Кога и как е най-правилно да кажа на 6 годишното си момченце, че е осиновено?

Кой знае кое е правилно?

Аз уж все се опитвам да отдавам особено значение на думите... защото знам каква сила крият, но дали "правилните" думи според мен, са правилни за друг? Та дори и за децата ми?
Не знам.

Винаги използвам фразата: срещнахме се.
Така си говорим. Когато се срещнахме.
И спомените ги делим така: преди да сме се познавали и срещнали, и след това.

Фокси, подкрепям те. 
Аз също предпочетох да не строя въздушни замъци, казах истината. Обадих се до дома да питам какви са ни шансовете. Казаха ми, че току що са подписани документите на 2-месечно момиченце и ако нямаме претенции - наша е. Нямахме претенции. Отидохме. Донесоха я. Тя ни погледна, усмихна се и стопи сърцата ни. След 2 седмици си я прибрахме вкъщи. Колкото до Борко - там историята каката му я разказваше. Тя го "откри" при едно посещение в дома, и настоя да го осиновим...

Децата не са стока, не е като да влезеш в магазина, да огледаш, да избереш и да си вземеш/купиш най-доброто...

Плюс това, ако сте си избраи най-хубавото, най-послушното, най-умното и т.н. "най" дете /от наличните/, не навежда ли това на мисълта, че осиновените преди него са били нещо "по" от него.....

И аз разсъждавам така.
Е, още не съм отговаряла на въпроса "Защо точно мен взехте?", но съм обяснявала как лелите са ни написали писмо, че в Дома ни чака едно детенце, как сме отишли и веднага сме познали, че това си е нашето детенце.

А за Албена дори имам едно странно преживяване. Аз я сънувах около месец преди да ни я предложат. Е не видях в съня си лицето й, но беше чернокосо къдраво момиченце точно на възрастта, на която се видяхме с нея. (А бяхме писали до 3 години). Не, по принцип съм човек, който не вярва в сънища, предсказания и тем подобни, но този сън не мога да го забравя.

Ама аз вътрешно съм някак си убедена, че точно това са моите деца и е трябвало да стана именно на тия години майка, както и да остана в България, за да се срещнем с тях. Така че не ми е трудно да им го кажа - не, не съм ги избирала, просто съм ги дочакала да се появят в живота ми

Никой не може да кажа,кое е най правилното.....може би си зависи и от самото дете от това кое то възприема най-лесно.Изчетох доста литература по въпроса и там пишеше,че е добре детето да се има за избрано.Моето слънчице го знае,но не ме е разпитвала много.От време на време ме пита"Мамо,аз ли бях най-послушната?"или"Мамо,коя какичка ме е родила-тази ли?/евентуално ако си хареса някоя/"и въпросите за сега са само тези.Аз не и го натяквам непрекъснато...но не го и отричам,когато ме попита нещо.
А относно това,че просто трябва да изчакаш твоето дете съм напълно съгласна-това,което съдбата ти е определила.Моята кукла е родена на 8-ми март-същия ден в който аз/много точно си спомням деня/просто реших да се зарадвам за празника и се обадих да питам под кой номер сме записани във регистъра.Не само,че не се зарадвах ами плаках много.Бяхме номер на края на втори том като жената ми обясни,че в първи има още 100записани двойки.Като си представих колко деца трябва да бъдат родени и изоставени и...Точно тогава се е раждало моето дете..

Ами и като големи си мислят, че са избрани...А като дойдоха и обвиненията-вие сте ме избрали,аз не съм ви избирала..обясних- нама нещо такова- избиране...И все пак, не я убедих...за нея ние сме решили ,така , че да си носим последствията, с една дума.  Тогава си спомних, че и аз обвинявах майка ми, че ме е родила, че никой не ме е питал...Търсим си виновни като ни стане напечено на тази възраст! Явно е част от растежа!

Иначе-сега се гушкаме мноооого

ПП Мисля, че няма как да им го обясним, когато станат на нашите години може би ще стигнат до извода , че случайни неща няма.През някои етапи от живота си мислех твърдо , че човек управлява живита си изцяло.Сега съм на друго мнение..но вземи, че ми обяснявай тогава....

Правилно или не, аз не съм избирала детето си, това е истината, това ще  му кажа.Убедих се, че най-доброто е истината.Само не зная как ще му обясня какво е правило 2год и 7 месеца там.Зная, че никое дете не заслужава такава съдба /дълъг престой в институция/, но нали разбирате, естествено е за моето да ми е най-мъчно.А при него е лош житейски късмет.
Сега е толкова жизнен и щастлив, че май наистина не ние него, а той нас е избрал по някакъв необясним начин.

Странен ми е този съвет да казваш на детето, че е избрано...

Във всичко, което аз до момента съм изчела, пише точно обратното - да се избягват внушения от типа "Ти си избран", "Ти си специален", защото като цяло се смята, че натоварват детето с прекалено много очаквания да доказва непрекъснато този избор и тази специалност. Избраността и специалността пораждат доста въпроси в детската главичка: примерен разговор "Защо сте избрали мен?" - "Защото ни се усмихна и протегна ръчички към нас. Защото беше най-сладкото дете" и т.н. И следва "А ако не се бях усмихнала или ако не бях протегнала ръчички, значи нямаше да ме вземете". Както и когато порасне малко повече, започват притесненията му какво ще се случи - ако ви разочарова, ако не може да отговори на изискванията "да си специален", ако "да бъда себе си" е различно от това "да съм специален за родителите си", те ще ме обичат ли?

Към Теа
ПРосто въпрос, ако е удобно
Децата, които са осиновени преди 2003г. са наистина избрани.И то по специфичен признак.Или ако не всички, то повечето от тях.По усмивка, по някаква доловима или въображаема прилика със семейството.За тях не е ли правилно да се изрича истината, а тя е че са избрани?

Децата, осиновени след 2003г. не са избрани/Или повечето от тях.Избрани след тази дата има само в случаи на нарушение и заобикаляне на закона/Тогава е редно да се каже истината, мисля.Лели и чичковци казаха, че ни чака там някъде нашето дете...нещо такова...

В смисъл, аз съм за истината, вкл. и за специфичната истина и за неприятната истина.Правилно ли е?Това е въпросът ми.

Според мен не може да се каже кой е правилният и кой неправилният начин. Всеки си има свой начин. Всяко общуване в семейството си има стил и почерк. Това, което звучи абсурдно за някой е нормално за друг - "вписва" се в стила. Аз първо подготвях себе си, учих се да говоря за това, опитвах се да "употребя" думите без да ми трепери гласа. Когато спяха /аз ги гледах с часове/ много тихо почти безгласно им разказвах как се появиха, къде бяха, колко дълго съм ги чакала. И голямо реване беше /когато дойде момента да кажа бях си "изревала реването" и ми се стори съвсем естествено , че говорим за това/ Но аз съм доста емоционален и импулсивен човек и това е моят начин.
За мен е важно да се казва това, което мислиш и чувстваш, но то е защото на мен ми личи, ако казвам нещо, в което не вярвам.
Всичко, което пишем, според мен не са съвети, а споделяне на личен опит. И когато се чете, някак това, което ти "пасва" се запомня.
Ние сме на етапа "остави ме". Моят отговор е "Е, как ще те оставя? Майките не оставят детето си. Майките са за цял живот и завинаги. И както и да ми се тършкаш съм ти майка и те обичам. Давай да оправяме проблема, че ми омръзна да се караме". И това е защото за мен няма вариант децата ми да имат друга майка, защото втората майка се нарича мащеха.
А за избирането моята реплика е, че Бог така е решил, защото вярвам в това. "Бог избра тате за мен, Бог избра мен за тате и вас за нас - събра ни заедно, за да сме щастливи и да бъдем семейство".

Малко офф-
Хм, дали няма да го мразят/обичат, защото той е избрал вместо нас?
Аз вярвам , че душите са част от Бог (т. е. той не е някой друг) и когато те(душите) избират следващия си живот, те решават, след съвещания  с някого, разбира се .
 Много ми допадат книгите на  Нютън  "Пътя на душите", "Следите на душите".
На никого от децата не обяснявам, налагайки това  .Те ще си имат своите книги....

Хм, само за малко ще изместя темата.

И аз се улавям, че отговарям така, съвсем спонтанно, когато Ирина ми споделя, че я е страх да не я оставя, да не си тръгна, да не се върна отнякъде...
И докато отговарям си мисля: Как ли тази реплика ще се вмести с факта, че биологичната й майка я е оставила?
Защото, както и да я наричаме, тя е родила дъщеря ми, а после я е изоставила. Как детето ми да бъде сигурно? А всичките други изоставени деца? Тя прекрасно помни колко много изоставени деца е имало в "дома" й и в "дома" на Валя...

Затова взех все да добавям, за всеки случай: АЗ те обичам, АЗ ще бъда винаги до теб, АЗ не мога без теб и т.н.
Защото от чиста лексикална, че и житейска гледна точка... майките, всъщност, могат да постъпват всякак. Май.

Между децата ни и нас се гради връзка на основата на любовта и привързаността , която много често е над думите.
Ше дойде ден и той ще ме обвини за нещо, но родителите отнасят негативите, независимо дали са биологични или не. В такъв момент разчитам на тази връзка.Градя я през цялото време.Прекарваме много време заедно, обсъждаме почти всичко с него и най вече много го обичаме и го показваме всеки момент.
  И сега се опитва да ме манипулира, когато му откажа поредното удоволствие, казва "Аз не съм ваше дете", но много добре знае, че това е лост, с който просто се опитва да постигне набелязаната цел. Контактуваме с много семейства.Този тип проблеми ги има и в семействата с биологични деца. Само че там изразът е "Искате да се отървете от мен".
 

Въпросите как да вдъхна сигурност на децата си, че аз ще съм мама завинаги ме терзаеха още преди да си дойдат у дома, преди да знам на каква възраст ще са и колко ще помнят от предишния си живот.

Аз заимствах идеята от дядо Вазов, че майка на едно и също дете се става два пъти - с раждането и при създаването на човека в него и обясних, че Дядо Боже решава за коремчето кога и къде да се появят деца и съответно за сърчицата на майките (и татковците), при които расте само любов в сърчицето, без да има бебе в коремчето. И затова след като се родят децата в родилния дом, лекарите питат първо майката, от чието коремче са излезли, дали иска да продължава да им бъде майка и ако тя каже, че не иска, се обаждат (пишат писмо) на другата майка - тази в чието сърчице е растяла любовта към детето. И когато една от майките (и татковците) каже, че ще е мама (и тате), то това е завинаги, дават им документи (съответно показвам акта за раждане) и си стават едно голямо щастливо семейство.

Ваньо беше непосредствен свидетел на цялата процедура по осиновяването на Албена - получаването на писмото, посещенията в Дома, посещението при нотариуса и самото съдебно заседание, когато съдийката ни попита желаем ли да осиновим детето.... и това като че ли подреди всички неща в главицата му, защото вече не задава въпроси от този сорт.

А това, че има "добри и лоши" майки и татковци е тема на друг разговор, според мен. И мисля да поизчакам с него, ако не ми бъдат зададени конкретни въпроси.

И от мен малко офф - Калина, ние с теб май се движим с една и съща скорост - направи ми впечатление, че по едно и също време обработваха болка от изоставянето, сега моичкия също е на етап "остави ме, отивай си", какво ли ни чака след това?

Наближаваме 5. За оставянето ... "Защо ти си майка?" е най-настоятелния въпрос тези дни. "Защото не съм ти баща." - беше при последния разговор. И го попитах "Защо аз съм ти майка?" "Защото Х. така е решила."
Понякога отговорите са в децата. Важно е решението да не се лъже детето. Да се казва истината, такава, каквато е. Да се довериш на детето си, да му позволиш да чувтва своите чувства, а това, според мен е възможно само ако подредиш собствените си чувства. Мисля си, че ако децата ми усещат моята искреност, ще се научат да са искрени.
Иначе "казването" ни "прекара" през етапа "ти не си ми майка", "не искам ти да си ми майка", но странното е, че приех тези реплики без никаква емоция, а като поредното "ти нищо не ми позволяваш". Мъжа ми, обаче, беше потресен и се втрещи. Почти се беше навил да ги кара да се извиняват. И го питам пред децата какво го притеснява. "Аз съм тяхната майка. Ти понякога не си ли говорил празни приказки?". Децата мълчаха и ни наблюдаваха. Той се чуди как да реагира и също мълчи. Питам го кого децата наричат мама, кой ги обича най-много на света, а той ми отговаря"аз". Гледахме се умно четиримата и после Вики каза "ама ти не си ни майка, ти си ни баща". Смях се от сърце, и зарязахме разговора.
А честно да си призная, не ми се вярваше, че ще чуя тези думи, когато вървеше темата "ти не си ми майка". Репетиците и четенето на "не питай старило, питай патило" са безценнни, за мен.