------------------------------
*Хемус - древното тракийско (и оттам римско) име на Стара планина, наричана от древногръцките историци Аемон, а от славяните Маторие гори, което турците превеждат като Коджа Балкан или само Балкан. (Най-новите научни доказателства са в полза на българския произход на името Балкан). Стара планина се простира от долината на р. Тимок до Черно море. Дълга е 555 км и разделя България на две големи части - Северна и Южна България. Със Стара планина са свързани много предания и легенди и народни песни, които я възпяват като закрилница на народните борци за свобода и пазителка на българския род и име.
** Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина - стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.
Хем и Родопа били брат и сестра – деца на морски бог. Живели на воля из обширните полета, играели и пеели по цял ден. Все измисляли забавни неща, с които радвали и разсмивали околните. Веднъж двете деца решили да се престорят на най-старите богове – мъж и жена, за които слушали да се говори, че владеят водата и земята, птиците и животните. Речено-сторено. Хем си направил дълга бяла брада, а Родопа разплела буйните си руси коси. Денят бил хубав и слънчев, та играта им се виждала много отдалеч. Старият бог, владетелят на света, ги зърнал, разсърдил се и превърнал красивата Родопа в планина. В този миг Хем уплашен погледнал сестра си и също се вкаменил.
Оттогава веселите и хубави брат и сестра станали планини - Хемус и Родопа. Стоят далеч един от друг, защото злият стар бог разстлал между тях обширна низина.
--------------------------------------------------------------------------------
*Хемус - древното тракийско (и оттам римско) име на Стара планина, наричана от древногръцките историци Аемон, а от славяните Маторие гори, което турците превеждат като Коджа Балкан или само Балкан. (Най-новите научни доказателства са в полза на българския произход на името Балкан). Стара планина се простира от долината на р. Тимок до Черно море. Дълга е 555 км и разделя България на две големи части - Северна и Южна България. Със Стара планина са свързани много предания и легенди и народни песни, които я възпяват като закрилница на народните борци за свобода и пазителка на българския род и име.
** Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния владетел Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от деспот. Родопите са разположени в най-южната част на България и са с дължина около 250 км. и ширина - стотина. Из родопските долини са се промъквали големи армии (на Александър Македонски, на Октавий, на турския пълководец Лала Шехин). С Родопите са свързани подвизите на Момчил юнак, на деспот Слав и Иванко.
УРВИЧКАТА КРЕПОСТ КРАЙ СОФИЯ
Населението от цялата околност е строило каменната крепост над стръмната урва. Турците били удивени от храбростта на защитниците й и дирели път как да завладеят тая твърдина. Нейното превземане откривало път към София, затова султанът бързал и често пришпорвал пашата. като не могли чрез бой и победа, решили с хитрост да опитат или чрез предателство някакво.
Една жена от село Бистрица пасла стадото си и с гордост поглеждала към Урвичката крепост - сама работила дълго време на укрепителната стена и знаела тайната врата, през която нощно време слизали към Искъра да налеят вода и да я занесат на смелите бранители на крепостта. Всички строители се клели да не издават тайната врата, дори и на страшни мъки да ги подложат.
Жената държала в ръцете си невръстно дете, което заплакало. Тъкмо тогава пашата обикалял тия места и оглеждал твърдата крепост, що му задавала толкова грижи и ядове. По рева на детето той открил овчарката. Поздравил я той с добър ден, а тя му отвърнала с дал бог добро. После пашата рекъл:
- Не бой се, булка, нищо лошо няма да ти сторя, ако ми кажеш истината - ти помага ли, когато поправяхте стените на Урвич?
- Па помагах, целият народ помага и работи там.
- Посочи ми тогава вратата, през която слизат нощя за вода на Искъра.
Стреснала се жената. Тръпки я побили при мисълта да престъпи клетвата, която дала - да запази в тайна вратата към Искъра.
- Ако не ми кажеш, ще те блъсна заедно с детето ти в пропастта - заплашил я пашата.
- Не знам, аго, не мога да кажа, клела съм се да пазя тайна - проплакала жената.
- Не знаеш, не искаш, клела си се! - извикал свирепо пашата и заповядал на войниците си да я хвърлят в пропастта.
- Стойте! Ще кажа, бог да ме убие - извикала жената и посочила витата скала. - Ей оттам...
Пашата наредил да пуснат жената и се спуснал надолу по сипея, а след него и войниците му.
Ведена, така се казвала овчарката, останала горе при стадото си, притискала детето до гърдите си и се молела Богу да прости греха, който сторила заради детето си. Цяла нощ не мигнала, а сутринта чула страшни писъци и олелия откъм крепостта.
Войските на българския цар, защитниците на крепостта, доловили навреме предателството и успели да се измъкнат през нощта из обсадата. По стръмната пътека за манастира "Архангел Михаил" забегнали към Самоков и Доспейското кале, което и досега се знае като "Шишмановото кале", а върхът - Шишманица, уж там загинал Иван Шишман. А турците превзели и разбили Урвичката крепост - останали само руините. Предателката Ведена се вкаменила с детето си над самия бряг на реката, която оттогава нарекли Ведина река.
В село Бистрица, което днес е квартал на София, и досега разказват за предателството на някогашната им съселянка Ведена. Според техния спомен, когато Ведена предала калето, цар Шишман и войниците му усетили, че ще се случи нещо лошо - от няколко дни турците били спрели натиска. Съгледвачите на царя, които обикаляли из полето да узнаят силите на нападателите и намеренията им, видели пашата да разговаря с овчарката и тя с ръка да сочи към крепостта. Разбрали предателството и побързали да се вмъкнат по тайния път в Урвич, та донесли видяното на царя. Той повикал болярите си и им рекъл:
- Не ще можем повече да държим Урвичката крепост, защото е предадена на турците тайната врата към Искъра. Ако я залостим, ще удържим крепостта още някой и друг ден, но ще измрем за вода. Трябва да бягаме и да се спасяваме, да спасим и войниците. Затова тайно ще се измъкнем в тъмното, ще се изтеглим към Самоков и там ще дадем силен отпор на турците.
Болярите се съгласили с думите на цар Иван Шишман. Взели царските съкровища и знаци и ги закопали в скалата под Градището, а после пробили планината и пуснали водите на река Искър да минават направо. Водата заляла дупката със съкровищата, заличила я напълно. Царят заедно с всички защитници се измъкнал тайно и избягали, но накъде - никой не знае. По тия места повече боеве не са се водили. Може турците да са ги настигнали някъде из планината и там да са посекли царя, да са разбили цялата царска войска и да са завладели България.
--------------------------------------------------------------------------------
*Урвичката крепост е била свързана с другата витошката крепост - "Батил" - над село Бояна, с един хубав за времето си път. Крепостта е била много силно укрепена, следи от нея се откриват и досега около 21-я км по пътя София - Самоков. В народната памет тя е свързана с името на цар Ясен и цар Иван Шишман. Паисий в "История славянобългарска" бележи, че цар Иван Шишман, като не могъл да се задържи нито в Търново, нито в Загорието, нито в Стара планина, дошъл в София и се настанил в крепостта Урвич. тук преживял с велможите и войските си седем години, докато най-после турците успели да го прогонят...
Населението от цялата околност е строило каменната крепост над стръмната урва. Турците били удивени от храбростта на защитниците й и дирели път как да завладеят тая твърдина. Нейното превземане откривало път към София, затова султанът бързал и често пришпорвал пашата. като не могли чрез бой и победа, решили с хитрост да опитат или чрез предателство някакво.
Една жена от село Бистрица пасла стадото си и с гордост поглеждала към Урвичката крепост - сама работила дълго време на укрепителната стена и знаела тайната врата, през която нощно време слизали към Искъра да налеят вода и да я занесат на смелите бранители на крепостта. Всички строители се клели да не издават тайната врата, дори и на страшни мъки да ги подложат.
Жената държала в ръцете си невръстно дете, което заплакало. Тъкмо тогава пашата обикалял тия места и оглеждал твърдата крепост, що му задавала толкова грижи и ядове. По рева на детето той открил овчарката. Поздравил я той с добър ден, а тя му отвърнала с дал бог добро. После пашата рекъл:
- Не бой се, булка, нищо лошо няма да ти сторя, ако ми кажеш истината - ти помага ли, когато поправяхте стените на Урвич?
- Па помагах, целият народ помага и работи там.
- Посочи ми тогава вратата, през която слизат нощя за вода на Искъра.
Стреснала се жената. Тръпки я побили при мисълта да престъпи клетвата, която дала - да запази в тайна вратата към Искъра.
- Ако не ми кажеш, ще те блъсна заедно с детето ти в пропастта - заплашил я пашата.
- Не знам, аго, не мога да кажа, клела съм се да пазя тайна - проплакала жената.
- Не знаеш, не искаш, клела си се! - извикал свирепо пашата и заповядал на войниците си да я хвърлят в пропастта.
- Стойте! Ще кажа, бог да ме убие - извикала жената и посочила витата скала. - Ей оттам...
Пашата наредил да пуснат жената и се спуснал надолу по сипея, а след него и войниците му.
Ведена, така се казвала овчарката, останала горе при стадото си, притискала детето до гърдите си и се молела Богу да прости греха, който сторила заради детето си. Цяла нощ не мигнала, а сутринта чула страшни писъци и олелия откъм крепостта.
Войските на българския цар, защитниците на крепостта, доловили навреме предателството и успели да се измъкнат през нощта из обсадата. По стръмната пътека за манастира "Архангел Михаил" забегнали към Самоков и Доспейското кале, което и досега се знае като "Шишмановото кале", а върхът - Шишманица, уж там загинал Иван Шишман. А турците превзели и разбили Урвичката крепост - останали само руините. Предателката Ведена се вкаменила с детето си над самия бряг на реката, която оттогава нарекли Ведина река.
В село Бистрица, което днес е квартал на София, и досега разказват за предателството на някогашната им съселянка Ведена. Според техния спомен, когато Ведена предала калето, цар Шишман и войниците му усетили, че ще се случи нещо лошо - от няколко дни турците били спрели натиска. Съгледвачите на царя, които обикаляли из полето да узнаят силите на нападателите и намеренията им, видели пашата да разговаря с овчарката и тя с ръка да сочи към крепостта. Разбрали предателството и побързали да се вмъкнат по тайния път в Урвич, та донесли видяното на царя. Той повикал болярите си и им рекъл:
- Не ще можем повече да държим Урвичката крепост, защото е предадена на турците тайната врата към Искъра. Ако я залостим, ще удържим крепостта още някой и друг ден, но ще измрем за вода. Трябва да бягаме и да се спасяваме, да спасим и войниците. Затова тайно ще се измъкнем в тъмното, ще се изтеглим към Самоков и там ще дадем силен отпор на турците.
Болярите се съгласили с думите на цар Иван Шишман. Взели царските съкровища и знаци и ги закопали в скалата под Градището, а после пробили планината и пуснали водите на река Искър да минават направо. Водата заляла дупката със съкровищата, заличила я напълно. Царят заедно с всички защитници се измъкнал тайно и избягали, но накъде - никой не знае. По тия места повече боеве не са се водили. Може турците да са ги настигнали някъде из планината и там да са посекли царя, да са разбили цялата царска войска и да са завладели България.
--------------------------------------------------------------------------------
*Урвичката крепост е била свързана с другата витошката крепост - "Батил" - над село Бояна, с един хубав за времето си път. Крепостта е била много силно укрепена, следи от нея се откриват и досега около 21-я км по пътя София - Самоков. В народната памет тя е свързана с името на цар Ясен и цар Иван Шишман. Паисий в "История славянобългарска" бележи, че цар Иван Шишман, като не могъл да се задържи нито в Търново, нито в Загорието, нито в Стара планина, дошъл в София и се настанил в крепостта Урвич. тук преживял с велможите и войските си седем години, докато най-после турците успели да го прогонят...
