Чувството да станеш майка

Първо изпуснах дълбока въздишка от факта,че всичко мина добре и малкото ни момченце е здравичко.За последвалите чувства нямам думи за описание....нищо по-прекрасно и дълбоко като чувство няма за мен от това,което изпитвам и досега,и ще продължавам да изпитвам към синът ни.

В първия момент изпитах облекчение,после като ми го показаха си казах"Боже това наистина ли е МОЕТО бебе" ,а после като ми го донесоха в стаята не можех да откъсна очи от него,усещането е неописуемо...Поне аз не мога да го опиша,така както го чувствах наистина..

видях го чак на другия ден, но таткото го беше снимал веднага след раждането и като ми го донесоха не бях толкова изненадана.
гушнах го и се надявах че ще ме хареса и няма да плаче, но след малко заплака Беше едно мьничко и безпомощно сладко бебче

През цялото време преди и по време на операцията ми беше много притеснено дали бебка няма да се уплаши като я хванат две големи ръце и й блесне светлината в очичките. Та когато докторът я извади и ми я показа, ме заля вълна от любов, щастие и радост, много исках да си я гушна и до края гледах в посоката накъдето я отнесоха. После когато ми я донесоха вече в стаята не можех да спра да си я гледам. Не можех да повярвам, че това е моето бебе, че то зависи от мен и аз съм отговорна за него. Чувството е невероятно, несравнимо с никое друго чувство на този свят!

Когато я видях просто още не можех да повярвам,че държа в ръцете собственото си бебе(защото бях секцио по спешност) изпитах облекчение,че е  жива и здрава и чак след това щастие, вълнение,любов,сила.....наистина чувствата са все прекрасни

какво беше чувството,ами то не може да се опише с думи,това беше един от моментите които се запечатват в съзнанието и колкото пъти си го спомня ми се насълзяват очите от вълнение.

Аз родих със секцио, но бебето ми го показаха в мига, в който го извадиха от корема ми. Честно казано, предпочитах да не ми го допират до лицето, а само да го видя, ама акушерката беше превъзбудена и екзалтирана от красотата му, та не се стърпя и ми го пльосна върху носа. Естествено, не можах да си видя детето като хората! Мярнах само един дълъг перчем, от който капеше нещо като сапунена пяна и после го отнесоха да го преглеждат, мият и там каквото правят с бебетата. Прекарах 24 часа в реанимация и привиквах хилядократно спомена за размазаното  петно, което врещеше в ръцете на акушерката, изпитвах неистова нужда да го държа в ръцете си. Целият персонал дойде да ми разказва легенди за това съвършено същество, което е мое произведение, но аз не можех да си представя как изглежда, мислено го прегръщах, но всъщност прегръщах нещо с неясни форми, за което знаех, че е е бебе, но по-скоро ми приличаше на парче слуз.
Бях толкова горда, сякаш съм единствената родилка на този свят!
Когато на следващия ден ме раздвижиха и отидох до детското отделение да си видя човечето, неясното петно доби съвсем реални измерения и веднага си го познах, явно все пак някакъв спомен от личицето е останал дълбоко в подсъзнанието ми.
Акушерките много ми се караха, защото след кърмене, трябваше да връщаме бебетата в детското отделение, а аз, хипнотизирана от това малко личице, не можех да откъсна поглед от него и все закъснявах да го доставя обратно. Казвам "личице", защотото само това се виждаше от бебето ми - беше повито по ужасно сложен начин като малко вързопче и само главата стърчеше от купчината пелени. На втория ден не издържах и разпових вързопа - исках да му видя ръчичките поне. Отмотах не знам колко ката, докато стигна до човешка плът, а след това не успях да го опаковам отново.Пак ми се скараха, но от следващия път вече беше  с дреха с ръкави и можехме да си кажем "здрасти".
Наистина бях влюбена в бебето си.

С първото - нищо. Почти не го видях първите два дена. Видях едни сини очи и руса коса. Е, нямаме такова животно в родата. От кого ги е взело  . Чуствата ме връхлетяха по-късно. Същите като на милионите майки по света.
С второто- чуства, осъзнати още от преди това. Страхът дали ще оживее от преждевременното раждане, ще има ли увреждания. Щом го извадиха, го сложиха до главата ми, чувах как реве и само питах добре ли е. Кошмарът започна след това когато никои не ми даде инфо дали е добре и какво става с него. Щях да откача. Молих се както никога в живота си. Четири дена го гледах през прозореца, в кувьоза, толкова малък а как скимтеше жално. Другите майки вече кърмеха а аз стоях с празни ръце. Ужасни първи чуства.
Проклета била майчината любов. Обсебваща, завладяваща и оставяща без дъх. Радост и болка.

С нищо не мога да го опиша.Бях слушала много разкази на майки,но някак не можех истински да го разбера.След като го родих и ми го сложиха на гърдите (момент,който няма никога да забравя) се почувствах най-гордата и велика жена на света...Тези малки очички,това мърдащо вързопче и малката сладка муцунка с/у мен,беше най-великата гледка,която съм виждала.Няма нищо,ама нищо по-свято за мен от рожбата ми

Толкова много смесени и объркани чувства-облекчение, радост, гордост, тревога, които се изляха само в няколко сълзи, които неусетно потекоха от очите ми. И внезапното осъзнаване, че животът ми вече е безвъвратно по-различен, по-пълен и хубав.

Объркана от неизвестното,но пък като я видях онемях колко прилича на баща си.Много я обичам и наистина е велико нещо да дадеш живот.

Докато траеше операцията нямах търпение да
я видя.Показаха ми я,когато вече беше измита
и облечена.Голямо бебе с огромна черна коса,
намръщено с ококорени очи (очаквах русо,синеоко
и с румени бузи).Много приличаше на мъжът ми.
Пипнах я.Миришеше много хубаво. На по-другият
ден вече ми я донесоха в стаята в стаята да си я
гледам.Не знаех как да и сложа памперса, мислех,че
лепенките имат предпазител и чоплих в продължение
на минути, докато една друга мама не ми показа.А
през това време Бранимира лежеше в леглото (щайгата)
и издаваше някакви тихи звуци.
Тогава не знам какво съм изпитвала.Но сега,сещайки се
направо настръхвам.

Не може да се опише с думи.Трябва да го изпиташ,зада разбереш.

То с думи неможе да се опише.
Когато видях дъщеря си си благодарих ,че сме живи и здрави и двете и бях сигурна ,че ще имам и второ бебче.

Невероятна любов, неописуемо щастие, гордост.....Това е нещо, което не може да се опише, трябва да се изживее.