Пиша на кратко и ще уточнявам със следващите постове.
С приятеля ми сме заедно от почти 3 години. И нащо начало беше като всяко друго-щастие, любов, забавление, радост, тръпка... Но от известно време нещата не са същите... Караме се за щяло и нещяло, не говорим толкова както преди (ние общувахме адски много и обсъждахме всичко), не стигаме до консенсус, компромисите намаляха, непрекъснато си намираме недостатъци, които преди не бяхме виждали (заслепени от любов), но това последното сякаш е валидно повече за мен...аз започнах да откривам много недостатъци, защото чувствата намаляха, а той казва, че си ме обича както винаги и харесва това, което съм...в същото време нищо не върви... Огромна роля изигра и еднообразието, което завладя връзката
почти не излизаме, ако отидем на кафе е за малко, а пък другаде вече и не ходим. От както му казах започнахме да ходим на риба от време на време, но само това и то не винаги с приятна компания... Почти не излизаме с хора, а понякога има нужда. Рутината ме убива, аз съм човек, който има нужда да излиза, да опознава света и не мога просто да ходя на училище, на работа и после в тях за няколко часа...един и същ сценарий, нормално е да ми писне...
Така, това са причините...
И какво стана....
Казах му, че ще опитаме за последно, не сме се разделяли, просто продължихме с опитите. Не спираше да се държи, така както не искам, както не обичам и не харесвам. Казах си,че друга ще го харесва такъв. Вчера се разделихме и г/д изяснихме причините.
Обаче...той не иска да го приеме! И преди сме се карали уж за последно и си мисли,че и сега е така.
Обажда ми се, говорим си, одеве дойде до мен...ест аз не се сдържх и и аз го прегърнах и целувах, защото ми се иска..
Казах му, че ще по-лесно като не се виждаме, но е навик, все пак 3 години...
Как да му обясня, че и на мен ми е трудно, но за да се забравим не трябва да се виждаме?!
И то така, че да не го нараня и да не се срине, защото наистина ме обича..а и прекалено сме свикнали един с друг...
С приятеля ми сме заедно от почти 3 години. И нащо начало беше като всяко друго-щастие, любов, забавление, радост, тръпка... Но от известно време нещата не са същите... Караме се за щяло и нещяло, не говорим толкова както преди (ние общувахме адски много и обсъждахме всичко), не стигаме до консенсус, компромисите намаляха, непрекъснато си намираме недостатъци, които преди не бяхме виждали (заслепени от любов), но това последното сякаш е валидно повече за мен...аз започнах да откривам много недостатъци, защото чувствата намаляха, а той казва, че си ме обича както винаги и харесва това, което съм...в същото време нищо не върви... Огромна роля изигра и еднообразието, което завладя връзката
почти не излизаме, ако отидем на кафе е за малко, а пък другаде вече и не ходим. От както му казах започнахме да ходим на риба от време на време, но само това и то не винаги с приятна компания... Почти не излизаме с хора, а понякога има нужда. Рутината ме убива, аз съм човек, който има нужда да излиза, да опознава света и не мога просто да ходя на училище, на работа и после в тях за няколко часа...един и същ сценарий, нормално е да ми писне...Така, това са причините...
И какво стана....
Казах му, че ще опитаме за последно, не сме се разделяли, просто продължихме с опитите. Не спираше да се държи, така както не искам, както не обичам и не харесвам. Казах си,че друга ще го харесва такъв. Вчера се разделихме и г/д изяснихме причините.
Обаче...той не иска да го приеме! И преди сме се карали уж за последно и си мисли,че и сега е така.
Обажда ми се, говорим си, одеве дойде до мен...ест аз не се сдържх и и аз го прегърнах и целувах, защото ми се иска..
Казах му, че ще по-лесно като не се виждаме, но е навик, все пак 3 години...
Как да му обясня, че и на мен ми е трудно, но за да се забравим не трябва да се виждаме?!
И то така, че да не го нараня и да не се срине, защото наистина ме обича..а и прекалено сме свикнали един с друг...
той е прав като ми казва, че много се ядосвам, но напоследък съм доста изнервена...
трябва достатъчно време,в което да осмислите емоциите си,сърцето няма да излъже.
