Защо сме различни?

Освен , че съм пингвин и щъркел, съм май и щраус.

Сега сериозно- Маг, разбуни духовете!

И аз ще говоря само за себе си, трябваше да минат доста години, да се развихри нещото с дъщеря ми, което и не съм подозирала, че ще ни се случи...За да ми спомене Теа в телефонен разговор за книгата, до тогава не надавах ухо за тези теории, от това , което чувах, си казвах - не,не ме интересува, не вярвам в това.Било е, явно, точното време и място за този разговор.
Теа, каза , че  книгата може би е изчерпана, същия ден се разтърсихи я открих- единствената книга в първата книжарница , която потърсих, и това  ако не е знак... Тежка беше, но я "изгълтах", разбрах много неща за дъщеря си(тя скаш беше описана там), но най-вече разбрах  нещо за себе си, отприщих сълзите си.

Разбрах как дълбоко съм покрила всичко, даже и от себе си.Всичките тези годни не се изживявах като жертва, радвах се на децата си.Не подозирах , че го има.Но нещото си е било там, работило е. Не знам как е сега, не знам как ще е за вбъдеще. Не знам дали осъзнаването е помогнало, то нещото си е пак там, покрито. Може би ще намеря ключа да го извадя и поставя на безопасно място.
Сега се радвам на почти безоблачни дни, кошмарите с дъщеря ми ги няма, дали съм открила поне някакво ключе?

Ето сега,съм в правилната тема, преди малко в бързината направих грешка

Интересно ми е мнението ти, защото нашата съдба е близка. Чудя се само, при теб не е имало време да отработиш смъртта на детето си, аз имах 8 години... Дали съм го направила?

Оз, знаеш колко те харесвам. Просто разсъждавам и споделям какво чувствам. Заклевам се, че пиша само истината. Да, с темата ме накара да се размисля, което е добре. Почти цяла нощ се "взирах" в себе си. Не намерих дупка, празнота или нещо друго черно нещо. За травмата на дъщеря ми от изоставянето не отричам. Вероятно ще проличи в по-осъзната възраст.

Теа, обичам те!
Не разбирам как да отработвам и лекувам болка, която не усещам.
При мене възможността да забременея е 50% - нямам една тръба, другата е добре. От както имам дете правя секс само с предпазни средства. Ако се самозаблуждавам, че нямам нужда от бременност, раждане и кърмене, щеше ли да е така?
Преди месец бях на профилактичен гинекологичен преглед, лекарката ми гледа фоликулите и ме пита "ако забременеета сега, ще задържите ли детето", казах "не знам".

С риск да разстроя някои от вас, си позволявам да се включа.
Аз никога не се отказах от идеята и да родя дете. Господ беше благосклонен към мен
Това, което пишете е самата истина.
Майчинството, във вид на грижи и любов към детето (а то, моето първо е едно от най-малките осиновени - беше само на 2 месеца) е едната страна на нещата. Онова чувство да дадеш живот, да расте в теб и ...няма да продължавам, не може с нищо да се сравни.
Моя близка ми каза - "Ти имаш уникалния шанс да имаш два пъти първо дете".

Абсолютно съм сигурна, че е така. Аз коментирам, че не усещам травма и рана, че това не ми се е случило.

Поста ти с "ровенето и миризмата" е абсолютно верен. Колкото повече се самонавиваме, толкова повече травми.
Аз бях спряла да чета и пиша във форума, защото  не можех да понасям непрекъснатото повтаряне за рани, болки, различия и т.н. Започнах да гледам детето през лупа. Да побърквам и нея и себе си. Да гледам на нея, не като на моята дъщеря, а като на осиновеното дете и както всеки е изпадал в кризи, "дали съм добър родител", аз се питах "дали нямаше да е по щастлива с друга майка?!"
Ненормално ли е сега когатонаближава рожденния ни ден, си мисля за онази жена, каква ли болка изпитва тя?!

И аз мислих доста по темата...

И за себе си открих нещо много интересно - колкото повече навлизам във възрастта, когато една бременност е по-скоро опасно, отколкото прекрасно преживяване, толкова повече тази тъга по неизживяното тайнство се размива сред всички други болки за неизживени неща от живота. А те са много при всички нас... И толкова повече се наслаждавам на майчинството като Дар Божи.

А моят мъж  наистина се чувства на върха на щастието когато се върне от работа и намери кошер вместо спокойна идилия.

здравей Април 
ето колко сме различни.... аз не мисля така... затова и няма как да изпитваме едни и същи неща и да ги отработваме еднакво. 
Поздрави за твоето момче

Април,
аз пък се подписвам под твоите думи. С една разлика: моите деца категорично ми помагат да излекувам болките си. Особено най-малкият. Има някаква интуиция в него, винаги напипва болното място. Той ме насочва към моите болки, моите слепи петна, заради него ставам по-добра, по-зряла, такава съм му нужна, за да може той да израстне и да се справи със своя кръст.

А това, че раждането не се е случило, че е можело, че в определени моменти сме взели решения - едно е да го приемам, друго е да твърдя, че нищо, ама съвсем нищо не ми става от приемането на тази загуба. Не знам как е, ако се налага да се примириш с абсолютната невъзможност да родиш. Знам какво е, когато приемеш съзнателно да не го правиш, защото така е било най-добре в този момент от живота.

Забелязвам, че тези, които са отскоро мами, обзети от други, много по-важни грижи за децата си, не усещат как са изтикали болките на заден план. Ще дойде време, когато нещата тръгнат по-спокойно, когато ще можете да отделите време за себе си и ще се наложи да се отработят нещата. Няма нужда това да е драматично и свързано с кризи, просто нов етап в растежа.

И още нещо от първия пост на Маг - не е вярно, че специално отношение към децата ни не е необходимо. Няма момент, в който процесът на адаптация да е завършен. Децата ни си остават наши деца, само че са наши по друг начин. Всяко други тълкуване означава за мене стремеж да ги направим колкото може повече да приличат на деца, дошли в семейството по биологичен път - като някакъв идеал, който никога няма да постигнат. В такъв калъп не мога да ги натикам.

Въпрос, който ми се зададе вчера (случайно ли?): "ами ако си бяхте направили бебе, щяхте ли да го обичате повече от мене?" Който има абсолютно точен отговор, да вдигне ръка. (за уточнение - имаме си 4 в къщи, нито едно не е биологично мое).

Вдигам ръка - отговорът е "не".

вдигам ръка - категорично не

и веднага обяснявам защо съм толкова сигурна, след като не съм го изпитала на гърба си. Защото обичта не може да се мери на по-голямо и по-малко. В сърцето ми има отделни места за децата ми настоящото и бъдещото ако има такова. Никой не може да пипа или навлиза в мястото на другия - то си е лично негова територия. Няма по-голямо и по-малко - различно е

Малко в страни от темата: Ако бях чела всички тези твърдения на психолозите преди осиновяването, никога, ама никога нямаше да направя тази стъпка. Щях да се подложа на процедури, инсеманеции, ин-витра... Какво ли щеше да става в душата ми след поредните загуби не знам. Радвам се, че не съм попадала на подобни публикации преди това.

Моето виждане- любовта към осиновеното дете - сравнявам с обичта съм любимия човек, когото сам съзнателно си избрал за да споделиш живота си дните си и т.н. с него. Любовта към биологичното дете - любовта към мама - когото не си избирал, той е даденост. И в двата случая идеализирам образите, имам пред вид две добри, нормални семейства, собственото и това на родителите ни.

И аз така
Нямаше да имам нито една от двете си прекрасни дъщерички.