Кога и как е най-правилно да кажа на 6 годишното си момченце, че е осиновено?

Catrin  :hug:q

  Прекрасно е, че имате такава връзка с момчинцито ти.
Мисля, че трябва да побързаш с разкриване на "тайната". Порови в по-предните теми има много изписано по този въпрос (кога и как), както и приказки свързани с проблематиката.

Не съм специалист, но според мен е добре тази информация да бъде поднасяна на части (по лъжичка) от 2,5 - 3 годишна възраст. Така детето "свиква" да живее с тази мисъл и да я възприема като нещо съвсем естествено (както и е редно да е) и тя не се превръща в "тайна", а то може да реши само кога, как и с кого да я споделя в живота си.

Успех   

Catrin111, здравей и от мен  !

Моето момченце скоро ще навърши 6, но ние отдавна си говорим на тази тема, откакто възникнаха въпросите "Как се появяват бебетата?", "За какво служи пъпчето?" и т.н. Аз лично за себе си възприех, че трябва да отговарям честно и откровено на въпросите, като поднасям информацията по разбираем за възрастта начин. Имаше много допълнителни и уточняващи въпроси, имаше гняв, имаше протест. Всеки път непрекъснато го уверявах, че аз съм мама, която ще бъде такава завинаги.

Сега сме на етап, когато моето момче знае, че някои деца са расли в коремчето на майките си, други - не. Приема го за нещо естествено и не се чувства по-различен от другите деца. Връзката помежду ни става все по-здрава точно защото можем да си говорим честно и откровено по всички теми, които ни вълнуват взаимно.

Моят съвет е - ти си познаваш детето, ти можеш да намериш най-верния път до душичката му, дерзай! Попитай сърцето си - то ще те посъветва кое е най-доброто за твоето дете!

Желая успех и стискам палци! 

Здравей Катрин,
И аз мисля, че трябваше да го направиш по-рано, но пък не е и късно. Доколкото знам, добре е това да стане преди седмата година, или преди детето да тръгне в първи клас. Смята се, че тогава ще се сблъска с нова среда и ще е по-стресирано.  Аз също казвам от време на време по малко и то, когато той ме пита, а това е много рядко. Скоро ни се случи следното:
Както си седим по Коледа и си говорим други неща, Ники изведнъж ме пита: "Теб кой те е родил?"
Аз без да се замисля  , отговорих веднага: " Ами, баба ти, нали знаеш коя ми е майка?"
А той: " Не, не, аз не те питам коя ти е майка, а от кой корем си излезнала."
Само смотолевих нещо като, То не е важно от кой корем излизаш , и смених темата. А той повече не попита.  Милият ми той, вече си е изградил логиката, че майката гледа детето, но не го ражда. Скоро пак ще трябва да си обясняваме нещата.

Няма най-правилно и най-добър начин! Всеки човек, семейство и житейска история са уникални. Щом поставяш тук въпроса, значи за теб е дошло времето.Кажи му истината по най-спонтанния , искрен и позитивен начин. Направи го с онея твои думи които чувстваш и искаш да му кажеш: напр. колко е значим за  теб; колко си го желала и обичала; колко ти е пълен живота с такова прекрасно дете като него...

Аз описах приблизително следния разказ:
Отдавна съм въвела темата за различието (специално си взех една картичка с много бебоци на нея- бели, жълти, черни, дебелички и не толкова)...
Разглеждахме ги!Аз:"... виж колко са сладички и различни: родили са се в различни държави: едни са израстнали в коремчето на майката, която ги е ги е родила и ще се грижи за тях винаги; други са почнали пътя си в епруветка и после са попаднали в коремчето на майката и когато са пораснали достатъчно са се родили; трети пък след като са се родили е трябвало да почакат родителите си да ги открият, защото те ги търсели по целия свят.... и когато се намерят стават едно семейство....Родителите осиновяват децата си и вече всички заживяват щастливо, защото мечтите им са осъществени-детето си има мама (и при нас само аз съм в наличност) и мама си има прекрасно дете-истинска принцеса..."

Не използвам никога негативната дума ИЗОСТАВЯНЕ
Когато детето веднъж ме попита: "Аз защо бешох там- в дома?" И отговорих: "Защото мама те търеше и не знаеше къде си, трябваше да ме почакаш малко, за да те намеря"...

Вариациите са различни...

Моя позната, която беше първоначално на позиция: Ще крия до гроб " След много наши разговори каза на дъщеря си( детето беше на 6 и нещо годинки) директно така:"Ние нали си имаме доверие и нямаме тайни помежду си? Искам да ти кажа, че не съм те родила аз. Преди да се срещнем си била в корема на друга жена"...
Детето: " А тя къде е сега, защо не е останала с мен?"
Майката:"Не знам, не я познавам, но сигурно нещо й е попречило да продължи да се грижи за такова чудесно дете като теб!".....

Както и да мукажеш ти не го травмираш, а му даряваш възможност да съхрани психичното си здраве, което семейните"тайни" и тайните изобщо ломят през предаденото предоставено доверие...

Дано сме ти били полезни!? Не отлагай да запознаеш детето си с една истина: хората са различни и в днешно време науката прави възможно да идват при родителите си по различен начин...
И Д- Ива е права- разкриването на тайната не е въпрос на един разговор, а на верига от разговори, в които съвместната Ви история се преразказва на малки и различни дози/фрагменти, отново и отново...

Здравейте Diva, Gankata, Orange72, Venecias.

Сърдечно Ви благодаря за приятелските съвети. Всъщност, още преди осиновяването започнах да обмислям варианта за истината, защото реших, че това е правилния път. Изчетох доста литература по този въпрос и явно сме чели едни и същи източници с вас. Там, авторите, твърдят, че най-подходящата възраст е между 6-7 години. И от друга страна- до сега е живял в една "защитена" среда- в детската градина- едни и същи деца, учителки, роднинския кръг и площадката пред блока- с 5 деца от същата група на детската градина. Но наесен е вече в училище- с нови деца, учители и най-вече други по-големи деца от другите класове, с които ще комуникира през междучасията, после улицата....Проведох доста разговори с различни психолози и хора имащи отношение по проблема. Криси/така се казва моя син/ беше на 3-4 години, когато му дадох и обяснявах богато илюстрираните книжки на една френска авторка/забравих й името в момента/, авторка на "Бебе на нулева възраст" и др., така че той отдавна знае, че децата се раждат от коремчетата на майките. Дори неотдавна са разговаряли с дядо си и той му казал, че децата ги носят щъркелите, а той отговорил:"Дядо, ти не знаеш, децата се раждат от коремчетата на майките" Не че е мой син, но Криси е много умно дете, със страхотно логическо мислене и е много наблюдателен. Наскоро си говорихме и аз му казах, че има и друг начин, по който се раждат децата и той знаете ли какво ми отговори: "Ами да, аз знам, от между краката на майките". Попитох го кой му е казал, а той ми отговори: "Ами аз нали видях в "Спешно отделение". Обясних му, че има и друг начин и той е роден по този начин, от коремчето на друга жена" А той само ми отговори: "Добре, разбрах" и толкова. Предполагам, че му трябва време и ако той не ми задава въпроси, аз ще се опитам да подновя разговора. Обмислям една идея, но все още не знам дали е подходяща, затова ми е необходимо вашето мнение.  Имам познати в родилно отделение, за да ми кажат ден, в който ще изпишат новородено, което очакват да дойдат повече роднини и да е по-тържествено. Ще отидем там заедно с моя син, за да проследи процеса. Веднага след това ще отидем в Дом за медико....., там от където аз съм го взела и ще му покажа неговото креватче. Той има снимки точно там, когато съм го държала на ръце. Ще му обясня, че децата, които не ги вземат майките от родилния дом също ги обичат, но нямат възможност да се грижат за тях, разбира се, че само в позитивен план. Ще се радвам, ако чуя Вашето мнение по тази моя идея    

Най-правилно... е това, което ти продиктува интуицията (или по-поетично: сърцето). Ще видиш по погледа, по реакцията на детето дали разбира, как го приема и ще имаш време да опиташ с различни думички. Защото определено няма да приключи с един разговор.
Ще изникват въпроси във времето, осмислянето няма да дойде от раз.
Може дори да не прояви видимо интерес в началото.
Но не си вади извода, че момченцето ти няма да мисли по въпроса.

Само като пример за това колко сме различни и колко различно подхождаме (извинявай, Ориндж, ще ползвам историята ти за база за сравнение  )


В този случай, аз бих използвала интереса дошъл от него тутакси. Независимо, че е Коледа. Бих прекратила всяко едно занимание в момента, за да обясня разликата. Забелязала съм, че при моето момиче това са най-добрите моменти, когато въпросите се раждат в главицата й.

За две години с нея стигнахме до момента, в който преди седмица си говорихме, че когато порасне, ако иска може да потърси "другата". И най-сетне се осмелих да я нарека "майка". А момиченцето ме погледна със смесено изражение на надежда и страх и ми каза: Добре, но искам и ти да дойдеш с мен! 

С моето момченце е същото. Когато той попита нещо, веднага зарязвам всичко и сядам да говорим. Всъщност, да си призная, досега винаги инициативата за такива разговори е била от негова страна. Аз просто отговарям на неговите въпроси.
Той знае, че аз съм била в коремчето на баба му, баща му е бил в коремчето на другата баба, съответните дядовци са дали семенца, за да се появим ние в съответните коремчета и т.н. Знае, че той е бил в коремчето на другата майка, която е разбрала колко голяма любов расте в моето сърчице и затова е помолила докторите да ме намерят когато се е родил.
Но това е моето дете, това си е нашата история, а другите майки си пишат тяхната история с техните си дечица. И знаят кое е най-доброто за тях.

Катрин, ти си майка и вярвам че ще намериш най-правилния начин за да преведеш твоето момче през научаването на истината и най-вече със свикването с нея. 

Да  кажа аз: понеже част от професионалното ми обучение е дългогодишна работа върху личните ми усещания и анализа им: идеята ти е интересна , но малко... "претруфена" да я нарека. Аз започнах да се чувствам зле от момента:".... Веднага след това ще отидем в Дом за медико....., там от където аз съм го взела и ще му покажа неговото креватче. ...."

Какво е важно за твоето малко човече? Да знае най-вече, че е желан и обичан- и това ще е завинаги!; Да знае, че мама му има доверие! Ама толкова, че с него говори за всичко и истината, че нямат тайни....
Воденето в дома е малко насила, защото това човече може изобщо сега да не се вълнува от "онова място".
Колцина от нас са искали на 6 год, че и по-късно  или им е хрумвало да идат да видят родилния си дом-примерно...

Ходенето в дома го остави за друг, по-късен етап, когато и ако момчето пожелае.
Аз бих взаимствала от идеята ти и бих направила паралел:
Ето виж- децата се раждат в родилния дом, изписват ги! И  родителите им  ги взимат в къщи. Това е щастливо събитие за всичкки... Ето виж- тук  на тая снимка те държа в ръцете си дни преди да  те изпишат и да си тръгнем за вкъщи.... Бях толкова щастлива!.... Остави конкретизирането и подробностите за разликата между родилен дом и домът, в който е бил той за по-нататъшни разговори....
----
Сетих се само да ти кажа(във връзка с липсата на бащина фигура), че дъщеря ми е "набедила" за татко вуйчо си. Дори се фука: "Е, на пък никой си няма татко-вуйчо!" Поясних, че вуйчо не е татко...
Тя: "А къде е моят баща, аз имам ли баща?"

Аз: "Разбира се, че имаш-всички деца имат бащи, но не го познавам! Той не живее с нас!...Има деца,които живеят само с единия си родител..."
Тя: " А, да знам зтнам и Х от градината си няма татко"...
Та така простичко и искрено стъпка по стъпка...

Catrin111, всъщност вие с момчето ти много добре сте започнали сериозните разговори...

Здравей Venecias,
Сърдечно ти благодаря за съвета. Очевидно ти си професионален психолог, но и такъв по сърце. Твоите съвети са много ценни и аз бих искала да продължавам да комуникирам с теб. Ще се радвам ако ми кажеш повече неща за твоята дъщеричка, колко е голяма, на каквао възраст си я осиновила и пр.
Да, нашият разговор с моя син продължава. Той всеки ден прави някакви свои заключения и аз просто трябва да ги направлявам, да казвам да, това е така, не , не е така и да му разясня как точно стоят нещата. Мисля, че това е правилният път, ако греша, ти ще ми кажеш, нали? Всъщност, аз оглеждам своите мисли в мислите на всяка една от вас, която с желание ми отговаря. Благодаря на всички. Определено ще продължавам да споделям с вас. Още веднъж благодаря, че ви има.

Здравийте и аз имам същия проблем ако проблем може да се нарече казването на истината,Синът ми е на 2 години и 3 месеца и започнах да мисля за деня в който ще му кажа.Да ви признах ме е страх страх ме е от реакцията му .Когато го осиновихме бях най -щастливия човек на света не че сего не съм разбира се но някак подсъзнателно започнах да крия от околните.Крия може би не е точнота дума,но спрях да го обявявам на глас.Не го крия ,но и не парадипам с това.Хората са жестоки в първоначалните си реакции а аз по никакъв начин не искам да нараня моето малко човече.Не знам дали някой ме разбира и дали се е чувствал като мен.Ще му кажа,но ме е СТРАХ.Много

Много полезни съвети от всички момичета.

Най важното е да се изгради доверие и връзка.
Да чувства детето, че е желано и обичано.
Когато сина ми на 5 години за първи път ме попита, му казах, че не съм го родила аз, но от всичко на света искам най много него.
Не мисля, че тогава разбра смисъла, че не съм му биологична майка, но мисля, че знае, че е обичан.
Проблеми сигурно ще има, но ако запазим доверието ще се справим.
Винаги сме честни с него, от първия ден сме винаги заедно,пътува с нас ако се наложи.
Вижда когато грешим, затова винаги се говори много у дома , обсъждаме, извиняваме се ако сме допуснали грешка.
Не бих могла да скрия нищо от него.

Мисля че разбирам страховете ви.

Повечето от вас са осиновили дечицата си във възраст, в която съзнателните спомени избледняват. Те растат с убеждението и нагласата, че и те са като всички останали дечица - родени от мама и винаги са били в това семейство.
Наистина е плашещо. Как да го сервираш?

Но помнете най-важното: именно, защото сте били заедно от повече време, защото детето е било по-малко на години, сте изградили най-важното, както вече казаха: връзка на доверие и сигурност!

С моята малка дъщеря ще минем по този път, макар и подпомогнати от каката. Но не изпитвам страх и тревога.

С голямата ми дъщеря се събрахме, когато тя беше навършила 4 години.
Казваха, че ще е по-лесно, защото тя помни откъде идва.
Не беше точно така...

Помнеше, помни и до днес, но не знаеше изобщо какво е това е място. Какво всъщност е семейство, откъде идват децата, какъв е живота навън, тя коя е, аз коя съм... боже, всичко беше объркано!
Връзката с по-голямото дете също е нещо много измамно. Ту си мислиш, че си стигнал до абсолютна близост и после те зашлевява някоя ситуация, дума, израз, реакция и ти става ясно, че сте едва в началото. Нужни са години...

Няма да се "оплаквам" или разпростирам повече.
Исках само да ви кажа това: Опрете се на връзката, която имате, на любовта ви, на всичките ви съвместни спомени. Имате много общи неща. Думите, с които ще обяснявате не са толкова важни. Важно е, че вие сте "мама".

Когато говорех с голямата ми дъщеря за тези неща, аз още не бях "мама".
А когато дойде времето да говорим с малката... мама ще й каже.

Аз съм решила да започна разговор с детето на около 4години, по съвет на психолози.
Не съм сигурна има или няма спомени  от довма и какви, но във всеки случай аз имам спомени от моя живот на тази възраст.За него още много понятия са неясни и объркани.През първия месец ,когато бяхме заедно ми донесе една круша от терасата с думите:"Мамо, иска домата".Толкова ме натъжи тогава.

Но колкото неща да съм прочела тук и в оскъдната специализирана  литература, не намирам отговор за себе си на един въпрос.Какво от истината да му кажа и какво да му спестя за биологичния произход.В неговия случай нещата са доста нелицеприятни, а не желая да обагрям разказа си в негативна светлина.Не желая и да му казвам "Не зная",след като предварително бях решила и си съхраних копия от всички документи.Няма и да е истина, а нали за доверие говорим все пак.
Ето, на  тези въпроси  нямам отговор.

Аз вече казах на моето слънчице,че мама не я е родила.Казах и,"че я е родила една какичка и тъй като е била малка и не е можела да я гледа я е оставила на едно място,където има и много други деца.Ние с тати сме искали много детенце и сме отишли там и сме си харесахме най-хубавото детенце и най-послушното и си го взехме вкъщи и това е била тя като бебе.Казах и го когато беше на 2 или 3 годинки и бях предопредила моите родители ако нещо ги пита да не и противоречат.Тогава моя татко ме попита защо съм занимавала детето с глупости.Не мисля,че това са глупости,не ме е срам от постъпката ми,че съм я осиновила и не съжалявам,че вече съм и казала.Сега се присеща от време на време и ме разпитва.Примерно,когато леля и беше бременна и обяснявах,че там има бебе и тя ме попита и тя ли е била така в моя корем аз и казах"ама нали сме си говорили,че не мама я е родила и че е била в корема на друга какичка."Поддържам тази версия,защото знам че е по добре да го научи от мен и като малка отколкото като порасне от "доброжелатели"

Светкавица, и мен тези въпроси живо ме интересуват. От всичко прочетено досега си мисля, че ние вече приближаваме възрастта, в която моето момче ще започне да се пита за произхода си. При нас, и при двете деца, аз не знам много, но и това, което знам, е трудно за казване....

Ами събирам смелост да им помогна да научат истината и да я приемат. Аз мисля, че те имат право да знаят всичко, защото факт е, че животът на моите деца започва преди аз да им стана майка. Когато те ме попитат за тези години, аз имам три пътя: да отклонявам разговорите с "не знам нищо" (което ще е лъжа, и ще ми тежи на съвестта), да измисля розова напудрена история, или да кажа истината (фрагменти от истината поне при сина ми не вървят, защото ще ме засипе с въпроси и ще се оплета като коте в кълчища).

Аз за себе си избирам третия път - честно и откровено отговарям на въпросите на  моите деца за нещата, които знам. Е, засега въпроси задава само баткото, ама са тооолкова много, че понякога се уморявам да мисля и отговарям на всички. Радвам се, че моето страшно любознателно момче пита за всичко мен (и татко си за "мъжките работи").

Страшно ми се иска да изградим такава връзка, че никога да не се притесняват да говорят с мен за каквото и да било, като си имаме пълно доверие. Дали ще успея? Времето ще покаже...

Въобще те си имат своя съдба, а моята майчина мисия е да бъда силното рамо до тях и в най-трудните им моменти, поне аз така я разбирам.

Избрах така да се каже, дозираната истина.
Това, което детето би могло да понесе в определена възраст. Донякъде съм набелязала следите още преди време, просто като подхвърлена реплика, случаен разговор и т.н.
Ще им кажа всичко, което знам, но всяка иформация си има време.

Някои особено тежки неща, лично аз, мисля че трябва да се оставят за една по-зряла възраст. Иначе рискът за емоционалното и психическо здраве на детето е прекалено голям.

Пак казвам, мое мнение е, но до пубертета, а и малко след него, на децата им стига да знаят, че са осиновени и да са приели този факт като част от историята им.
Другите подробности като етнически произход, забелязах, че на възраст 5-6 години не ги вълнуват особено. Особено, когато вече са преминали етапа на преживяване относно видимите разлики във външния вид с родителите.

Други детайли като: тежки фамилни ситуации, малтретиране, случаите на изнасилване и т.н. според мен, са обект на разговор, когато децата са вече в по-зряла възраст.

Аз разбрах на бъдни вечер ,че съм осиновена.Да ви кажа не ме заболя от друго,а това че са ми пълнили главата с ЛЪЖИ. Че приличам на баща ми,че ... съм се родила еди как си и т.н.... Като цяло не съм вбесена от ситуацията,но това ми бърка в здравето.
така,че свиквайте децата от рано с този факт,за да не се чувстват като заблудени овчици когато станат на 20 и кусур годинки.
късмет

От скоро започнахме да говорим на тази тема. Повод бяха тв.клиповете за набиране на средства за децата  в домовете. За сега обясних че има много деца без мама и тати в тези домове и има много мами и татковци без деца. И следователно там дечицата чакат да дойдат тяхните мама и тати. Имаше и въпрос дали тя е била най-хубавото детенце там.
Дано съм намерила паравилен подход. Ако може да има такъв за главицата на 3г. дете.

Ох, не знам момичета. Ние сме още малки, но както си лети времето съвсем скоро ще дойде и нашия ред за подобни разговори. Моята кукла е много емоционална, не знам как ще го възприеме. Но, няма начит и през това трябва де се мине.

Нямам притеснения да съобщя на детето, че е осиновено, още повече то вероятно има смътни спомени от дома.Притесненията ми идват от въпроса, който ще ми зададе "защо".
Умишлено няма да го въвеждам в подробности, но на отправените въпроси никак не ми се иска да съм лицемерна.Надявам се да имам сили да кажа истината, надявам се и детето да я приеме.Защото ми се иска да имаме чисти, честни и открити взаимоотношения./Но не престава да ме гризе въпросът дали това е най-правилният път..., дали така не разтоварвам собствената си съвест за сметка на една крехка и ранима душичка/

Не знам, къде е истината... не знам кога е най-добре. Това, което знам е, че моето дете все още ме обвинява, че съм го оставила в дома, че е живял там. И не си мислете, че ме обвинява, че не съм го намерила по-рано, не, той е абсолютно убеден, че съм го оставила аз. Иначе говорим, говорим за леличката и за дома и за търсенето и за съдиите и за всичко. Той се преструва, че разбира, но като му стане тежко ме обвинява. Може би виждайки, как се появи сестра му, не може да осъзнае, че той не се е появил от моя корем, може би това му помага да се справи със ситуацията, обвинявайки реален човек, а не някакъв нереален образ. Не знам, не е лесно, но пък почвам да придобивам непукизъм към обвиненията му - не ме бодят така в сърцето като едно време, което може пък да ми помогне по-леко да преживея пубертета 

Спокойно, това няма да трае вечно.
Наистина на тази възраст още им е трудно да отделят образите, но нас ни е трудно да си го обясним.
Затова и асоциират двете жени в една.

И Иринка го правеше. После пък, когато започна да осмисля, че 'тя' и 'аз' сме отделни хора, подсъзнателно се опита да си обясни акта на изоставяне с разни фантазии.
Завоалирано намекваше, че онази жена е бедна и затова се е случило така...
После небрежно подхвърляше, че съм я откраднала от нея...

И естествено, на по-ранния етап и тя казваше: ти като си ме оставила в дома...

Минава време и действителността се нарежда в главите им. Няма да остане така, това е сигурно.

Просто те са деца и реагират по детски на болезнени факти, защитават се както могат на тази възраст. Знам колко е трудно хем да си емоционално обвързан с детето и с болката му, хем да се опитваш да реагираш безпристрастно и адекватно на фазите, които преживяват.
Но и ние израстваме покрай тях и се учим.
А времето и търпението са ни най-големите помощници.

Ох, Дар, аз си знам, ама това не го прави по-лесно, нали знеш.
В момента освен всичко останало сме и на фаза отхвърляне - все ме гони, махай се, не се занимавай с мен - гледай си Дара и такива, абе живота си живеем. Радва ме само това, че явно фазата на мълчаливото негудование и ревнуване отминава - явно вече се чувства част от семейството. А и явното недоволство ми дава възможност за обяснение, разговор, диалог. Хубаво му е да му обяснявам, колко много го искам и обичам и дори по някога се чудя, дали не прекалява с отхвърлянето, за да го глезкам  .

А мойто момче никога не е мислело, че аз съм го изоставила, обаче страшно му се иска аз да съм го родила. Постоянно питаше защо не се е появил в моето коремче, а в нейното. Появата на Албена и осъзнаването, че и тя не се е появила от моето коремче малко му подреди представите като че ли. Засега много спокойно и естествено приема, че братовчедите му са се появили от корема ма леля му, аз и татко му - от коремите на бабите.
Само веднъж ме е питал защо Тя (така си възприе той да я нарича) не е искала да му бъде майка и след като се е родил, казах: "Не знам", това го задоволи и не последваха уточняващи въпроси. Сигурно скоро пак ще говорим по темата.

А по въпроса за ревността ние сме на другия полюс - иска и него да го нося (20 кила е вече), да му помагам с обличането (прави се че копчета и ципове не може да закопчава), даже започна да ми говори по бебешки понякога. Ревнува от всеки момент, в който аз правя нещо специално за нея - миене, надробяване на храна, обличане, обуване и т.н. Ами обяснения, обяснения, обяснения...

То ще стана досадна вече, но и това с раждането от моя корем го минахме. И се "раждахме" наистина, защото толкова много страдаше, че реших, че може да й помогне малко.
Е, знаеше че е наужким, но наистина й хареса.

Вече добре отделя "коремите", обаче. Даже наскоро пак ми каза, че така й се иска да е излязла от моя корем, но не с онази болка, а с усмивка. Беше доста интимен и хубав момент за двете.

А за бебешките маниери, да. Едно към едно. Вече седем месеца имам две бебета. 

znachi parvo zdrasti i nie sme kato teb mnogo ni e strah nasheto momchence e na dve godinki.i nie si zadavame toq vapros kak da mu kajem kato porasne che nee bil v moeto koremche neznam i nie sme mnogo obarkani.gradat ni e malyk ako ne mu kajem nie shte go chue ot drugo mqsto i mai shte stane po zle a v dushata buca mi e zasednala che toq den shte doide da mu kajem istinata
           

Аз за това предпочетох да си кажа истианта на моето слънчице-според мен е по добре сега-по детски,отколкото като порасне.Нека живее с тази мисъл...дадох и примера и с Тарзан.При това сега живее с нагласата,че съм я избрала измежду много други.

Ето и моя въпрос - правилно ли е да им казваме, че сме ги избрали измежду много други? Какво посаждаме в душата им? Аз лично съм избрала нашата истина - не съм го избирала - предложиха ни него и него го взехме, ама дали не бъркам? 

Кой знае кое е правилно?

Аз уж все се опитвам да отдавам особено значение на думите... защото знам каква сила крият, но дали "правилните" думи според мен, са правилни за друг? Та дори и за децата ми?
Не знам.

Винаги използвам фразата: срещнахме се.
Така си говорим. Когато се срещнахме.
И спомените ги делим така: преди да сме се познавали и срещнали, и след това.

Фокси, подкрепям те. 
Аз също предпочетох да не строя въздушни замъци, казах истината. Обадих се до дома да питам какви са ни шансовете. Казаха ми, че току що са подписани документите на 2-месечно момиченце и ако нямаме претенции - наша е. Нямахме претенции. Отидохме. Донесоха я. Тя ни погледна, усмихна се и стопи сърцата ни. След 2 седмици си я прибрахме вкъщи. Колкото до Борко - там историята каката му я разказваше. Тя го "откри" при едно посещение в дома, и настоя да го осиновим...

Децата не са стока, не е като да влезеш в магазина, да огледаш, да избереш и да си вземеш/купиш най-доброто...

Плюс това, ако сте си избраи най-хубавото, най-послушното, най-умното и т.н. "най" дете /от наличните/, не навежда ли това на мисълта, че осиновените преди него са били нещо "по" от него.....

И аз разсъждавам така.
Е, още не съм отговаряла на въпроса "Защо точно мен взехте?", но съм обяснявала как лелите са ни написали писмо, че в Дома ни чака едно детенце, как сме отишли и веднага сме познали, че това си е нашето детенце.

А за Албена дори имам едно странно преживяване. Аз я сънувах около месец преди да ни я предложат. Е не видях в съня си лицето й, но беше чернокосо къдраво момиченце точно на възрастта, на която се видяхме с нея. (А бяхме писали до 3 години). Не, по принцип съм човек, който не вярва в сънища, предсказания и тем подобни, но този сън не мога да го забравя.

Ама аз вътрешно съм някак си убедена, че точно това са моите деца и е трябвало да стана именно на тия години майка, както и да остана в България, за да се срещнем с тях. Така че не ми е трудно да им го кажа - не, не съм ги избирала, просто съм ги дочакала да се появят в живота ми

Никой не може да кажа,кое е най правилното.....може би си зависи и от самото дете от това кое то възприема най-лесно.Изчетох доста литература по въпроса и там пишеше,че е добре детето да се има за избрано.Моето слънчице го знае,но не ме е разпитвала много.От време на време ме пита"Мамо,аз ли бях най-послушната?"или"Мамо,коя какичка ме е родила-тази ли?/евентуално ако си хареса някоя/"и въпросите за сега са само тези.Аз не и го натяквам непрекъснато...но не го и отричам,когато ме попита нещо.
А относно това,че просто трябва да изчакаш твоето дете съм напълно съгласна-това,което съдбата ти е определила.Моята кукла е родена на 8-ми март-същия ден в който аз/много точно си спомням деня/просто реших да се зарадвам за празника и се обадих да питам под кой номер сме записани във регистъра.Не само,че не се зарадвах ами плаках много.Бяхме номер на края на втори том като жената ми обясни,че в първи има още 100записани двойки.Като си представих колко деца трябва да бъдат родени и изоставени и...Точно тогава се е раждало моето дете..

Ами и като големи си мислят, че са избрани...А като дойдоха и обвиненията-вие сте ме избрали,аз не съм ви избирала..обясних- нама нещо такова- избиране...И все пак, не я убедих...за нея ние сме решили ,така , че да си носим последствията, с една дума.  Тогава си спомних, че и аз обвинявах майка ми, че ме е родила, че никой не ме е питал...Търсим си виновни като ни стане напечено на тази възраст! Явно е част от растежа!

Иначе-сега се гушкаме мноооого

ПП Мисля, че няма как да им го обясним, когато станат на нашите години може би ще стигнат до извода , че случайни неща няма.През някои етапи от живота си мислех твърдо , че човек управлява живита си изцяло.Сега съм на друго мнение..но вземи, че ми обяснявай тогава....

Правилно или не, аз не съм избирала детето си, това е истината, това ще  му кажа.Убедих се, че най-доброто е истината.Само не зная как ще му обясня какво е правило 2год и 7 месеца там.Зная, че никое дете не заслужава такава съдба /дълъг престой в институция/, но нали разбирате, естествено е за моето да ми е най-мъчно.А при него е лош житейски късмет.
Сега е толкова жизнен и щастлив, че май наистина не ние него, а той нас е избрал по някакъв необясним начин.

Странен ми е този съвет да казваш на детето, че е избрано...

Във всичко, което аз до момента съм изчела, пише точно обратното - да се избягват внушения от типа "Ти си избран", "Ти си специален", защото като цяло се смята, че натоварват детето с прекалено много очаквания да доказва непрекъснато този избор и тази специалност. Избраността и специалността пораждат доста въпроси в детската главичка: примерен разговор "Защо сте избрали мен?" - "Защото ни се усмихна и протегна ръчички към нас. Защото беше най-сладкото дете" и т.н. И следва "А ако не се бях усмихнала или ако не бях протегнала ръчички, значи нямаше да ме вземете". Както и когато порасне малко повече, започват притесненията му какво ще се случи - ако ви разочарова, ако не може да отговори на изискванията "да си специален", ако "да бъда себе си" е различно от това "да съм специален за родителите си", те ще ме обичат ли?

Към Теа
ПРосто въпрос, ако е удобно
Децата, които са осиновени преди 2003г. са наистина избрани.И то по специфичен признак.Или ако не всички, то повечето от тях.По усмивка, по някаква доловима или въображаема прилика със семейството.За тях не е ли правилно да се изрича истината, а тя е че са избрани?

Децата, осиновени след 2003г. не са избрани/Или повечето от тях.Избрани след тази дата има само в случаи на нарушение и заобикаляне на закона/Тогава е редно да се каже истината, мисля.Лели и чичковци казаха, че ни чака там някъде нашето дете...нещо такова...

В смисъл, аз съм за истината, вкл. и за специфичната истина и за неприятната истина.Правилно ли е?Това е въпросът ми.

Според мен не може да се каже кой е правилният и кой неправилният начин. Всеки си има свой начин. Всяко общуване в семейството си има стил и почерк. Това, което звучи абсурдно за някой е нормално за друг - "вписва" се в стила. Аз първо подготвях себе си, учих се да говоря за това, опитвах се да "употребя" думите без да ми трепери гласа. Когато спяха /аз ги гледах с часове/ много тихо почти безгласно им разказвах как се появиха, къде бяха, колко дълго съм ги чакала. И голямо реване беше /когато дойде момента да кажа бях си "изревала реването" и ми се стори съвсем естествено , че говорим за това/ Но аз съм доста емоционален и импулсивен човек и това е моят начин.
За мен е важно да се казва това, което мислиш и чувстваш, но то е защото на мен ми личи, ако казвам нещо, в което не вярвам.
Всичко, което пишем, според мен не са съвети, а споделяне на личен опит. И когато се чете, някак това, което ти "пасва" се запомня.
Ние сме на етапа "остави ме". Моят отговор е "Е, как ще те оставя? Майките не оставят детето си. Майките са за цял живот и завинаги. И както и да ми се тършкаш съм ти майка и те обичам. Давай да оправяме проблема, че ми омръзна да се караме". И това е защото за мен няма вариант децата ми да имат друга майка, защото втората майка се нарича мащеха.
А за избирането моята реплика е, че Бог така е решил, защото вярвам в това. "Бог избра тате за мен, Бог избра мен за тате и вас за нас - събра ни заедно, за да сме щастливи и да бъдем семейство".

Малко офф-
Хм, дали няма да го мразят/обичат, защото той е избрал вместо нас?
Аз вярвам , че душите са част от Бог (т. е. той не е някой друг) и когато те(душите) избират следващия си живот, те решават, след съвещания  с някого, разбира се .
 Много ми допадат книгите на  Нютън  "Пътя на душите", "Следите на душите".
На никого от децата не обяснявам, налагайки това  .Те ще си имат своите книги....

Хм, само за малко ще изместя темата.

И аз се улавям, че отговарям така, съвсем спонтанно, когато Ирина ми споделя, че я е страх да не я оставя, да не си тръгна, да не се върна отнякъде...
И докато отговарям си мисля: Как ли тази реплика ще се вмести с факта, че биологичната й майка я е оставила?
Защото, както и да я наричаме, тя е родила дъщеря ми, а после я е изоставила. Как детето ми да бъде сигурно? А всичките други изоставени деца? Тя прекрасно помни колко много изоставени деца е имало в "дома" й и в "дома" на Валя...

Затова взех все да добавям, за всеки случай: АЗ те обичам, АЗ ще бъда винаги до теб, АЗ не мога без теб и т.н.
Защото от чиста лексикална, че и житейска гледна точка... майките, всъщност, могат да постъпват всякак. Май.

Между децата ни и нас се гради връзка на основата на любовта и привързаността , която много често е над думите.
Ше дойде ден и той ще ме обвини за нещо, но родителите отнасят негативите, независимо дали са биологични или не. В такъв момент разчитам на тази връзка.Градя я през цялото време.Прекарваме много време заедно, обсъждаме почти всичко с него и най вече много го обичаме и го показваме всеки момент.
  И сега се опитва да ме манипулира, когато му откажа поредното удоволствие, казва "Аз не съм ваше дете", но много добре знае, че това е лост, с който просто се опитва да постигне набелязаната цел. Контактуваме с много семейства.Този тип проблеми ги има и в семействата с биологични деца. Само че там изразът е "Искате да се отървете от мен".
 

Въпросите как да вдъхна сигурност на децата си, че аз ще съм мама завинаги ме терзаеха още преди да си дойдат у дома, преди да знам на каква възраст ще са и колко ще помнят от предишния си живот.

Аз заимствах идеята от дядо Вазов, че майка на едно и също дете се става два пъти - с раждането и при създаването на човека в него и обясних, че Дядо Боже решава за коремчето кога и къде да се появят деца и съответно за сърчицата на майките (и татковците), при които расте само любов в сърчицето, без да има бебе в коремчето. И затова след като се родят децата в родилния дом, лекарите питат първо майката, от чието коремче са излезли, дали иска да продължава да им бъде майка и ако тя каже, че не иска, се обаждат (пишат писмо) на другата майка - тази в чието сърчице е растяла любовта към детето. И когато една от майките (и татковците) каже, че ще е мама (и тате), то това е завинаги, дават им документи (съответно показвам акта за раждане) и си стават едно голямо щастливо семейство.

Ваньо беше непосредствен свидетел на цялата процедура по осиновяването на Албена - получаването на писмото, посещенията в Дома, посещението при нотариуса и самото съдебно заседание, когато съдийката ни попита желаем ли да осиновим детето.... и това като че ли подреди всички неща в главицата му, защото вече не задава въпроси от този сорт.

А това, че има "добри и лоши" майки и татковци е тема на друг разговор, според мен. И мисля да поизчакам с него, ако не ми бъдат зададени конкретни въпроси.

И от мен малко офф - Калина, ние с теб май се движим с една и съща скорост - направи ми впечатление, че по едно и също време обработваха болка от изоставянето, сега моичкия също е на етап "остави ме, отивай си", какво ли ни чака след това?

Наближаваме 5. За оставянето ... "Защо ти си майка?" е най-настоятелния въпрос тези дни. "Защото не съм ти баща." - беше при последния разговор. И го попитах "Защо аз съм ти майка?" "Защото Х. така е решила."
Понякога отговорите са в децата. Важно е решението да не се лъже детето. Да се казва истината, такава, каквато е. Да се довериш на детето си, да му позволиш да чувтва своите чувства, а това, според мен е възможно само ако подредиш собствените си чувства. Мисля си, че ако децата ми усещат моята искреност, ще се научат да са искрени.
Иначе "казването" ни "прекара" през етапа "ти не си ми майка", "не искам ти да си ми майка", но странното е, че приех тези реплики без никаква емоция, а като поредното "ти нищо не ми позволяваш". Мъжа ми, обаче, беше потресен и се втрещи. Почти се беше навил да ги кара да се извиняват. И го питам пред децата какво го притеснява. "Аз съм тяхната майка. Ти понякога не си ли говорил празни приказки?". Децата мълчаха и ни наблюдаваха. Той се чуди как да реагира и също мълчи. Питам го кого децата наричат мама, кой ги обича най-много на света, а той ми отговаря"аз". Гледахме се умно четиримата и после Вики каза "ама ти не си ни майка, ти си ни баща". Смях се от сърце, и зарязахме разговора.
А честно да си призная, не ми се вярваше, че ще чуя тези думи, когато вървеше темата "ти не си ми майка". Репетиците и четенето на "не питай старило, питай патило" са безценнни, за мен.

Момичета, припомнихте ми една ситуация от преди... няколко години. Борко беше вероятно около 6-годишен. Много искаше да му купя нещо, или да го пусна някъде /вече съм забравила повода/. Пита ме може ли, аз отказвам, естествено обяснявайки защо не може. При което той едновременно тъжен и в отчаян опит да получи желаното решава да ме изманипулира "Ако си ми майка, ще ми го купиш!" На което аз съвсем спонтанно /без изобщо да се замислям и да имам време да преценя дали това е правилната реакция/ казвам "Не съм ти майка". Детето спря и се втренчи в мен и в недоумение попита:
"Ами какво си ми?"
/моят отговор беше безумен/: "Баща".
"Аз мислех, че бащите са само мъже  "... И Борко се отдалечи в дълбок размисъл, забравил напълно какво е искал да му купя.
Няколко дни по-късно по повод друго искане разговорът започна по подобен начин:
"Ако си ми майка..., не ако си ми баща, може ли?"
"Еее, казах аз - няма как да съм ти баща, макар да ми се налага да играя и тази роля"
"Добре де - детето беше тотално объркано - ако си ми роднина...  "
"Ами не съм ти роднина, нямаме кръвна връзка..." - и той пак се оттегли за размисъл.
След още няколко дни - подобна ситуация.
"МАМО, няма значение, че не си ми роднина, но МОЛЯ ТЕ, НАЛИ СИ МИ НАЙ-ДОБРАТА ПРИЯТЕЛКА и МЕ ОБИЧАШ МНОГО-МНОГО, купи ми... А пък и ДА ЗНАЕШ, че КАКВОТО И ДА СИ ПРИКАЗВАШ, аз знам, че ТИ СИ МИ МАЙКА!"

Познайте, дали получи желаната играчка 
Голям е манипулатор 

Аз не съм осиновила дете,но казвам едно голямо БЛАГОДАРЯ на хората,който са го направили Знам какво изпитват децата когато живеят в домовете и пансионите,защото имах допир с тези институции Много тъжно,много кофти.Посещавала съм и дом в кото децата са съвсем мъни4ки...мъни4ки но знаеха 4е са ИЗОСТАВЕНИ и само една прегръдка им е нужна.После живота ме срещна с най-добрата ми приятелка,коато знам 4е е осиновена,но милат тя не знаеше.Осиновителят и по4ина...след него осиновителката по4ина,нейната слъпа май4ица..
Намериха се едни тъпаци,взели 4е и казали 4е била осиновена,а тя не вярва...Идва и пита мен дали знам нещо..Божееееее сърце не ми даваше да я наранявам,тя умираше за родителите си... И така,мина време,по нейни думи не я интересува дали е осиновена,ве4е тя има собствено дете..знам 4е мисли и се сеща..но защо аз трябва да и казвам какво съм 4ула...майка и лека и пръст беше НЕВЕРОЯТНА ЖЕНА

 

Дефи, при мен се получи сходна ситуация. От около месец насам малкият - вече на 3,5 години (също голям манипулатор между другото) като направи някоя беля или се прави на ударен и не чува, а аз взема та му се скарам, започва с един жален милен гласец: "сега защо ми се сърдиш като не моя мама". Първият път, признавам, си глътнах граматиката (до сега не съм му казвала, че не съм му майка, а просто че са ни дали най-доброто дете на света - обаче кой, къде и как ни го е дал, все още не съм разяснявала). Та доста се шокирах от връзката, която сам си беше направил и отминах с мълчание репликата. Когато вторият път в подобна ситуация ми повтори изречението, ме напуши на смях и го попитах защо не съм му майка (просто исках да видя неговата логика), ми отговори "защото моята мама е винаги усмихната" (признавам, стана ми кофти, че може напоследък съм започнала по-честичко да повишавам тон). При поредният път обаче след упорито мрънкане за нещо, викнах, че няма да му го дам и се започна. "Ой, пак ми се караш като не моя мама". Ами изтряскаха ми бушоните и аз като Дефи, без да се замисля, изцепих "ами не съм ти майка". Та тогава се започна едно "ой, горкичкият аз, какво ще правя сега, кой ще ми бъде майка". Прегръщахме се, целувахме се и си обяснявахме, че мама винаги ще му бъде мама и че винаги ще го обича, дори и да не му дава еди си какво там.
Не знам, може би сбърках, може би изпуснах момента да му представя ситуацията, но познавайки си детето, прецених, че това не е подходящия момент да насветлвам ситуацията докрай. Карам с малки стъпки и бавно, но въпреки всичко явно нещо започва да му остава в главата. Защото преди няколко дни в някакъв разговор ми изтърси "когато не си била моя мама, много си плакала и тогава Х (неговият кръстник) ме донесъл и си престанала да плачеш". Явно съм го подценявала като съм си мислела, че на 3,5 години кой знае какво не разбира. А дали може да помни нещо от институцията като го взехме, все пак беше едва на 40 дена...
Определено на нас ни е по-трудно да пречупим бариерите, отколкото на тях.

Аз мисля, че той е още във възрастта, когато "помнят"събитията около раждането си, дори никой нищо да не им е казал. Мисля си , че просто "знаят", дори и да не го изразяват.Дори и да сте го взели на 3 дни.За тях е нещо нормално да знаят и да изразяват това по свой начин.После забравят за тези си усещания, "знания"

Айстенок, много си права!

Моето момче когато беше на около 4 години и говорехме по темата наистина "помнеше". Имаше неща, свързани с родилния дом и пренасянето му в ДМСГ, които той много образно ми описваше, както и страха и ужаса, които е преживял. Сега вече не говорим за това. Имам чувството, че "забрави", или по скоро зарови тези си спомени много надълбоко в паметта. Напоследък основно говорим за самия процес на раждането и въобще появата на бебетата в коремчето, но няма и следа от ужаса, който видях в очите му преди 2 години.

Здравейте момичета
За съжаление в последно време бях много натоварена в службата, а и имах много лични проблеми, но винаги намирах време да прочета вашите мисли, чувства, преживявания, опитност. И искам да изкажа своята най-голяма човешка и майчинска благодарност към вас. Не знам дали можете да си представите колко близки ви чуствам. Аз оглеждах моите мисли във вашите, учих се от вашите болки и радости, така моите ставаха по-леки, а аз по-спокойна и самоуверена. В много отношения съм напълно съгласна с вас, и с това, че за нас е по-трудно да преодолеем собствения си страх да споделим истината за нашите деца със самите тях, отколкото те как ще реагират, научавайки истината за себе си. Да, напълно сте прави, че в удостоверението за раждане на моя син срещу майка пише моето име и срещу моето име пише майка, а не осиновителка. Нашите деца са напълно еднакви с останалите, разликата е само в начина им на раждане. Има родилки и осиновителки, родилките са такива, докато са  в родилния дом, след това те са майки, така както осиновителките са осиновителки в съда, докато трае процедурата, след това те също са вече  майки. Всъщност, мисля че при нас любовта към децата ни трябва да е в двойна доза, както и всичко останало- търпение толерантност, сила и прочие, за да създадем и съхраним една здрава връзка. Защото другите имат кръвната връзка, на която се уповават, за да я заместим ние трябва да изградим една здрава и силна връзка , на основата на тази двойна доза от всичко. Защото най-важното нещо и мисия, която имаме всички ние като майки и родители е да отгледаме и възпитаме истински и достойни хора. Моят син прие учудващо нормално и спокойно разговора, който подхванах. Дори, когато се опитвам да го продължа той ми отговаря: да, знам вече. Оставям го той, когато има въпроси, тогава да задълбочаваме темата, иначе, изглежда че му досаждам.
Всъщност, вие всички сте страхотно мъдри жени, макар и да подозирам, че на години сте по-млади от мен. Освен мъдрост, от вашите думи струи благородство и висока интелигентност не само на ума и на душата. Аз се чувствам истинска щастливка, че ви открих и имам тази специална превилегия да общувам с вас. Това общуване ме зарежда с неподозирано количество сили, спокойствие и самоувереност, които са необходими за всяка една от нас.Благодаря ви от сърце и поклон пред вас.
А сега ще завърша с нещо по-весело от репертоара на моя син. Денят преди Св. Валентин, сутринта ме пита: Мамо, днес влюбеният ден ли е?

Катрин, 

+ 1

 Катрин, видях в твоите думи моите усещания, впечатления, мисли.Чудесно си го написала!

Catrin111, 

И аз съм в отбора на по-големите мами /на години  /

Здравейте.
След като прочетох всички ваши мнения и препоръки искам да споделя и моето лично мнение по този въпрос. Защо трябва да има "специални " разговори в които да посвещаваме децата си че не сме им БР (аз не съм мама а тати).  Например ние си имаме видео касета от изписването от ДМСГД и дъщеря ми до скоро редовно си я преглеждаше поне веднъж седмично.Също така имаме и албум със снимки от периода когато ходехме всеки ден до дома да я виждаме те също редовно се преглеждат по собствена инициатива на малката. Така беше поне до около 8-10 месеца в последно време не се е сещала за тях. Не крием че е осиновена ,но и се стараем да не и "навираме" този факт в лицето. ПРОСТО ТЯ САМА ТРЯБВА ДА УЗРЕЕ ЗА ТОЗИ МОМЕНТ, тоест да навърже всичко казано ,видяно и чуто да го смели главицата и бавно и постепенно.
   За момента мисля че едно " много те обичам" върши много повече работа отколкото всички специални разговори за БМ БТ и тн.
По принцип тука май е женско царство и дано да съм добре дошъл, тъй като темата ми е интересна. Обожавам дъщеря си а за факта че е осиновена честно да ви кажа се сещам много много рядко. Осиновихме я за да я обичаме и подкрепяме и само това.

Извинявам се за спама, ама ме сърби да го напиша...

Ако не бях сигурна, че моят мъж НИКОГА няма да седне да пише по форуми бих се заклела, че предишният пост го е писал той.

Добре дошли на всички мъже тук!

Би ми било много интересно интересно да чета техните мнения.

Много сме говорили тук по този въпрос. Голяма част от пишещите подкрепят мнението за постепенно навлизане в тематиката в зависимост от възрастта - не с разговори, първо с приказки, после и с разговори, когато детето прояви интерес. Но всичко това зависи много от възрастта, на която детето е взето. Например моя го взехме на близо 3 години - с него няма специални разговори, той помни дома, така че не е нужно обяснение. Виж при нас проблемите са от друго естество, но това е друга тема.
Добре дошъл - ние наистина сме се сбрали само жени и мъжете не се задържат много-много тук. Дано ти поостанеш.

Спам не спам - и от мен добре дошъл!

Нашите синове така са "запознати" - със снимки, на които докторката , която се грижила за тях докато мама и тате дойдат да си ги приберат. И това от бебешка възраст. Аз обожавам да разглеждам техни снимки и те също. А въпроса за "коремчето" когато дойде просто казах не от моето. И месеци след това започна едно питане, което постепенно се разширява. На приливи и отливи. Имаше и буря, но явно това е неизбежно. Доббре, че не беше в пубертета, а само в репетицията за пубертет - между 3 и 4 години.

Добре дошъл и от мен на единствения татко дръзнал да "нахлуе" в един женски диалог. Много, много се радвам на това мъжко  присъствие и отношение към темата. Бих искала само да знам на колко години е в момента вашата дъщеря и след това ми се ще да чуя вашето мнение по един въпрос. Ще се радвам ако продължаваме да чуваме вашия глас и по-нататък.

Дъщеря ми е на 5г. и 10 месеца. прекрасна, любвеобилна и капризна разбира се. Аз съм доброто ченге а съпругата ми е лошото. По принцип често  сме си говорили ,че тя е специално дете и не е носена в корема на мама а в СЪРЧИЦЕТО  . Не сме имали "специални" разговори, а просто нищо не крием от нея , не произнасяме думата осиновяване шепнешком и т.н. Но вчера пак ме изненада . Носи ми рисунка при което аз питам "какво е това" отговорът беше това е на мама коремчето а това вътре съм аз. Просто замълчах, явно процесът на осъзнаване е доста труден и бавен затова колкото по от рано започне всичко толкова по добре май.
Хайде сполай ви.

Чест и почитания на единствения татко, който още не се е отказал да води диалог с нас- жените.
Не, не мога да се съглася с вас, че трябва по-рано да се води сериозен диалог с детето за осиновяването. Голяма част от психолозите твърдят, че най-подходящата възраст е 6-7 години, а преди това по някакъв по-детски начин с животинки и прочие. А и опитът, който вече имам с моя син потвърждава тази теза. Всъщност, не знам дали съм пропуснала да кажа за безкрайната си благодарност на всички момичета от този форум. Благодарение на тях събрах смелост и ми падна камък от гърба. Това,  да носиш една тайна е невероятно психическо напрежение. Не че се решава проблемът веднъж за винаги, но се трансформира в нов такъв и то с много по-продължителен срок. Защото разговорът, който си започнал да водиш по темата, не е еднократен, а дълъг и всеки път с нови измерения и изненади.  Какво имам предвид? Когато първият път се опитах да му обясня, той невероятно бързо разбра всичко. След ден се опитах да "преговорим" наученото, а той само ми отговори, че вече знае и да не му обяснявам повече. Така и реших да направя, да не му досаждам, а да му оставя време да осмисли нещата и сам да започне да ми задава въпроси. И случаите не закъсняха. Веднъж давайки по телевизията репортаж за изоставени деца ме попита: Мамо преди ти да ме намериш, другата майка, когато ме е родила, бил ли съм болен? На следващата вечер - подробен репортаж за раждането на едно бебе и въпросът: Мамо, аз като съм излязъл от твоето коремче такъв мъничък ли съм бил? След още няколко дена, без въобще никаква видима причина, както си говорим за други, обичайни неща, и изведнъж ми казва: Мамо, ти не си ми истинска майка, истинска е тази, която ме е родила. И веднага след това започна да ме целува и да ми казва, колко ме обича и как аз съм най- добрата майка на света.  Е, аз не зароних сълзи, просто приемам всичко като начин от негова страна за осмисляне на нещо, което, сигурна съм,  е много сложно за неговата психика и логическо мислене. Опитвам се, всеки път да му давам адекватни отговори, но съм сигурна,  още дълго време ще му трябва, за да се намести пъзелът и да се избистри реалната картинка. По-важното е, както вие казвате, децата да се чувстват обичани и да усещат  нашата подкрепа и грижа. И още нещо си мисля, пак от моя опит, че не можем като другите да разчитаме на кръвната връзка, която ни свързва, а да изградим връзка на базата на двойна доза любов и време, много време да сме заедно, да разговаряме повече и да правим повече неща заедно.

Мили момичета, Честита Баба Марта и 8-ми март, макар и на патерица!!!
Пожелавам Ви огромната любов на вашите деца да ви сгрява винаги, където и да сте, както и да сте и да ви прави щастливи и хармонични, и здраве, много здраве! Това е най-важното, останалото е подробности от пейзажа, както беше казал на времето Станислав Стратиев. Мен лично житейската суета не ме вълнува вече. Единственото, което ми доставя огромна радост, удоволствие и щастие са минутите прекарани заедно с моя син. Радвам се на всяко преживяване, защото,  това което изживяваме на 6 години няма да е вече същото на 7 или 8 години, миговете са неповторими. Понеже нямам сестри и братя,  съпруг, с които да споделям преживяванията си, вас ви чувствам особено близки, защото вие най-добре ще ме разберете, а от това радостта ми ще стане още по-голяма. Макар че сигурно няма друга, толкова голяма като мен - на 50 години със само 6 годишен син, знам, Вие ме разбирате най-добре. И това само че ви има, ме прави изключително радостна и хармонична. Може би само Дефи е на моите години, но тя има много по-големи деца. Толкова много неща искам да споделя с вас, но времето все не ми    достига. Добре че намирам време поне да чета вашите споделени мисли и приживявания                                                                                                                                                                                                                                                                                                                         

Catrin111, 

Catrin111, да не те притесняват годините! Докато са ни малки децата и ние сме млади, защото растем и съзряваме заедно с тях.
Ти сега ще се готвиш да тръгваш на училище, аз се боря с трудностите на пубертета... И знаеш ли, предпочитам това пред разговорите на съученичките си за критическата 

Gancata и Дефи, благодаря ви
толкова богата се чуствам с вашата подкрепа и разговорите с вас. Това е като да си дълго време в чужбина и ненадейно  да намериш българи,
с които най-после можеш да говориш на майчения си език.      Хайде да бягам, че трябва да учим стихчетата за програмата за празника на мама

Здравейте мили момичета,

До скоро си мислех, че моят син е в неравностойно положение два пъти- като осиновен и без баща. Оказва се- три пъти- с по-възрастна майка. Но най- интересното е- той все още не  осъзнава този факт. За осиновяването много бързо го схвана и дори веднъж ми каза: Ти не си ми истинска майка, истинска е тази, която ме е родила. Но нито веднъж не ми е намекнал, че аз съм по-възрастна майка, от тези на неговите приятели. А иначе добре се ориентира в годините. Веднъж бяхме на фриззьор и имаше едно момченце на неговата възраст и той го попита: Тази леля ли ти е или баба? А детето отговори, разбира се, мама. Стана много конфузно и аз му казах, че и аз съм възрастна, а той отговори: Не, ти не си възрастна. Но и никое от децата в групата не са го питали това баба ти ли е, напротив, те ме познавт и отдалеч го информират: Майка ти идва да те вземе. Всъщност само възрастни хора са го питали дали съм баба му, но той съвсем спокойно отговаря-това е майка ми. Всъщност, къде неволно, къде тенденциозно много възрасти хора са се опитвали да ме наранят, но аз вече съм свикнала и въобщене се впечатлявам и вълнувам. Единствено ме вълнува преживяванията на моя син и неговото душевно равновесие. Всъщност и аз не знам защо го пиша това. Може би защото ме е впечатлило как бързо и точно схваща нещата/Не искам да се хваля, защото е мой син, но той има строахотна логическа мисъл/а това за възрастта ми не го впечатлява.
Хайде със здраве