Чувала съм, че клякането и ходенето по стълби нагоре надолу помагало, но нямам идея дали е вярно...
Все пак не ти пречи да пробваш...
Все пак не ти пречи да пробваш...
- Публикувана: 5 ян. 2009, 20:58 ч.
- Последно мнение: 11 фев. 2009, 19:02 ч.
Как да помогнем на бебето да "слезе" в таза?
А ето това най-много ми хареса: "Great spirits have always encountered violent opposition from mediocre minds." Много вярно и така добре описва нашите случаи.
Albert Einstein
Хммм... патешкото ходене определено ми се струва предизивикателство, но е повод да се посмеем с мъжа ми. 
rikk ще пробвам клек, облегната на топка, защото не искам да притеснявам половинката. И без това като ме види провесена на шал или поклащаща се на топката усещам, че му става мъчно. Знае колко много искам всичко да мине добре.
Много сте мили всички! Благодаря ви!
rikk ще пробвам клек, облегната на топка, защото не искам да притеснявам половинката. И без това като ме види провесена на шал или поклащаща се на топката усещам, че му става мъчно. Знае колко много искам всичко да мине добре.
Много сте мили всички! Благодаря ви!
- това е, което правя, но доста бързо ме заболяват ръцете. Оттук http://www.estestveno.com/index.php?pageid=2&langid=0&it … 1103&cid=1113 
Патешкото ходене наистина помага за слизането, но е добре да се прави само когато бебето е в идеална позиция (с гърба отпред вляво), иначе има опасност да слезе в таза в неправилна позиция и там вече въртенето е по-трудно и заклещването по-вероятно (макар че има начини да се повлияе). Плуването тип "брус" също се препоръчва за "слизане", но пак се препоръчва само при правилно предлежание.
Мнооооооооог разходки.Също така като ти започнат контракциите трябва да си клекнала и така да напъваш.Звучи гадно, но при мен също беше високо до последно(30мин преди да се роди още си беше високо горе)и акушерката ме караше да клеча през цялото време.Та така се разминах със секциото.Благодаря и за което!Успех и леко раждане!
Zozima, какво става?
Вече би трябвало отдавна всичко да е минало и детето ти да се е появило на бял свят. Стискам палци всичко да се е получило добре и както ти го искаш - по естествен път! Дано лентичката ти да не е вярна и просто да нямаш време да висиш по форуми, за да я смениш
Пиши как се случиха при теб нещата, когато имаш време, моля те! Знам какво е да не искаш секцио и да не можеш да го избегнеш... И аз бях същия случай, само, че синът ми така и не слезе ... щото нямаше къде да слезе - място наистина нямаше. Егати еволюцията - тазовете ни стават все по-малки, а бебетата са си все така големи.
Успех и стискам палци!
Вече би трябвало отдавна всичко да е минало и детето ти да се е появило на бял свят. Стискам палци всичко да се е получило добре и както ти го искаш - по естествен път! Дано лентичката ти да не е вярна и просто да нямаш време да висиш по форуми, за да я смениш
Пиши как се случиха при теб нещата, когато имаш време, моля те! Знам какво е да не искаш секцио и да не можеш да го избегнеш... И аз бях същия случай, само, че синът ми така и не слезе ... щото нямаше къде да слезе - място наистина нямаше. Егати еволюцията - тазовете ни стават все по-малки, а бебетата са си все така големи.
Успех и стискам палци!
Някой питаше какво става със Zozima...
Ето какво става:
Здравейте, всички! Много ми липсвахте!
Виждам, че сте разбрали за моят прекрасен син Борис (скоро и снимков материал по темата ).
Да разкажа накратко какво се случи...
Та както ви писах, наложи се да ме заточат в болницата, но някак си се примирих с мисълта, беше важно да съм спокойна, а и не можех до безкрайност да се съпротивлявам на порядките, не исках да са уморявам с това, а да събирам сили за предстоящото. Естествено учтиво ми предложиха простагландин, който също толкова учтиво отказах и заявих, че ще чакаме малкия човек да прецени ситуацията. На втория ден вече бях започнала да се притеснявам сериозно, че планът ми няма да проработи, защото контракции имаше, но бяха безболезнени, а кървенето беше спряло. Вече бях навъртяла впечатляващ километраж от качване и слизане по стълби, а тапата бавно и сигурно падаше, но оставаше много малко време - разполагах седин ден и една нощ до индукция (решиха да чакат до 10-тия ден). И нещата се случиха - в 4:30 сутринта започнаха нерегулярни, но сладко-болезнени контракции. Започнах разходки по коридора, малко кючек , поклащания и зачаках. В 14:00 водите ми изтекоха и всичко беше ясно - ТОЙ реши, че е готов, а аз триумфирах. Свалиха ме в родилното, лекарката ми беше на смяна - прие ме и си тръгна - все пак като съм толкова твърдоглава да отказвам едно "хапченце", а след това "системка", тя не може да ме чака да се нараждам. Това ме устройваше чудесно! И все пак да помислим за секцио. Разбрахме се, че ако на 7 см не е слязал, ще ме реже - тогава обещах по-скоро за нейно успокоение, знаех, че с Борис сме отличен екип. Та така и се прочухме, че не искаме никаква намеса - гледаха ме като прокажена, а аз вътрешно умирах от смях. Разхождах се в коридора с изтичащи води за ужас на санитарките и се подпирах на едно кошче за новородено, пълно с възглавници, в които да заровя лице по време на контракциите. За мое щастие една от отчетните мами, с която станахме близки, беше родила два дни преди това и беше настанена срещу родилна зала поради липса на места. Та тя ми правеше масаж по време на контракциите и ме облекчаваше страхотно. Ш предродилна бях само аз и помолих да загасят осветлението - зарязоха ме и аз им бях благодарна. Интензитетът и честотата на контракциите се менеше и това ги правеше поносими, можех да почивам и бях напълно спокойна. На 5 см отново ми предложиха питоцин, аз отново отказах. Лекарят на смяна започна да бе увещава, но скоро ме заряза, когато разбра, че не го слушам. Борис беше на station -1, а аз ликувах! И така до 8 см разкритие... Лекарката ми дойде и започна пак да говори за секцио - как си правя експерименти, как ще навредя на детето, че може да се задуши и т.н. "окуражителни" думи, а неговите тонове бяха чудесни, аз преливах от сили и все пак реших, че не може точно в този момент да успокоявам човека, на когото трябва да се доверя. Но вече бяхме на финала и бяхме направили не малко, та се предадох. Все още се чудя дали така е трябвало, но щом го погледна забравям за всички въпросителни.
Сложиха ми упойка и ме срязоха. Показаха ми най-изумителното същество - един бял-розов малък човек се мръщеше срещу мен,а аз плачех от щастие! 4200 г, 54 см, никакви белези на преносване, просто прекрасен бебок! Следващите няколко часа бяха ужасни - аз в реанимация, замаяна, с неясно усещане за провал, но и гордост, а той - незнайно къде, но повече от ясно, че не е където е най-логично да бъде - в прегръдките на мама. Заспала съм някак и 6 часа след операцияталекарката ми предложи да ме раздвижат. Приех с охота, макар да беше трудно и така след още малко време ме качиха във ВИП (ще оставя без коментар) стая. Поисках го веднага, но съзнавах, че ще ми е трудно да се грижа за него,така че се наложи да почакаме още време. След като най-после ми го донесоха, не се откъснах от него освен в часа за визитация и смяна на памперс.
Сега сме у дома и той е постоянно до или върху мен. Кърмя го когато реши, че е гладен или е просто развълнуван, гушкам го и му говоря постоянно.
Ето какво става:
Цитат на: zozima link=topic=370246.
Здравейте, всички! Много ми липсвахте!
Виждам, че сте разбрали за моят прекрасен син Борис (скоро и снимков материал по темата ).
Да разкажа накратко какво се случи...
Та както ви писах, наложи се да ме заточат в болницата, но някак си се примирих с мисълта, беше важно да съм спокойна, а и не можех до безкрайност да се съпротивлявам на порядките, не исках да са уморявам с това, а да събирам сили за предстоящото. Естествено учтиво ми предложиха простагландин, който също толкова учтиво отказах и заявих, че ще чакаме малкия човек да прецени ситуацията. На втория ден вече бях започнала да се притеснявам сериозно, че планът ми няма да проработи, защото контракции имаше, но бяха безболезнени, а кървенето беше спряло. Вече бях навъртяла впечатляващ километраж от качване и слизане по стълби, а тапата бавно и сигурно падаше, но оставаше много малко време - разполагах седин ден и една нощ до индукция (решиха да чакат до 10-тия ден). И нещата се случиха - в 4:30 сутринта започнаха нерегулярни, но сладко-болезнени контракции. Започнах разходки по коридора, малко кючек , поклащания и зачаках. В 14:00 водите ми изтекоха и всичко беше ясно - ТОЙ реши, че е готов, а аз триумфирах. Свалиха ме в родилното, лекарката ми беше на смяна - прие ме и си тръгна - все пак като съм толкова твърдоглава да отказвам едно "хапченце", а след това "системка", тя не може да ме чака да се нараждам. Това ме устройваше чудесно! И все пак да помислим за секцио. Разбрахме се, че ако на 7 см не е слязал, ще ме реже - тогава обещах по-скоро за нейно успокоение, знаех, че с Борис сме отличен екип. Та така и се прочухме, че не искаме никаква намеса - гледаха ме като прокажена, а аз вътрешно умирах от смях. Разхождах се в коридора с изтичащи води за ужас на санитарките и се подпирах на едно кошче за новородено, пълно с възглавници, в които да заровя лице по време на контракциите. За мое щастие една от отчетните мами, с която станахме близки, беше родила два дни преди това и беше настанена срещу родилна зала поради липса на места. Та тя ми правеше масаж по време на контракциите и ме облекчаваше страхотно. Ш предродилна бях само аз и помолих да загасят осветлението - зарязоха ме и аз им бях благодарна. Интензитетът и честотата на контракциите се менеше и това ги правеше поносими, можех да почивам и бях напълно спокойна. На 5 см отново ми предложиха питоцин, аз отново отказах. Лекарят на смяна започна да бе увещава, но скоро ме заряза, когато разбра, че не го слушам. Борис беше на station -1, а аз ликувах! И така до 8 см разкритие... Лекарката ми дойде и започна пак да говори за секцио - как си правя експерименти, как ще навредя на детето, че може да се задуши и т.н. "окуражителни" думи, а неговите тонове бяха чудесни, аз преливах от сили и все пак реших, че не може точно в този момент да успокоявам човека, на когото трябва да се доверя. Но вече бяхме на финала и бяхме направили не малко, та се предадох. Все още се чудя дали така е трябвало, но щом го погледна забравям за всички въпросителни.
Сложиха ми упойка и ме срязоха. Показаха ми най-изумителното същество - един бял-розов малък човек се мръщеше срещу мен,а аз плачех от щастие! 4200 г, 54 см, никакви белези на преносване, просто прекрасен бебок! Следващите няколко часа бяха ужасни - аз в реанимация, замаяна, с неясно усещане за провал, но и гордост, а той - незнайно къде, но повече от ясно, че не е където е най-логично да бъде - в прегръдките на мама. Заспала съм някак и 6 часа след операцияталекарката ми предложи да ме раздвижат. Приех с охота, макар да беше трудно и така след още малко време ме качиха във ВИП (ще оставя без коментар) стая. Поисках го веднага, но съзнавах, че ще ми е трудно да се грижа за него,така че се наложи да почакаме още време. След като най-после ми го донесоха, не се откъснах от него освен в часа за визитация и смяна на памперс.
Сега сме у дома и той е постоянно до или върху мен. Кърмя го когато реши, че е гладен или е просто развълнуван, гушкам го и му говоря постоянно.
Момичета, благодаря на всички за съветите и милото отношение. Съжалявам, че не писах по-рано, но от грижи по малкия и чувството за провал не ми оставаше време, а и нямах желание да пиша.
Джуличка, това е в общи линии разказът за най-щастливия и едновременно най-неудовлетворителния ден в живота ми. Трябваше ми време да осъзная, че двете емоции могат да съществуват напълно независимо една от друга. Защото аз обожавам сина си, но ненавиждам случилото се покрай неговото появяване. Чувствам се изнасилена, предадена, разочарована. На някои това може да им звучи прекалено, но това не променя начина, по който се чувствам.
А иначе по темата... Бебчо започна да слиза с контракциите и тогава кючекът и клякането по време на контракции свършиха добра работа, не че това имаше значение...
Прегръщам ви
Джуличка, това е в общи линии разказът за най-щастливия и едновременно най-неудовлетворителния ден в живота ми. Трябваше ми време да осъзная, че двете емоции могат да съществуват напълно независимо една от друга. Защото аз обожавам сина си, но ненавиждам случилото се покрай неговото появяване. Чувствам се изнасилена, предадена, разочарована. На някои това може да им звучи прекалено, но това не променя начина, по който се чувствам.
А иначе по темата... Бебчо започна да слиза с контракциите и тогава кючекът и клякането по време на контракции свършиха добра работа, не че това имаше значение...
Прегръщам ви