,но не мога да крия истината от децата.
Защото колкото по-нависоко си летял,толкова по-малка е вероятността да оцелееш,като паднеш.
- Публикувана: 3 фев. 2009, 23:04 ч.
- Последно мнение: 13 фев. 2009, 14:52 ч.
Сеем ли негативизъм у децата си?
Защо мислиш, че нашата истина трябва да бъде и тяхна? И дали нашата истина е най-вярната?
А ако все ти повтарят, че ще паднеш, не е ли по-голяма вероятността никога да не пожелаеш да полетиш?
Писмо от Ада
Аз пак ти пиша, мила мамо,
отчаяно, безпомощно писмо,
защото напоследък срещам само
мизерия, тревожни дни и зло...
От никъде не виждам лъч надежда,
животът ми не става по-добър.
По-ниско от тревата се навеждам
пред острия правителствен сатър.
Днес цялата си мижава заплата
аз дадох за излъчената топлина
от двата радиатора, с която
се гряхме този месец у дома...
Не ми останаха пари за телефона...
И тока аз не мога да платя...
Ако го спрат, оставам без котлона,
на който вечно боб-чорба варя!
Децата нямат пак обувки.
Краката им със дни растат...
Не могат само със милувки,
те през живота да вървят!
Срамувам се да ги погледна
в огромните и питащи очи.
Как да им кажа, че сме бедни,
защото не живеем от лъжи?
И как да им тълкувам факта,
че честният и доблестен човек
не може да се включи в такта
на корумпирания и безбожен век?!
Защо днес като идоли се тачат
бездушни,неграмотни същества?
Защо във бедност и забрава плачат
мъжете и жените на честта?
Кажи ми, мамо, научи ме -
в какво да вярват моите деца?!
Дали в чудовища със име,
или в мизерията и глада?!
Кажи ми, майко, как да ги възпитам?
Във честност или във порок...?
В доспехите на Дон Кихот ли да се скитат,
или във образа на мафиот жесток?
Ти ме направи пряма и открита,
дари ме с много вяра и мечти...
Но днес отчаяно се питам -
дали не сбърка в нещо ти?!
Това стихотворение ми хареса страшно много и мисля,че приляга на тази тема.
Лично аз се опитвам да гледам оптимистично ,но понякога проблемите така ме връхлитат един след друг ,че цялата тревога се изписва на лицето ми.Тогава просто споделям какво ми тежи и казвам,че ще намерим начин да се справим с всичко.
Аз пак ти пиша, мила мамо,
отчаяно, безпомощно писмо,
защото напоследък срещам само
мизерия, тревожни дни и зло...
От никъде не виждам лъч надежда,
животът ми не става по-добър.
По-ниско от тревата се навеждам
пред острия правителствен сатър.
Днес цялата си мижава заплата
аз дадох за излъчената топлина
от двата радиатора, с която
се гряхме този месец у дома...
Не ми останаха пари за телефона...
И тока аз не мога да платя...
Ако го спрат, оставам без котлона,
на който вечно боб-чорба варя!
Децата нямат пак обувки.
Краката им със дни растат...
Не могат само със милувки,
те през живота да вървят!
Срамувам се да ги погледна
в огромните и питащи очи.
Как да им кажа, че сме бедни,
защото не живеем от лъжи?
И как да им тълкувам факта,
че честният и доблестен човек
не може да се включи в такта
на корумпирания и безбожен век?!
Защо днес като идоли се тачат
бездушни,неграмотни същества?
Защо във бедност и забрава плачат
мъжете и жените на честта?
Кажи ми, мамо, научи ме -
в какво да вярват моите деца?!
Дали в чудовища със име,
или в мизерията и глада?!
Кажи ми, майко, как да ги възпитам?
Във честност или във порок...?
В доспехите на Дон Кихот ли да се скитат,
или във образа на мафиот жесток?
Ти ме направи пряма и открита,
дари ме с много вяра и мечти...
Но днес отчаяно се питам -
дали не сбърка в нещо ти?!
Това стихотворение ми хареса страшно много и мисля,че приляга на тази тема.
Лично аз се опитвам да гледам оптимистично ,но понякога проблемите така ме връхлитат един след друг ,че цялата тревога се изписва на лицето ми.Тогава просто споделям какво ми тежи и казвам,че ще намерим начин да се справим с всичко.
Не, аз съм възпитавана по начина, който Тес посочва и имам примера на родителите си, който ме е убедил в противното на това,че няма смисъл да уча, че държавата ми е виновна и т.н. 
Общо взето съм доста позитивна, движа си задачките, ако нещо не се получи минавам към план б и така. Децата вярвам се учат от родителите си.
Общо взето съм доста позитивна, движа си задачките, ако нещо не се получи минавам към план б и така. Децата вярвам се учат от родителите си.
Какъв негативизъм?
Какво значение има това?
Всички, ама всички живеем като за последно. Все едно след нас и потоп.
Страх ме е да си помисля каква ще бъде природата като порасне детето ми (единствено засега).
Чудя се дали ще знае какво е пролет, дали ще може да се разходи в есенната гора и да порита с крака падналите листа.
Кой говори за корупция и неуредици пред децата?
Кой им казва, че няма нужда да учат, защото могат да си купят диплома?
Тъкмо обратното - всички майки на деца в училищна възраст ( с малки изключения) учат и пишат домашните заедно с децата си. Това за мен е "сеене на лоши навици", но хайде да е друга тема.
Не зная за какъв негативизъм/ песимизъм/ оптимизъм говорите. Наистина не разбирам.
Само знам, че трябва да направим всичко по силите си, за да могат децата ни да живеят в едни познат за нас свят. Да запазим природата. Да мислим за нея. За да има къде да живеят и те, научени от нас, че винаги трябва да следват мечтите си!
Какво значение има това?
Всички, ама всички живеем като за последно. Все едно след нас и потоп.
Страх ме е да си помисля каква ще бъде природата като порасне детето ми (единствено засега).
Чудя се дали ще знае какво е пролет, дали ще може да се разходи в есенната гора и да порита с крака падналите листа.
Кой говори за корупция и неуредици пред децата?
Кой им казва, че няма нужда да учат, защото могат да си купят диплома?
Тъкмо обратното - всички майки на деца в училищна възраст ( с малки изключения) учат и пишат домашните заедно с децата си. Това за мен е "сеене на лоши навици", но хайде да е друга тема.
Не зная за какъв негативизъм/ песимизъм/ оптимизъм говорите. Наистина не разбирам.
Само знам, че трябва да направим всичко по силите си, за да могат децата ни да живеят в едни познат за нас свят. Да запазим природата. Да мислим за нея. За да има къде да живеят и те, научени от нас, че винаги трябва да следват мечтите си!
Смърфи, ти ли питаш за негативизъм с този "мразещ" подпис? 
Колкото до мен...
Трябваха ми доста години да се преборя с насадения поглед върху света от подобни на горе-описаните фрази. Но проблема ми не са били само родителите ми, имам доста ярки спомени от учителите, от другите роднини. Израстнах с мисълта, че не ставам, че все нещо бъркам, че за да оцелея и да стана такава и такава няма друг начин освен техния. Е, оказа се, че има - намерих го след години и още продължавам да го намирам, на цената на много лутания, грешки, падания и ставания. Но пък това ме превърна в мен, такава каквато съм се създала сама. Може би единственото ми преимущество беше способността ми да отричам всичко наложено и да не приемам нищо за даденост, докато не го проверя и не се убедя в положителните или отрицателните му черти. Но, колкото и да се опитвам да го контролирам, все още понякога си патя от напиращото вътре в мен чувство на неподчинение и отрицание.
Моят съпруг е пример точно за обратното. В тяхната фамилия всички са "най-добрите от най-добрите", ама във всичко!!! При тях провал няма!
Каквото и да започнат се справят "блестящо" и още от най-ранна детска възраст подлежат на сериозно втълпяване за величието им, само защото са се родили с ген - Александрови. Съпругът ми наистина е много добър, в почти всичко... но съм свидетел и на последиците, които си носи от това.
Въпросът е дали да създаваме нещо от децата си или да ги оставим те да се създадат сами.
Със сигурност втория вариант ще ги научи на много повече, но пък това значи първо да сме създали себе си, като пример който... ако не да следват, то поне да хвърлят по един поглед.
За мен оправданието с грешното ми възпитание спира до там, от където започва ролята ми на пример и отговорността, която съм поела с решението си да имам деца.
Не смятам, че се справям перфектно, но както казваше една моя приятелка: Във възпитанието на децата е по-важно не толкова да помагаш, а просто да не пречиш.
Колкото до мен...
Трябваха ми доста години да се преборя с насадения поглед върху света от подобни на горе-описаните фрази. Но проблема ми не са били само родителите ми, имам доста ярки спомени от учителите, от другите роднини. Израстнах с мисълта, че не ставам, че все нещо бъркам, че за да оцелея и да стана такава и такава няма друг начин освен техния. Е, оказа се, че има - намерих го след години и още продължавам да го намирам, на цената на много лутания, грешки, падания и ставания. Но пък това ме превърна в мен, такава каквато съм се създала сама. Може би единственото ми преимущество беше способността ми да отричам всичко наложено и да не приемам нищо за даденост, докато не го проверя и не се убедя в положителните или отрицателните му черти. Но, колкото и да се опитвам да го контролирам, все още понякога си патя от напиращото вътре в мен чувство на неподчинение и отрицание.
Моят съпруг е пример точно за обратното. В тяхната фамилия всички са "най-добрите от най-добрите", ама във всичко!!! При тях провал няма!
Каквото и да започнат се справят "блестящо" и още от най-ранна детска възраст подлежат на сериозно втълпяване за величието им, само защото са се родили с ген - Александрови. Съпругът ми наистина е много добър, в почти всичко... но съм свидетел и на последиците, които си носи от това.
Въпросът е дали да създаваме нещо от децата си или да ги оставим те да се създадат сами.
Със сигурност втория вариант ще ги научи на много повече, но пък това значи първо да сме създали себе си, като пример който... ако не да следват, то поне да хвърлят по един поглед.
За мен оправданието с грешното ми възпитание спира до там, от където започва ролята ми на пример и отговорността, която съм поела с решението си да имам деца.
Не смятам, че се справям перфектно, но както казваше една моя приятелка: Във възпитанието на децата е по-важно не толкова да помагаш, а просто да не пречиш.
Stanislava_, ами защото все някога детето ще порасне и ще разбере ,че съм го лъгала, за да му спестя някои ...разочарования.Мислиш ли ,че тогава ще бъде по-щастливо?!
И става въпрос за истина ,която детето да разбере,на 5 години е една,на 15-съвсем друга.
А по повод летенето,не мисля,че някой спира децата си да пробват,но не е маловажно да знаят какво да очакват.Няма да е много позитивно да повтаряш на дъщеря си,че може да стане МИС СВЯТ, /защото всички знаем,че нащето гардже е най-хубаво/, понеже е спечелила конкурс за красота в детската градина,а тя порасне до 1,60 см и не се вписва в никакви класации и конкурси.
За кого разочарованието ще бъде по-голямо,за майката или дъщерята?
Аз съм за позитивността,но и за реалността!
И става въпрос за истина ,която детето да разбере,на 5 години е една,на 15-съвсем друга.
А по повод летенето,не мисля,че някой спира децата си да пробват,но не е маловажно да знаят какво да очакват.Няма да е много позитивно да повтаряш на дъщеря си,че може да стане МИС СВЯТ, /защото всички знаем,че нащето гардже е най-хубаво/, понеже е спечелила конкурс за красота в детската градина,а тя порасне до 1,60 см и не се вписва в никакви класации и конкурси.
За кого разочарованието ще бъде по-голямо,за майката или дъщерята?
Аз съм за позитивността,но и за реалността!
Животът за съжаление не винаги е справедлив, но ние сме длъжни да го живеем по правилния и честен начин. Трудностите и разочарованията няма да ни избягат, но ако сме честни пред себе си, ще ни бъде много по-лесно да ги преодолеем, когато се появят. Това се опитвам да обясня на моите деца.
Колкото до амбиции за реализирането им - изборът е техен. Щом родителите им се справят и ги отглеждат успешно, и те ще се справят и ще отгледат успешно децата си един ден. С каква професия или по какъв начин точно -това вече е тяхна задача да решат.
Колкото до амбиции за реализирането им - изборът е техен. Щом родителите им се справят и ги отглеждат успешно, и те ще се справят и ще отгледат успешно децата си един ден. С каква професия или по какъв начин точно -това вече е тяхна задача да решат.
Донякъде съм съгласна, че е лошо да сеем негативизъм.
Но пък като родител, прощавайте, няма как да не искам нещо по-добро за детето си.
А към днешна дата трябва да съм твърде наивна, за да вярвам сляпо в милата държавица и светлото и бъдеще.
Опитвам се максимално да пощадя детето от коментарите, не винаги се получава.
Но съм с напълно ясно и прагматично съзнание, че ще се опитам да я възпитам така, че един ден сама да тръгне да търси бъдещето си извън родните предели.
Ако не емигрираме всички до тогава, между впрочем.
Но пък като родител, прощавайте, няма как да не искам нещо по-добро за детето си.
А към днешна дата трябва да съм твърде наивна, за да вярвам сляпо в милата държавица и светлото и бъдеще.
Опитвам се максимално да пощадя детето от коментарите, не винаги се получава.
Но съм с напълно ясно и прагматично съзнание, че ще се опитам да я възпитам така, че един ден сама да тръгне да търси бъдещето си извън родните предели.
Ако не емигрираме всички до тогава, между впрочем.