Тя се чувства много зле от това мое решение да се погрижа сам за себе си, да поема отговорността и да и отрежа достъпа до всички подробности. Страда, защото единствената роля, която изпълнява в този живот е да се грижи, да "лекува" и да прави нещо заради някой друг, да гледа внуци и т. н. Това и дава самочувствие, нищо друго. Практически почти не прави нещо само заради себе си.
Конкретната случка: баща ми, с когото тя живее (аз имам друго жилище на разположение), отиде на лекар (хомеопат) при семейна приятелка и изглежда тя му помогна. Той има подобен проблем на моя. След като той ми каза, че се чувства ок, аз също реших да отида при нея. Тя ми обърна внимание и също ми помогна. От нейните лекарства (но не само) съм по-добре. Не ми взе пари.
Майка ми и лекарката обаче явно са по-близки, отколкото си мислех, защото в онлайн, а може би и на живо обсъждат моето състояние - прочетох техен разговор на компа на майка ми. Бегло се споменават подробности, като в няколко разговора се споменава за мен. Изрично бях казал на лекарката, че не искам майка ми да разбира каквото и да било от прегледа, и тя се съгласи. От разговора се разбира, че крият техния контакт от мен.
Пишат си и също за баща ми, с когото майка ми е често в конфликтни отношения - до физическо насилие обаче не се стига. В чата майка ми прави някакво генерално обобщение, че баща ми постоянно е в истерия, и лекарката казва "слагай му еди-какво си лекарство тогава". Не става ясно как да му го слага, но на мен ми звучи като слагай му го в храната.
Объркан съм, знам, че майка ми е много отчаяна и страда от това, че не и казвам всичко до последния детайл - да поясня, тя е човекът-ченге, разпитващият, майката-квачка. Почне ли, не спира ?,?,?, въпроси до зори. Знам, че тревожността и е основната черта и не аз съм причината за това. Баща ми също не е роза, не искам да го хваля, но е по-разумен. Мислех да отида да говоря с лекарката, че не бива да дава диагнози по нета и да подтиква някога да дава лекарства на друг без неговото знание и че не мога да приема да разкрива детайли за състоянието и лечението ми. Или да говоря с майка ми директно. Тя обаче често го играе жертва, да не кажа винаги и ще вдигне шум до бога, че съм и чел скайпа. Ако кажа на баща ми не изключвам скоро след това да приложи и насилие, все пак не изключвам и това, имало е 2-3 инцидента в брака им, за които знам. Понякога майка ми ми носи храна, малко се колебая дали да приемам тази храна, защото не бих се учудил, ако слага на татко, да слага и на мен нещо.
Чувствам се много кофти, прецакан, отхвърлен. Ясно е, че майка ми прави това не за да ми помогне, а за да не умира от тревога. Правила е и преди подобни изцепки, но не чак такива. Аз обръщам внимание на родителите си и един ден седмично съм с тях, не ги пренебрегвам, не ги изолирам. Гледам да сме приятели, а не малко момченце и родители.
Вие как виждате ситуацията?