- Публикувана: 1 фев. 2009, 23:24 ч.
- Последно мнение: 5 фев. 2009, 10:36 ч.
Бихте ли дарили яйцеклетка/и? Социално-психологически аспекти
И аз не бих. Разбирам хората с репродуктивни проблеми, но мисля че подобно нещо крие много рискове. Единият е вероятността брат и сестра да се влюбят без да знаят какво са. Не одобрявам и донорството на сперма поради същата причина. Въобще генетичният материал не трябва да бъде подаряван или продаван. Иначе бих износила чуждо дете, т. е. в моята матка да имплантират чужд зародиш в случай , че жената няма възможност да го износи 
Е трябва да ми е близка, разбира се.
Е трябва да ми е близка, разбира се. 
. 
да - убедена съм че децата заченати ин-витро са много желани и отглеждани с много любов внимание ииии всичко не че другите деца не се отглеждат така но когато човек се бори с години да има свои и това е единственият шанс когато се роди така дете към него отношението е като че ли по специалн - като се замисля колко много ембриони се убиват чрез аборти а колко много хора страдат от това че не могат да имат дете бих била щастлива да знам че едно дете расте щастливо и ужасно обичано и е създадено благодарение на мен
Не, никога. За мен даряването на яйцеклетка е един вид доброволно даряване на дете. Хората, които имат репродуктивни проблеми трябва да осиновяват деца, защото няма значение дали е осиновено или просто само е износено в утробата на майката. Така или иначе тя пак не е биологичната му майка. Много деца биха били щастливи ако бъдат осиновени. Лично аз ако имах проблеми със забременяването щях да осиновя дете.
Не бих.
На прима виста едва ли ще изляза с някакво добре обосновано обяснение защо, но ето, опитвам.
Като дете, отгледано от небиологичен баща с много любов, винаги съм твърдяла, че "кръвта" и "гените" не са съществен фактор около отглеждането на дете. След като родих обаче и мина малко време, мнението ми е коренно противоположно.
Децата не са наши, вярно, те са на себе си и на света, но чисто биологично са част от нас, а това води до много сложен комплекс от психилогически преживявания, и на майката, и на детето. Не бих понесла да знам, че някъде там има мое дете, което не познавам и може би не получава достатъчно добра грижа. Освен това, понеже произлиза от мен, бих искала детето ми да се отглежда по определен начин. Всеки друг ще се грижи за него различно.
Винаги съм твърдяла и, че родителят е този, който се грижи за децата и живее с техните болки и радости. Напълно вярно, но да се пренебрегва биологичния факт на родителството е опасно. Пак около бременността си, възстанових прекъснатия от повече от две десетилетия контакт с биологичния ми баща. Шокиращо е колко много си приличаме по темперамент, реакции, външен вид и т.н. Дълги години не можех да си обясня много неща по въпроса защо съм такава, губеха ми се много неща около идентичността ми. Със срещата с баща ми, нещата си дойдоха на мястото и периодичните кризи на идентичност при мен просто спряха.
На прима виста едва ли ще изляза с някакво добре обосновано обяснение защо, но ето, опитвам.
Като дете, отгледано от небиологичен баща с много любов, винаги съм твърдяла, че "кръвта" и "гените" не са съществен фактор около отглеждането на дете. След като родих обаче и мина малко време, мнението ми е коренно противоположно.
Децата не са наши, вярно, те са на себе си и на света, но чисто биологично са част от нас, а това води до много сложен комплекс от психилогически преживявания, и на майката, и на детето. Не бих понесла да знам, че някъде там има мое дете, което не познавам и може би не получава достатъчно добра грижа. Освен това, понеже произлиза от мен, бих искала детето ми да се отглежда по определен начин. Всеки друг ще се грижи за него различно.
Винаги съм твърдяла и, че родителят е този, който се грижи за децата и живее с техните болки и радости. Напълно вярно, но да се пренебрегва биологичния факт на родителството е опасно. Пак около бременността си, възстанових прекъснатия от повече от две десетилетия контакт с биологичния ми баща. Шокиращо е колко много си приличаме по темперамент, реакции, външен вид и т.н. Дълги години не можех да си обясня много неща по въпроса защо съм такава, губеха ми се много неща около идентичността ми. Със срещата с баща ми, нещата си дойдоха на мястото и периодичните кризи на идентичност при мен просто спряха.
Не бих.
...
и периодичните кризи на идентичност при мен просто спряха.
...
и периодичните кризи на идентичност при мен просто спряха.
Отговарям:
Преди години бих казала "Да".
Сега - не бих ощастливила жена за сметка на невъзвратимото съзнателно осакатяване на душата на неродено още дете. Освен ако живота на децата ми не зависи от това.
Има доста осакатени по домовете и няма нужда и от моя принос.
Не виждам и да е особено благородно подобно нещо.
Но, свят- широк, хора - разни.
Категорично не - от позицията на жена с репродуктивни проблеми и майка на осиновено дете. Пък и не съм убедена, че всички семейства с репродуктивни проблеми са идеални. Това, че си се борил с години, за да имаш дете, не те прави автоматично добър родител. Майка се става и по други начини. Не искам да си давам яйцеклетките на жена, която не може да превъзмогне егоизма си и задължително иска да роди детето си, вместо да го осинови, например. Щом не можеш да приемеш идеята за дете, което няма да си родил, как ще приемеш идеята за дете, което не е от твоя яйцеклетка. Не виждам разликата. Егоизъм не искам да поощрявам за сметка на моя генетичен материал.
