Тръгвам на работа, а не искам да я оставя..

Сигурно е нормално в началото,поне и аз бих се чувствала така.
Щом бабите ще помагат поне трябва да си спокойна,че е в сигурни рьце.
Според мен си е до човека,щом сега ще ти е мьчно,когато е на 2 и на 5 да е,когато трьгваш на работа пак ще ти е така.
Дано бьрзо свикнете и двете

Какво значи-няма да сме заедно вече?Та нали сутрин излизаш и вечер се прибираш.
Поне знаеш,че не си я дала на ясла,а е в добри и сигурни ръце,които познаваш.От тук само трябва да се чувстваш спокойна.

Мисля,че е нормално да се чувстваш така.  Двете сте си свикнали една с друга цели 2 години...ако аз трябваше да се върна на работа сега също щях да се чувствам тъжна като теб. Всъщност аз като си помисля за времето след 1 година и нещо, когато ще трябва да се върна на работа, още от сега ми става тъжно и криво. Сигурна съм, че тогава ще ми е още по-криво. 

И аз не исках да я оставям и когато започнах работа нямах търпение да се прибера вечер за да я видя. Много ми беше тежко първия месец, но с времето свикнах(не че и сега не бързам да се прибера за да я видя, но е по различно).

Аз пък с нетърпение чакам да започна занимания извън къщи, малката да тръгне на градина и да имам малко собствено време.
Поне на мен не ми се отразява добре стоенето в къщи. Имам нужда от време без малката. Не мисля, че е голяма трагедия връщането на работа. Все пак не е толкова малка, а и ще е в добри ръце!

Ще видиш колко добре ще се почувстваш като тръгнеш на работа.

Това,което си написала важеше с пълна сила и за мен.Когато започнах работа малката беше на 2г.3м.,щеше да я гледа майка ми.Чувствах се отвратително,много мъчно ми беше,незнаех как ще се разделим,след като всеки ден сме били заедно.В началото ми беше трудно и неспокойно,но полека лека всичко си дойде на мястото.Свиква се.Ще свикнеш и ти,няма как. Не се тревожи толкова,все пак тя остава при баба си.
Успех с новата работа!

Направо се чувствам като предател, мани, явно ме друсна депресията!
Най- важното е, че няма да е по ясли..

Все едно аз съм го писала
Почвам работа животи здраве след месец,и мисля,че детето ми ще се чувства по-добре със спокойна и уравновесена майка,отколкото каквато съм сега-нервна и избухлива.

Е,чак като предател,недей така,по спокойно го давай.
Погледни и от другата страна,все пак толкова време постоянно с детето,домакинската работа.Ще свикнеш,а може и да ти хареса сред хора,някакво разнообразие все пак.
А и пак ще имаш време за нея вечер,уикендите,отпуските.

някои са минали по този път,на други тепърва им предстои...Предполагам с времето ще свикнете и двете

Имам две деца, които тръгнаха на ясла на 1 г. и аз на работа. Много ми беше мъчно, и все още е , но няма избор. Това е нормален етап, през който всички минаваме. Важното е и ти самата да си спокойна пред детето, както и човекът, който ще се грижи за него. Всичко ще е наред 

Няма начин, винаги идва такъв момент 
Мисля, че всички майки имат такива периоди, детето свиква бързо с новата среда, както и майкатапривиква, всяко нещо с времето си 

И аз ще се повторя,но само можеш да си благодарна,че оставяш детето си във възможно най-сигурните ръце-тези на бабите му.Ами я се замисли ако беше на ясла,тепърва да се адаптира и т.н. или детегледачка,която пак е човек с който детето трябва да свиква.

Нормално е това състояние,дори и това че се чувстваш като предателка също.
Всяка жена преминава през това,но е неизбежно в крайна сметка,а и малко здравословна за детето,защото и то трябва да поеме някакъв път различен от този на майка си.

Първо, недей да мислиш и да казваш, че я оставяш. ти не я оставяш, ти се връщаш на работа.  
Най-вероятно в началото ще чувстваш вина, ще ти е криво, но с времето ще се нагодите. Малката ще разбере, че мама трябва да работи и да се развива.
Важното според мен е като се прибереш вкъщи да и обръщаш максимално внимание, да си играете и говорите.
Отчитам като голяма грешка на майка ми, че след работа почваше да чисти и да готви. Събота и неделя пране, грижи и т.н...
Затова аз си казвам честно, че не готвя и не чистя, всяка вечер. Давам цялото си внимание на мъжът ми и детето, другото съм му намерила решение.

Разбирам те напълно. Аз се чувствах по същия начин, когато тръгнх на работа. Всеки понеделник си поплаквах тайничко от всички, че вместо да се гушкаме, трябва да се занимавам с идиоти по цял ден.

НО

За мен това е единственият възможен вариант. Тогава някой ми каза, че няма да съм по-щастлива, ако съм с детето си у дома, но нямаме ток и пари за храна. За съжаление нашето семейство не може да се изхранва само с 1 заплата и няма вариант, в който да не работя.

С времето свикнахме и двете, не знам обаче дали преходът не беше по-труден за мен, отколкото за нея.

Всяка раздяла с близък човек е трудна, още повече ако това е детето ти. Бих те посъветвала да насочиш мислите си в положителна насока, а именно - в приемуществата на това да започнеш работа. Първо, детето ще го гледат бабите, а няма да бъде на ясла, което е един огромен плюс, повярвай ми. Освен това, ще ходиш на работа, която искаш и харесваш, което никак не е за пренебрегване. Ще имаш и социален живот, ще смениш обичайната семейна обстановка, ще разнообразиш ежедневието си. И колкото по-добре се чувстваш ти след тази основна промяна в живота ти, толкова по-добре ще се чувства и детето ти, защото то усеща настроенията ти.
И не на последно място - не се самообвинявай. От изпитването на вина полза никаква.
Всичко това ти го споделям от позицията на човек, който вече е минал по този път, но с огромната разлика, че първият път, когато се върнах на работа, синът ми беше на 5 месеца, а вторият път го дадох на ясла, защото бабите са работещи.

Е, нормално е да ти е мъчно.  Надявам се бързо да свикнеш с промяната.

Чудесно те разбирам какво чувстваш. От вчера съм на работа и честно казано все си мисля какво ли прави сега детето в яслата. Но това е животът не може винаги да сме неотлъчно до тях. Затова й като че ли не го преживявам чак толкова трудно. Дано бързо свикнеш и ти, и аз, и всички които тръгват сега на работа

разбирам те много добре. беше ми много мъчно и на мен. месеци наред после ми беше терсене, но се свиква и минава. ще дойде момент дас е почувстваш много кофти, първите месец-два, адски гадно е, но после ще мине, обещавам

Мъчно ми беше, че за пръв път ще я оставя сред непознати хора и ще трябва да "оцелява" сама, мъчно ми беше за безгрижните летни дни в парка, само двете, мъчно ми беше за ежедневието, което имахме почти 2 години........

Тръгнах на работа с удоволствие, колегите ме чакаха и приеха обратно с много положителни емоции, работата ми е интересна и предизвикателна. Чувствам се добре, почивам си от "задълженията" по детето и вечер се наслаждаваме на времето, прекарано заедно.

Разбирам те.

Преживяла съм го и никога не можах да свикна напълно, макар че се придобива рутина и става по-лесно. Понеделнишките сутрини ми бяха най-омразни. Последните следобедни часове изкарвах на педал, едва чакайки да ида да си го взема.

Желая ви бърза адаптация. Ще се справите.

Моето момиче,беше на 1г и 5м. когато я оставих в къщи, в ръцете на детегледачка за да тръгна на работа.Беше ми много притеснено и кошмарно.Цяла седмица се чувствах като предател, докато не видях ,че детенце се чувства добре с жената, аз станах по-спокойна.Работата ми даде друго самочувствие, върна ме към динамичния живот , разнообрази ме , обогати ме и се чувствах по-добре.Децата усещат това и знаят.........

Аз започнах работа декември, но все още не мога да свикна с "раздялата". Тя ходи на ясла, където не мисля че полагат гржи да ги занимават с нещо. Често, като я взимам, я заварвам седнала на една пейка, гушнала играчка и чака. Вечерите минават в гушкане и игри с нея, домакинската работа - след като заспи. Мисля я почти постоянно, яде ли, спи ли, дали пак няма да има нещо охлузено/ударено...Ти поне ще си по-спокойна, че е в добри ръце.
Ще свикнем, няма как...

Какво мисля ли?
Мисля, че работещи родители на едно дете над 2-3 годишна възраст е по- нормална ситуация от стоящите си вкъщи такива, по- полезни за детето /децата/ си, по- близо до реалния живот, по- малко философстващи и повече реално нещо вършещи.
Не намирам, че тези родители "не са заедно" с децата си. Симбиозата дете- родител е неприемлива след кърмаческия период, за мен, вредна и за двете страни. Колкото по- дълго продължава, толкова капанът става по- опасен и за двете.
Не съм нито страдала, нито плакала и при двете ми деца, когато тръгнах на работа. Напротив- това е едно разнообразие за мен, освен висок паричен доход, с което ще съм им повече полезна, липса на изнервяне от непрестанното вършене на едно и също и комуникация основно с бебе /много малко дете/, което на мен не ми е достатъчно. По този начин имам и желание за истинско общуване с децата си след работа и в почивни и празнични дни. Предпочитам 3 часа качествена комуникация пред 12 часа изнервено положение.
Напълно искрена съм, когато пиша тук, мисля че е по- полезно и за мен и за четящите. Мога да си измисля и друг образ- само дето това би било напълно безсмислено.

Осигурихме и на двете деца лични грижи до навършване на 3-годишната им възраст от избрани от нас бавачки. Не сме имали никога емоционални проблеми с плачове, непрестанно гушкане, търсене на постоянен физически контект. Храненето си е на ниво, според личните ми разбирания за качеството му, приказки, игри, събиране със здрави деца и постоянен надзор. Мисля, че това се дължи точно на така избрания вариант. Споделям, не налагам мнение, просто защото го намирам за добър.  След тази възраст градината е вече нещо друго. Тогава вече имаме една по- укрепнала емоционална и нервна система, едно вече по- голямо във всяко отношение дете.

Рано или късно майката трябва да се върне на работа.
Малко са тези, които избират да останат у дома, т.е. да се заемат с професията "домакиня".
Няма нищо толкова страшно да "оставиш" детето си на тази възраст.
Връзката ви няма да се изгуби, дори при мен и дъщеря ми напротив стана по-силна.

Абсолютно нормално е да ти е криво, но с времето всичко ще си дойде на мястото, повярвай. 
Когато се върнах на работа, и на мен ми беше много, ама много кофти - едно заради липсата на детето, друго - заради промените в работата, никъде не се чувствах пълноценна.
Четох, писах по темите колко ми е криво и непривично новото положение. 
Обаче вечер като се прибирах ме посрещаше едно щастливо дете, а и на работа започнах да се чувствам полезна. Вечер се гушкаме, играем, четем книжки, всичко правим заедно.
Разбира се, времето с детето е безценно и незаменимо, но въпрос на добра организация е да ти стига за всичко. Успех! 

При нас този момент предстои. Но само като се сетя, още от сега и място не мога да си намеря. Сигурно и ние ще свикнем, но отначало ще ни бъде доста криво.

Сигурна съм, че бързо ще свикнеш с промяната и няма да ти е мъчно, още повече пишеш, че работата е желана .   
Оставяш я в ръцете на близки хора и по всяко време на деня може да се информираш за положението, това е голям плюс.

И аз имах подобни терзания, а и аз започнах работа, когато беб беше на 7-8 м. Оставих го направо на детегледачка. Беше ми доста криво в началото, но постепенно разбрах, че всъщност и за мен и за него е по-добре. Тя му отделяше много повече внимание през деня отколкото аз, защото аз гледах да си върша мои неща (домакинство и малко професионална работа). Аз работех с насторение, защото знаех, че като се прибера вкъщи ще ме чака приятно занимание със сина ми. Иначе като си по цял ден с него, понякога малко или много ежедневието те изервя.
Ще ти е криво в началото, но смятам, че и ти и дъщеричката ти ще се адаптирате - често пъти и бабите гледат добре внучетата си. Моят син например, умира за баба си...

Благодаря ви за отговорите, момичета, накарахте ме да се чувствам по- добре и сега, още повече, ценя всеки миг, изкаран с дъщеря ми.
Просто, наскоро се мидях с една мама, която работи от известно време (децата ни са връстници), а детето е на ясла. Като ми каза ,че почти не му разбира какво й говори, направо ми се дорева...

Направо бях в депресия и почти до реване го докарвах само при мисълта, че почвам работа и ще оставя бебка вкъщи на баба ми. Но с много самовнушения постигнах относително спокойствие. Убеждавах се колко ще ми е хубаво на работа, сред хората и как в същото време бебка ще е добре с баба ми, а няма да е на ясла примерно. Така и се получи! Много обичам дните, в които съм на работа. Почивам си от работата вкъщи, от мрънкането, прекарвам доста време в Интернет без непрекъснато някой да ме прекъсва. Още повече обичам моментите, в които съм вкъщи с бебка.
Невероятното е, че на мен това ми е второто бебе. Знаех как стоят нещата. Баткото го оставих на баба ми когато беше само на годинка. И се чувствах добре.
Повярвай, Амели, всичко ще се нареди!

Благодаря,Бети!
Не искам да кажа с предния пост,че детето се развива зле от яслата, просто това,че не е с майка си, води до това,че тя не му разбира...

Мария , напълно съм съгласна с теб за яслите, просто нас не ни приеха, затова ще се гледаме вкъщи от бабите (да са живи и здрави).
Иначе примерът ми по- горе беше по- скоро за да демонстрирам как детето и майката не могат да се разберат ,защото не са заедно, без значение кой го гледа- ясла или вкъщи от някого.
Аз съм с две ръце за всички детски заведения, баба ми ,която е била детска учителка на ясленчета в ОДЗ , сега ще я гледа 2 дни от седмицата, а свекърва ми е трениор по танци в две детски градини и тя ще я гледа в други 2 дни от седмицата.
Мъжът ми пък е учител по китара на деца, той ще я гледа в 5- я ден от седмицата.
Така че, тя, така да се каже, се подготвя отрано за градина...

Да ти кажа при мен как е - аз работя откакто бебка е на 6 месеца, но ние сме в чужбина, дълга и широка...
Наистина ще ти е трудно, особено в началото, но ще видиш като свикне детенце, сигурна съм че ще й хареса, тогава ще си по-спокойна. В момента на бебка й харесва доста - плаче само сутрин и после въобще и  не се сеща за нас. Играе си с другите дечица, хапва си добре.

Моята дъщеря тръгна на ясла на 1 год9 месеца на ясла.И на мен ми беше много зле като се разделихме за пръв път с нея ,но се свиква.Ти трябва да се радваш на факта че поне я оставяш във сигурни ръце и  има кой да ти помага ,а при мен нямаше кой да ми помага  и сега е така ,но аз свикнах вече и се чувствам добре.

И на мен ми предстои връщане на работа скоро.Разбирам как се чувстваш...съвет не мога да дам,защото и аз не мога да приема,че вече няма да прекарвам всеки ден с детето си.Не сме се отделяли един от друг за повече от няколко часа.Ще свикнем,разбира се,но с времето.

Пуснах я на ясла преди 4 месеца и тръгнах на работа.Беше много трудно в началото,постоянно я мислех,но тя свикна много бързо с яслата,харесваше и,не плака и аз свикнах с течение на времето...

Трудно е, но няма как.
И на мен ми беше много гузно, много тревожно, но сега, като се обърна назад, не съжалявам.

Желая ти успех, добър старт и здраво детенце!   

Без да имам опит, казвам,че с всичко се свиква, пък и времето ще покаже. Съвсем нормално е, че ти е мъчно, но наистина и на 3 да тръгваше пак щеше да е така. Просто използвай моментите заедно пълноценно. Лично аз, ако видех, че положението е нетърпимо, но при вас едва ли е така /напр. някои деца отказват и много плачат на ясла или не искат баби и гледачки/, и на мен ми непоносимо, бих поотложила този момент.
За да те успокоя, ще ти кажа, че от сега мисля как ще оставя дечко за 6-7 дена като ида да раждам, живот и здраве - до сега все сме били заедно, една нощ не е спал без мене и то по мое си желание
Пък като си помисля за друго, направо...Но ще има и такива моменти.

Ще свикнеш - не се притеснявай, та тя вече е голяма. Аз тръгнах на работа, когато синът ми беше на 10 месеца, взех си детегледачка и свикнах. Всичко е въпрос на време, но недей да се депресираш и да го приемаш чак толкова тежко. Цял живот ще бъдете заедно , децата трябва да свикнат, че мама ходи на работа и да бъдат малко по самостоятелни.

Нормално е да се чувстваш така. поне не е на ясла.
И мен това ме чака. Стане ли на 2г. ще трябва да почам работа. Ще ми е много мъчно. Но такъв е животът.

И аз съм в същото положение само дето бебка не е на две, а на 11 месеца. Март месец трябва да се върна на работа, просто няма вариант за "свиване на коланите". С една заплата не покриваме фиксираните разходи. Ще я оставя на свекърва ми, а и тя е работеща, но работното време е ненормирано. Разчитаме дори на съседките за аварийни ситуации. Но нямаме избор.
Въпреки всичко се чувствам доволна, предпочитам така отколкото да нямаме пари да излезем дори. По-добре малко, но пълноценно време с децата, без нерви, виканици и скубане на коси от безизходица.

  ще се справим.

С всичко се свиква.И аз така като теб се чувствах.Незнаех дали няма да го преживее гадно,но сега събота и неделя търси баба си,защото тя я гледа по цял ден

Знам, че ти е криво, аз моето дете го оставих на 3,5 месеца, просто към онзи момент нямах друг избор. Беше ми криво, постоянно беше в ума ми, през половин час звънях у дома. Първо майка ми пое грижите, после наехме и детегледачка да й помага.

Но постепенно се свиква, постарай се, да не се тормозиш, а вечер отделяй повече време. Аз например през седмицата върша доста небрежно домакинската работа, иначе цяла вечер трябва да се занимавам само с това и за детето няма да остане никакво време.

  Ох,и аз съм пред подобна дилема.Направо ще се пръсна.Дейвид ще стане на 3г. когато аз ще трябва да започна да заработвам нещичко,но мислейки за този момент ми се свива сърчицето.И ние самички си се гледаме въпреки че бабата ни е в къщи и той е свикнал с нея.Ама от ден на ден все повече свиква с мен и когато изляза без него започва да ме вика тъжно .Незнам като дойде този момент как ще преживея първо аз,а след това малкия 
А иначе за яслите-maria1227 абсолютно не съм съгласна с теорията ,че изгражда имунитет като е болна всяка седмица.От какво ще го изгради този имунитет-от множеството поглъщания на химия(лекарства) не ми се вярва!Ако хваща вируси-да!Но ако боледува от бактериални инфекции-за това имунитет няма!Направо съм в шок АКО ни приемат в градина на есен как ще се пазиме от боледуване.Дейвид е алергичен към АБ и до сега не е пил.Лекувала съм го винаги сама в къщи по домашно-както ми подсказва ума.

Моето дете беше на 1год. и 2 месеца, когато се върнах на работа. наехме детегледачка, която до този момент беше непозната за нас жена / препоръча ми я моя колежка/. Не съжалявам за избора. Детето се научи да бъде самостоятелно, аз вечер бях много по-спокойна и играех с него, а съботите и неделите бяха само за нас .След това нямахме никакви проблеми с детската градина.

С дъщеря ми се върнах на работа, когато тя беше на 2 месеца и половина. Макар че съм със свободно работно време - тоест ходя, когато си искам и стоя колкото си искам, стига да си свърша работата, ми беше тежичко. Понеже успоредно с работата си я кърмех почти на пълен работен ден - за няколкото часа, докато ме нямаше изцеждах кърма, майка ми я хранеше, и така. Със сина ми се върнах на работа, когато той стана на година и три месеца. Вече не се кърмехме и беше по-леко. Макар че с него си работех през цялото време от вкъщи, което значи че на практика не съм спирала да работя. Честно казано не съжалявам, защото си обичам работата. Което не значи, че не си обичам децата. Трудно ми е да си представя да бъда 3 години само с тях и да не се занимавам с абсолютно нищо друго освен с отглеждането им. Сега на практика ме няма по 4 часа и то в следобедно време, когато малкият спи, а каката е на градина. Но пък разбирам всички майки, които са предпочели точно този вариант - да си останат у дома с децата. И си представям колко натоварваща за тях е една такава раздяла със света на детето. Не мога да дам съвет, тъй като няма да е адекватен, тоест няма да съм го изпитала и ще е просто пилеене на думи. Но пък ти изпращам цялата си подкрепа. Сигурно е трудно, но майката за това е майка - да се преборва.

Що пък да не сте вече заедно?
Просто няма да сте залепени...