Как се отнасят към вас хората, които знаят за Проблема???

 

Това искрено ме раzсмя, макар че на теб едва ли ти е до смях, когато чуваШ подобни реплики.

АЗ май съм късметлийка в това отноШение. Най странното, което съм чувала (след "Успокойте се" ) е да не се притеснявам, нали при ин витрото успеваемостта е 100%.    Но как да им се сърдя, те представа си нямат от подобни неЩа. 

Напълно си права,и на мен ми се струва,че хората не могат да се зарадват на чуждото щастие.Напротив!Живея в неголям град и за моите два неуспешни опита да имам дете знаят и се изказват компетентно хора,които дори не познавам.И често виждам в нечии очи въпроса"Няма ли най-накрая да се срине?"
Само че едно хвърлено мнение няма силата да променя която и да е ситуация,то просто си остава да виси някъде.И е излишно да му се отдава значение!
Само,ч

НЕ НЯМА!!!
НЯМА ДА ГО ПОЗВОЛЯ ЗА СЕБЕ СИ НЕ ГО ПОЗВОЛЯВАЙТЕ И ВИЕ!!!
СМЕЛО НАПРЕД, ТОВА Е ПЪТЯ


ТОЧНО ТАКА!

Никога не съм крила от приятелите си. Казах им, когато окрилени от спонтанното решение, започнахме да си правим бебе. Казах им, когато светът ни се срина след първата спермограма. Казах и когато биопсията ни закопа окончателно. Никога не съм навлизала в медицински подробности, споделях им това, което имах нужда да кажа, за да излезе от мен горчилката, страхът този проблем да не разруши малкият ни слънчев свят... Отношението на приятелите ни винаги е било адекватно. Ако не могат да помогнат, поне ме изслушват и са ми морална подкрепа. Неадекватни коментари, слава Богу, засега не е имало, ако се изключи репликата на майка ми, когато първоначално споделих - "Млади сте, изчакайте, закъде сте се разбързали, може да се оправят сами нещата" ( но пък в нейна защита, когато видя за какво става въпрос, спря с този тип "утешения").
Забелязала съм, че много повече подкрепа срещам у приятелите - мъже, отколкото у приятелките си. Момичетата ме изслушват, ахкат и охкат на подходящите места, споделят "опит" - при тази приятелка какво е било, онази как забременяла... и толкова. Момчетата изслушват това, което съм им поднесла и питат: "Няма ли какво да се направи? Мога ли да ти помогна с нещо?" и се опитват - кой с информация, кой с контакти - да бъдат полезни. За което им благодаря...
И не знам, може би е странно, но с времето се научих да живея с този проблем. Приела съм го. Приела съм, че трябва да се борим, макар шансовете ни да са по-малки от нищожни (да имаме наше си, на двамата, дете). Осъзнала съм, че друг вариант не стои пред нас, другото е компромис, който не сме способни да направим на този етап. И болката намаля. Сякаш детето е просто мечта и като всяка мечта искаш да се сбъдне, но не страдаш, че все още не се е осъществила. Така поне спя... А ако е писано...

Не знам,аз нямам проблем с мнението на хората.Някак,слава Богу,успявам все още да отсея искрените,но въобще не се смущавам да говоря за проблема си,защото в конкретния случай той е у мен.Не се чувствам наказана от съдбата или осакатена,по-малко жена или каквото и да било...Напротив-напълно осъзнах цялата любов,с която искам да имам дете,а не "технически",за да бъдем истинско семейство. 

Никога не съм крила за проблема си. Всички, които са около мен знаят за него. По принцип винаги съм се интересувала и повлиявала от мнението само и единствено на хората, значими за мен. Въобще не се впечатлявам от това, какво мислят за проблема ми хора, които са далече от сърцето ми. Но определено не съм имала проблеми с отношението на никой към мен. Мисля си, че до голяма степен това, как ще ни приемат околните зависи от самите нас, от отношението ни към проблема и от поведението ни. Никога не съм изпитвала срам от това, че не мога да забременея. Съответно никога не съм давала повод на никой да си мисли, че аз съм по-различна с нещо от него. Момичета, ние сме по-достойни жени от тези, които водени от простотията и невежеството си позволяват да се изказват неподготвени и да  запълват времето си със злобни приказки. Малко ли ви се струва болката ни, та се товарите и с това. За мен е важно, че имам подкрепата на семейството си, на приятелите ми, и най-вече на моя мъж. Другите просто нямат значение за мен. Бившият ми шеф също беше нясно със ситуацията и страшно много ми помагаше. Изключителен човек, да е жив и здрав    Излишен товар би било за мен да крия проблема си непрекъснато. Затова и не го правя. Кой, както иска да го приема - негова си работа.

Определено споделих за инвитрото само с 2-3 приятелки. Дори майка ми не знае. Не защото ме е срам, а защото нее проявявала никога разбиране за каквото и да е било, подхлърляла ми е какво ли не. Любимо ми беше "На твоята възраст съм гледала 2 деца". При първия ми аборт беше много очудена, защо съм разтроена - Какво толкова е станало - каза?! А това че 10 години чакам дете не е важно. Затова решихме за да си спестим каквито и да е обяснения и стрес и да не казваме.
Така се чувствам по-добре и по-спокойна

Здравейте, момичета!
Чета темата и очите ми се пълнят със сълзи, къде от благородна завист, къде от познати чувства. Ние живеем с мечтата за детенце от 11 години. Едва последните няколко се отпуснахме и споделихме с някои приятели, за да се спре с постоянното подпитване, но май по-добре да бяхме замълчали. Единствените ни приятели, които наистина ни разбират и подхождат адекватно живеят на 13 000 км от България и това е адски подтискащо. Другите ни "приятели" са с деца и определено не осъзнават какво изпитание е за нас да сме в тяхната компания, да гушкаме дечицата им и да сдържаме сълзите си. Най-гадното от всичко е, че нямаме подкрепата на родителите си! Е, свекърва ми знае, че ще правим Ин-витро, казала е, че ще ни помогне с по-голямата част от парите, но познайте какво ме попита преди две седмици..... "Няма ли как да ти присадят тръби или нещо подобно, за да не трябва да правите ин-витро?"      След това бях бясна и се навиках на мъжа ми, че като ще има изречения, не й искам парите - все ще се оправим, а той миличкия се чудеше мен ли да успокоява или да се скара на майка си!!!  А моите родители даже не знаят какво сме намислили, но не смятам да им казвам. Факта, че дори след операцията за отстраняването на тръбите ми се изцепиха, че не съм забременявала, защото "майстора бил калпав" е достатъчно красноречив. На всичкото отгоре на рожденния ден на майка ми решиха да си излеят цялата ярост като се обърнаха и ми казаха, че съм кариеристка, нищо не съм направила с живота си, който и без това бил безсмислен....     
Много ме боли от всичко това! Вярно кариерата ми върви страхотно и непрекъснато бележи успехи, но към какво друго да насоча енергията си ако не към работата?! Е, вече имаме три кученца, които обожавам - направо са като дечица, щури и забавни, за което ме критикуват също: "Стига с тия кучета, давай внучета"! Абе, какво да ви кажа, милички, трудно е, тежко е, но аз казвам: Нека сега да ни е трудно и тежко, че после да ни сладко и леко!
Желая леко бременеене на всички бремелинки, а на тези като мен - очакващите хубави неща: Успех, мили момичета и бъдете мноооого силни и смели!    Вярвам, че накрая всички ще сбъднем най-съкровенната си мечта! 

Здравейте, надявам се, че нямате против, че не пиша за себе си, аз сестра си- но тъй като сме много близки, аз преживях всичките и проблеми и терзания като свои. Та по темата- докато сестра ми се лекуваше и бореше с причините да не забременее в продължение на 2 години и половина- киста, ендометриоза в напреднала степен+лоша спермограма на съпругът и, винаги е споделяла, че проблем има и смело мога да заявя, че никой от приятелите, роднините и познатите не е реагирал неадекватно-напротив, всички проявяваха разбиране с думите: "Имайте вяра, ще стане". И то наистина стана- след две неуспешни инсеминации и предстоящо инвитро, сестра ми забременя по напълно естествен начин, , износи бебето без проблеми и сега съм горда леля на едно прекрасно 6-месечно момченце, така,че моето пожелание към всички е: Имайте вяра!

здравейте мили момичета!чета всичко и плача защото всички гадни неща които ни се случват ни измъчват всички по еднакъв начин.най гадно ми става когато чуя по новините или прочета по вестниците за изостовини,изхвълени деца какви са тези хора ако могът да се наречът хора как спят и как продължават да живеят а ние правим и невъзмоните неща минаваме през много препиятствия но не се отказваме в името на мечтата си.при мен всяка идване на цикълът умира и по нещо в мене изпадъм в някаква бездна от която си мисля че няма излизане но си поплаквам здравата и си казвам че трябва да продължа и всичко започва отначало и дано го доведем до край.днес е големият празник благовещение пожелавам на всички изстрадали момичета по скоро да чуят благата вест и да можем дори ичерез този форум да си помагаме ида си даваме кураж успех на всички нас! 

Здравейте момичета, всичко, което е написано тук, все едно аз съм го писала. Всички знаят за моя проблем от години, всички  мои познати ме разбират и гледат да помогнат, единствено свекървата подмяташе разни неща, макар че спермограмата на синчето и не беше блестяща. Както и да е, тяхното безхаберие и тези проблеми провалиха брака ми. От 5мес. имам приятел а от 4 съм бременна. Доук за злобата и простотията на тези хора. Аз също отбягвах приятелките ми, които имаха деца- мн гадно от моя страна, но въпреки,че го разбирах, нищо не можех да направя. А те са ми истински приятели. Когато правех ин витро се грижеха за мен повече от мъжа ми. Сега, кокато забременях, се радват колкото мене. Благодарна съм, че ги има тях и родителите ми, които меподкрепиха във всичко. Също и на моя приятел, който ме направи най- щастливата жена. Колкото до "няма ли най- накрая да се срине" е най- голямята простотия, която съм чувала (а мислех, че бившата ми свкърва е ненадмината в това отношение) Искам да ви кажа-не се предавайте, ходете с изправана глава, ние не сме виновни за това, което ни се е случило и ние никога не се сриваме

Здравейте и от мен,
Ние около 1 година крихме от всички какво правим.Роднините нямат голямо желание да се занимават с това през  какво точно преминаваме.Мама почина ,а с баща ми не сме много близки.Сестра ми доскоро гледаше на мен като на човек,който си дава парите по клиниките и го лъжат ,но няма кой да му обясни,че просто бебето няма да дойде.Общо взето такава беше и позцията на най-добрата ми приятелка кумата ми.Тя смяташе преди година ,че клиниките по стерилитет са банда мошеници ,които използват лабилните безплодни хора да ги доят.Грубо казано ,но не намерих голяма подкрепа у близките си ,нито емоционална ,нито финансова.
Сега,когато вече сме в началото да бременността (да не чуе дявола) нещатат се промениха-сестра ми ни гледа с някаква завист и ни избягват с мъжа и,защотото тя прави мисед пред 2 години и явно и е тежко.Кумата,снаха ми и мъжа и се радват ,но им е много странно как стана.Общо взето бяха ме отписали.
Единствента подкрепа  получих от мъжа ми ,който е винаги до мен.

Здравейте и от мен много интересна тема.Наистина всички тук имаме доста проблеми,но само тези който сме го преживели можем да го разберем.Родителите и приятелките ми знаят за проблемите ми и напълно ме подкрепят,това е най-важно за мен.От хорското мнение не се интересувам,защото съм се наслушала на злобарски изрази"Тази няма да има деца",Тя не може да роди","Съпругът и ще я остави" и всякакви подобни.След втория аборт много се разстроих,виждах бебе на снимка или бебе в някои филм и започвах да плача  .Благодаря на съпруга си,който ме подкрепи и помогна да се справя.Малко се страхувам как ще протече следваща бременност  ,за някои това не е нормално.Не искам да си мечтая че всичко ще е наред и после да страдам,въпреки че много се надявам да е така.Пожелавам на всички по едно малко, сладко бебче и скоро да забравим за всички тези проблеми!!!

Мога да кажа, че знаят само най-близките приятели и роднини. На останалите нищо не сме споменали, те и за това продължават да чоплят в раната...Ето вчера пак, моя съученичка ми се похвали, че чака второ и е вече в 13 г.с. И пак същите въпроси, ай де бе няма ли да се похвалиш, криеш ли нещо и т.н. Не искам да споделям много, паради простата причина, че кажа ли на един, отиде....вече всички ще знаят. А знаят ли, питането ще е още по-болезнено за нас. Успех на всички и много късмет.