Носталгия

Защо тази тема е така пуста... Между Б.Б., любимите GSM-и и газовата криза през погледа на CNN?
Хубава тема, тъжна донякъде и не призоваваща към носталгия по соц-а.
Моята носталгия?
По миналото лято.
Един плаж, едни хубави дни, отминали като повей на вятъра.
Не мога да ги разкажа, мога само да покажа една снимка от тия дни.
http://lh4.ggpht.com/_svQ_oHqPkQM/SYtruNnwwSI/AAAAAAAAFt8/M1lJS5 … Ok/s800/-0225.jpg
Имам и други, за тях - друг път.

Или...

Не изпитвам носталгия по нищо.
Нито желание да се словоизливам меланхолично сантиментално.

Обаче ми стана любопитно как момиченцето от текста "пери огромните очи".
Как точно?

Винаги изпитвам носталгия по лятото.  Но кратка,защото знам ,че пак ще дойде.

Носталгиите ми са нещо твърде лично, за да ги развявам в нета.

Миналото понякога е илюзорно безметежно през погледа на настоящето и мислите за бъдещето. Всъщност и тогава съм имала своите тревоги и съмнения.
Снимките... Запечатали са най-красивите ми и пълноценни мигове. Тези моменти са зрънцето, което съм посяла и отгледала, за да бъда това, което съм в момента.
Опитвам се да бъда обективна - да откривам красота и в настоящето.
А мечтите..., мечтите не са нищо друго освен бъдещето. /амбициозно, нали? /

От 8 часа сутринта,се опитвам да изтискам някаква носталгия от себе си.Не се получава.Ако ми е размазано настроението,просто  слизам до морето и след малко съм като родената от пяна Афродита.

Носталгия към определени моменти не. По-скоро носталгия по безгрижието , невинността, лекомислието- все неща, които мога да бъда пак...в някой друг живот или в кратки, откраднати моменти извън и над онова, в което успях да се превърна, докато се опитвах да се намеря.

Носталгия по детството ...

Носталгия не съм сигурен че е точната дума.
По-скоро жалба по времето, когато пътувах на автостоп, и никой не ме мислеше,
не се притесняваше какво ще стане на пътя.
Бихте ли спрели за страниика край пътя, моля.
С кубинки с подбити бомбета, прошарена брада и избеляла брезентова мешка.

Носталгия към определени моменти не. Още по малко към пейзажи и гледки.
Усещането ми е точно като това, което е описала buttinsky.

     Не изпитвам вече носталгия по нищо. Сякаш умишлено бягам от това чувство,някак не се вписва в сегашния ми свят.  На удобния диван в дневната ми собственически се е излегнало Настоящето и е сритало Миналото на пода.   

Защо пък носталгия? Това са хубави спомени. Или може би това, че на мъжете им се иска дъщеричките вечно да останат момиченцето на тати. И той да е техният принц. Но идва друг принц.
И как може да се съмняваш дали ще е така хубавичко. Естествено, че ще е най-хубавото.

Носталгията е хубав спомен, жадуван спомен, тъга по миналото и много често свързано с идеализиране на хора, събития, и места .Обичам да си спомням  - явно съм носталгична , но не съм тъжна.

В романа "Знахар" на Сенкевич думата носталгия я описват като тъга по Родината,
когато си далеч от нея.

  Не бих могла да го кажа по-хубаво!

Подсети ме за откъс от "Незнанието" на Кундера :
"Hа гръцки завръщанe e nostos. Аlgos oзначава страданиe. Cлeдoватeлнo нoсталгията e страданиe, прeдизвиканo oт нeутoлeния кoпнeж да сe завърнeш. За тoва фундамeнталнo пoнятиe пoвeчeтo eврoпeйци мoгат да изпoлзват дума с гръцки прoизxoд nostаlgiе, nostаlgiа , кактo и други думи, чийтo кoрeн e в нациoналния eзик: испанцитe казват аnorаnzа' , пoртугалцитe казват sаudаdе. Bъв всeки eзик тeзи думи имат различeн сeмантичeн oттeнък. Чeстo пъти тe oзначават eдинствeнo тъга, прeдизвикана oт нeвъзмoжнoстта да сe завърнeш в страната. Бoлка пo страната. Бoлка пo дoма...
Hа английски homеsiсknеss или на нeмски Неimmwеh. Hа xoландски hеimwее . Ho тoва e прoстранствeнo oграничаванe на eднo тoлкoва значимo пoнятиe. Eдин oт най-дрeвнитe eврoпeйски eзици, исландският, разграничава два тeрмина: soknudur- нoсталгия в oбщия й смисъл, и hеimfrа - бoлка пo страната. Чexитe, oсвeн заимстваната oт гръцки дума нoсталгия, имат за тoва пoнятиe свoe сoбствeнo същeствитeлнo,stеsk и свoй сoбстбeн глагoл; най-вълнуващият любoвeн израз на чeшки e: styskа sе mi рo tobе - изпитвам нoсталгия пo тeб, нe мoга да пoнeса бoлката oт oтсъствиeтo ти. Hа испански аnorаnzа прoизлиза oт глагoла аnorаr (изпитвам нoсталгия), кoйтo пък прoизлиза oт каталунския еnyorаr, прoизвoдeн на латинската дума ignorаrе (нe знам). B тази eтимoлoгична свeтлина нoсталгията сe явява катo страданиe пoради нeзнаниeтo. "

Има няколко дни в годината, точно преди настъпването на истинската пролет, когато слънцето като чели се застоява повече тооочно преди за залезе, а въздухът като че ли е бисерно син. Винаги изпитвам носталгия по тези дни. Липсват ми, веднага след като преминат и ги чакам отново с нетърпение.

Изпитвам носталгия по отдавна отминало време, в което като се стъмни си слагах слушалките на ушите, пусках си любимата музика и вървях с часове в тъмното.

Носталгия по лондонското време,когато в тихите дъждовни вечери,се сгушвах на топло,слушах как ромоли дъжда и четях поредната книга....с една красива чаша вкусно червено вино с дъх на сушени плодове....а сега времето ми стига само за една чаша вино

 ...

Да, това е.
Но аз ще го кажа по-иначе. Пред невъзвратимото настояще осъзнаваш колко бели са били кахърите на миналото. И всичко в него ти става сладко, всичките му "трудности".
И дано не урочасам с мойте черноти Афродитата и всички останали, пребиваващи в безметежността...

Мадам Х... наистина, защо се съмнявам, че ще е "най-хубавичкото"! Заслужавам си боя!

Аз си искам детството обратно.Искам пак да го изживея.И се надявам сина ми да има поне наполовина толкова хубаво колкото моето е било.

По принцип не поглеждам назад,не съм носталгична,меланхолична или твърде мечтателна.
Но ми липсва Карандила,поляните,скалите,въздуха.

Мисля, че не.

От известно време гледам темите в клюкарника... носталгия по соц-а, носталгия по детската градина, носталгия по какво ли не (включително и по едновремешния клюкарник  ). И си мисля... добре ли е жени на по 20-30 години да изпитват носталгия? Толкова ли е празно и тъжно настоящето, че непрекъснато се връщаме към миналото?

Ох, Дона, върло се надявам да е само въпрос на настроения, пропадания, да не се е преобърнал живота на 180 градуса.

Кое е по-вярно и истинно, тъгата или радостта и спокойствието?
Ще ми го кажете ли?

За мен - тъгата. Радост и спокойствие могат да се постигнат и медикаментозно 

Миналото лято спряхме по пътя за нос Калиакра.Шумът на вятърните установки е опияняващ.
Преди години изпитах същото чувство на Ниагарския Водопад и хидроцентралата там.
Усещането на овладяна стихия.

Още си спомням, с присвиване в стомаха, още търся онова място от детството ми
Мястото е обрасло с много зеленина, има диви ягоди, къпини, малко поточе. За да стигнеш дотам минаваш през тунел от зелено. Приказно, всякакви багри, цветно. Периодично ме наляга страшен копнеж по него, ходя да го търся, спомням си приблизително къде е. Няма го.
Сънувам го. Знам, че съм била там. Разпитвам родителите ми, сестра ми, баба, убедена съм, че сме ходили заедно. Не са съвсем сигурни, че е съществувало подобно място и смятат, че дори и да е така, спомнят си една градина, е силно преувеличено в спомените ми.
Да.... това е нещото, от което не мога да се оттърва и непрекъснато ме преследва, а през година, две става неудържимо. Лутам се без покой и все го търся. Абсолютно искрена съм.

Валери, аз търся едно ниско, жълто блокче от 50-те, сталинско строителство, на края на малък град, с поляна зад него  Не е спомен от детството със сигурност, но това е за друга тема.

Май съм оперирана от това чувство. Не знам дали съм го изпитвала изобщо. Живея много за момента, изцяло съм му отдадена и съм в него. Като по-малка пък мечтаех много сега почти не, та и в бъдещето не съм. По нищо не изпитвам копнеж сякаш. Но пък имам много дълга памет, обичам всичко, което ми се е случило - и хубаво и лошо, но не ми липсва, изцяло съм Тук и Сега.

Да кажем, че имам носталгия за/към определени хора, но са много малко.

Носталгията е основна суровина за много неща.
Понякога може да ти бъде мъчно за дадено място, преди още да си си тръгнал от него.
Носталгия по настоящето изпитвам понякога, защото макар и грозничко на моменти, пак ми се струва крехко.

Ебаси, като бях в болницата и щях да раждам, изпитвах носталгия по тънките си красиви глезени, които не бях виждала от месец.  

Иначе ей я моята любима Аркадия, най-обичаната къща на света:
http://photos-b.ak.fbcdn.net/photos-ak-snc1/v1770/190/117/763188 … _1126825_5779.jpg

Ехооо, линкът.

Носталгия не мога да го нарека, но понякога тъгувам по едни кратки моменти, отишли си безвъзвратно. Съвсем скоро, преди седмици беше, духаше студен вятър, небето беше смръщено, и някак неустено ми изникна един спомен, едно настроение. Усещане за лято, за Джулай морнинг, за вятър, но топъл и за един пуст плаж, почти само за нашата компания. Спомен за един отминал ден, в който бях много, много щастлива, който никога няма да се върне...
А днес, когато се качих в метрото, тълпата ме затисна до три момиченца, може би 8-ми или 9 клас (говореха за домашното по химия и уравнения, доказващи свойствата на солната киселина  , за това кой бил без домашно, и как госпожата хванала Боби да преписва, но не му писала двойка...). Хубави деца бяха, на ръба на женствеността, но още не си бяха създали навика да се гримират, на личицата им имаше следи от акне, гласчетата им бяха едни жизнени, весели... Помислих си, че са минали колко? десетина години, от онзи миг, когато някоя друга млада жена ме е слушала да говоря така. И ми стана и мило, и жално... без малко да си пропусна спирката, за да ги послушам още малко.
Изглежда, че изпитвам носталгия по отминалото време. По невинните години. По силните страсти. По младостта, която ден след ден, лека по лека се приплъзва към зрелостта, а аз не мога да направя  нищо, за да я спра...

Не изпитвам носталгия. Живея тук и сега. Всичко друго е бошлав.

Даммм... Носталгия по отминали дни, недоизбушували чувства. Мъка за потушения огън. За недовкусените удоволствия, непочустваните аромати, недоизживения миг. Мъка по ненасладата на залеза над едно море, носталгия по мириса на риба, белите пейки и дъба, паднал в езерото.
Да, чувствам носталгията дълбоко в себе си. Но бъдещето е моя любовник ...

  Аз пък изпитвам една такава носталгия напоследък, ще ми се смеете, но..По разните удоволствия от миналото, сладостите, които бяха някак по-истински.Пък тя ме обзима всеки път , когато си купя  нещо , уж обещаващо на вид, а като  си отхапя Искам  да се отвори една дупка във времето, ама така право в сладкарница "Малина " да ме отведе.А там едни  Анжели, еклери, боза, бишкоти, ескимо, паста "Бреза" Охххххх, то защото се опитвам на диета да  стоя и затова

Оправих го.

Ако трябва да изразя носталгията по бащин край, за мен е това http://images22.snimka.bg/004878893-big.jpg
Разбира се, съвсем различно от Андиното.

И аз си имам такова место, не го знам къде е... Едно стръмно изкачване от 2-3 метра през тесен проход, и отгоре - жълти жита и узряли треви, между които макове и сини метличини!

Валери, това ме навява на мисълта, че е страшно важно да водим децата си сред природи, поляни и цветя, те могат да ги възприемат като вълшебство. То аз, на тея години, съм попадала на такива просто неземни места в дълбочините на Искърския пролом, напролет, с нацъфтяли ливади, поточета, извори, чешмички, пътечки, гори, тук-там къщички със старци... така са ми са се запечатали, а представям си за едно дете какво биха значели...
Имаше едно място, викат му Мъртвината, вдън горите, дет се вика. И като минахме оттам, на една стара каменна чешмичка отгоре беше оставена една хурка. Наоколо - жива душа нямаше. На връщане - хурката я нямаше.

Оф, гони ме носталгия от време на време, и не само ме гони, но и ме стига, че и ме сграбчва. По един двор, пълен с живот и цветя, по една натежала асма и зелени огромни чимшири, по особените звуци на приближаващата вечер, по нежния глас на щурчетата.

носталгия по вси4ко българско.надявам се един ден да се върна там,но децата къъде ли Ще са те.
това могат да го разберат може би само хора които са били на гурбет.
всеки път минавайки границата,сърцето ми  се пръска влизаШ или излизаШ 4увството е неописуемо

Тази тема ме уцели право в десятката. Напоследък много често спонтанно се връщам към минали времена. Изникват спомени, без да съм ги викала.
Носталгията е една къща, красива къща с двор на ул. "Ульяновская "106. Къща, в която вече маминка я няма. Къща, в която никога повече няма да видя пълната градина, дядовото грозде, няма да вдишам аромата на врящият борщ, най- вкусният на света. Къща, от която никога няма да тръгнем със сестра ми и приятелки към близкото поле, с големи и  красиви  слънчогледи, с царевица, висока колкото нас, минавайки по пътека с макове и метличини. Къща, която никога повече няма да видя, защото вече никой няма там. А два самотни гроба в близкото гробище очакват моето идване, очакват да им донеса цветя. Но са на хиляди километри от мен...

Носталгията е и лято 1995 г, то е любовта ! То е красотата, нежността, спонтанността и искреността ! И мъж, когото никога вероятно няма да видя повече.

Носталгията също е и делничен ден, часът е към 19.30. Група ученички с разпуснати коси и къси престилки, с разкопчани копченца за по-секси си тръгват от училище. Топла вечер, момичешки тайни, споделени в тъмнината. Първи тръпки, безгрижен живот, прекрасно време.

А още дъхава поляна в градината на баба и дядо, лежим на топлата зема, сред цветятя и  дъхавите треви- аз, сестрами и две приятелки, някъде пред 80-те. Гледаме звездите и си говорим наши си, момичешки неща. А наоколо щурчетаааа, щурчетааа...

2 март, 18 часа, лежа в болничното легло, незнаейки какво ще се случи след минута. Скръцва врата и погледът ми се спира в две малки, красиви очички- най-красивите на света. Очите на моят син. Най-невероятната среща, която съм имала с човешко същество.

Отново болнична стая, недоносеното отделение: " Бебето Ви започна най-после да наддава, вече е с 20 грама по-тежко."
Господи, благодаря ти. Синът ми ще живее !!!



Като цяло съм много носталгична личност и мога да пиша още и още, но ще ви омръзне да ме четете.   

Изпитвам болезнена носталгия по София от 1970 г.

Е, моето тук е лъснато от новите си собственици. Докато живеехме там, тази дясната част я нямаше, на нейно място имаше остъклена веранда, обвита от една вишна, която цъфтеше чудно и обвиваше кухнята в бяло (щото точно там се помещаваше лятната кухня).
Тези малките глави над прозорците ги нямаше, имаше си големи като тая над таванския балкон, леееекинко отцепени и вътре гнездяха врабци. От балкончето се виждаха добре.
Тия табели ги нямаше, имаше един кладенец (недействащ) и едни саксии с хортензии в двора.
А подобна на тези едноетажни къщи имаше баба ми. Къщата е още там, но баба ми я няма.