Как да помогнем на бебето да "слезе" в таза?

дори и при най-малкия намек за проблем се говори за секцио

Благодаря ви много за информацията!   
лю, имам вече чувството, че дори и при най-малкия намек за проблем се говори за секцио. Предният лекар искаше да ме реже, защото тазът ми бил тезен, а бебето голямо. Оказа се, че нито едното не е вярно, но трябваше да обиколя цяла София по прегледи. И други глупости, но да не разводнявам... Сега това... А аз държа на вагинално раждане. Затова искам да знам, че съм направила всичко, което е по силите ми. Скъсиха ми живота на финала, но гледам да не губя положителната си нагласа.

Здравейте всички!
Предстои ми раждане скоро, терминът ми е определен за 13-ти януари, днес бях на преглед и лекарката ми каза, че бебето не е слязло. Чела съм, че има упражнения и техники, с които да му се помогне, но за съжаление съм забравила точно къде ги разглеждах. Искам да се размина с секциото, а лекарката ми намекна, че ако нещата не се променят, може и да се наложи.
Моля за конкретни отговори. Не искам дискусионна тема, просто информация.
Благодаря ви предварително   

Клякай и стой клекнала около минута, с широко разтворени крака (то така или иначе с тоя корем няма как иначе ). Трябва да стоиш на цяло стъпало (не на пръсти). Гледай гърбът да е максимално изправен. Дишай дълбоко и си говори с бебето Най-добре е някой да ти помага (да те държи за ръцете, тоест все едно "увисваш" на ръцете на другия. Прави почивки около 3 минути между всяко клякане. Другият вариант е да те "придържа" фитнес топка, опряна на някоя стена и на гърба ти. Но да се държиш за ръцете на някого, особено е ако е мъжът ти, е по-готино

А ето това най-много ми хареса: "Great spirits have always encountered violent opposition from mediocre minds." Много вярно и така добре описва нашите случаи.

Здравейте, всички! Много ми липсвахте!
Виждам, че сте разбрали за моят прекрасен син Борис (скоро и снимков материал по темата   ).
Да разкажа накратко какво се случи...
Та както ви писах, наложи се да ме заточат в болницата, но някак си се примирих с мисълта, беше важно да съм спокойна, а и не можех до безкрайност да се съпротивлявам на порядките, не исках да са уморявам с това, а да събирам сили за предстоящото. Естествено учтиво ми предложиха простагландин, който също толкова учтиво отказах и заявих, че ще чакаме малкия човек да прецени ситуацията. На втория ден вече бях започнала да се притеснявам сериозно, че планът ми няма да проработи, защото контракции имаше, но бяха безболезнени, а кървенето беше спряло. Вече бях навъртяла впечатляващ километраж от качване и слизане по стълби, а тапата бавно и сигурно падаше, но оставаше много малко време - разполагах седин ден и една нощ до индукция (решиха да чакат до 10-тия ден). И нещата се случиха - в 4:30 сутринта започнаха нерегулярни, но сладко-болезнени контракции. Започнах разходки по коридора, малко кючек   , поклащания и зачаках. В 14:00 водите ми изтекоха и всичко беше ясно - ТОЙ реши, че е готов, а аз триумфирах. Свалиха ме в родилното, лекарката ми беше на смяна - прие ме и си тръгна - все пак като съм толкова твърдоглава да отказвам едно "хапченце", а след това "системка", тя не може да ме чака да се нараждам. Това ме устройваше чудесно!  И все пак да помислим за секцио. Разбрахме се, че ако на 7 см не е слязал, ще ме реже - тогава обещах по-скоро за нейно успокоение, знаех, че с Борис сме отличен екип. Та така и се прочухме, че не искаме никаква намеса - гледаха ме като прокажена, а аз вътрешно умирах от смях. Разхождах се в коридора с изтичащи води за ужас на санитарките и се подпирах на едно кошче за новородено, пълно с възглавници, в които да заровя лице по време на контракциите. За мое щастие една от отчетните мами, с която станахме близки, беше родила два дни преди това и беше настанена срещу родилна зала поради липса на места. Та тя ми правеше масаж по време на контракциите и ме облекчаваше страхотно. Ш предродилна бях само аз и помолих да загасят осветлението - зарязоха ме и аз им бях благодарна. Интензитетът и честотата на контракциите се менеше и това ги правеше поносими, можех да почивам и бях напълно спокойна. На 5 см отново ми предложиха питоцин, аз отново отказах. Лекарят на смяна започна да бе увещава, но скоро ме заряза, когато разбра, че не го слушам.   Борис беше на station -1, а аз ликувах! И така до 8 см разкритие... Лекарката ми дойде и започна пак да говори за секцио - как си правя експерименти, как ще навредя на детето, че може да се задуши и т.н. "окуражителни" думи, а неговите тонове бяха чудесни, аз преливах от сили и все пак реших, че не може точно в този момент да успокоявам човека, на когото трябва да се доверя. Но вече бяхме на финала и бяхме направили не малко, та се предадох. Все още се чудя дали така е трябвало, но щом го погледна забравям за всички въпросителни.
Сложиха ми упойка и ме срязоха. Показаха ми най-изумителното същество - един бял-розов малък човек се мръщеше срещу мен,а аз плачех от щастие! 4200 г, 54 см, никакви белези на преносване, просто прекрасен бебок! Следващите няколко часа бяха ужасни - аз в реанимация, замаяна, с неясно усещане за провал, но и гордост, а той - незнайно къде, но повече от ясно, че не е където е най-логично да бъде - в прегръдките на мама. Заспала съм някак и 6 часа след операцияталекарката ми предложи да ме раздвижат. Приех с охота, макар да беше трудно и така след още малко време ме качиха във ВИП (ще оставя без коментар) стая. Поисках го веднага, но съзнавах, че ще ми е трудно да се грижа за него,така че се наложи да почакаме още време. След като най-после ми го донесоха, не се откъснах от него освен в часа за визитация и смяна на памперс.
Сега сме у дома и той е постоянно до или върху мен. Кърмя го когато реши, че е гладен или е просто развълнуван, гушкам го и му говоря постоянно.
 

....Джуличка, това е в общи линии разказът за най-щастливия и едновременно  най-неудовлетворителния ден в живота ми....